Ако искаме да знаем, какво е времето, ние трябва да установим истината за неговата същност и съществуване. За да стигнем до същността на времето не можем да го приемем за илюзия, а трябва да потърсим неговото обективно съществуване, което ще му придаде реалност. Това не може да стане без науката и познанието, което е постигнало определено ниво и продължава да се развива като трупа нови знания. С една дума, ние трябва да познаваме предходното знание, което ни дава възможност да го цитираме, за да продължим търсенето и на определено ниво на познанието да намерим определението за времето. Така е ставало винаги до сега чрез методите на науката и със сигурност ще продължава да е така. Това е така, защото науката открива истината за определено нещо, доказва я и продължава към следващата истина на обективната действителност. До момента е имало, какви ли не методи за търсене на истината за определено нещо, но всички те отричат доказателството и поради това не са открили и най дребния прираден закон. Можем ли да гласуваме доверие на такива методи? Тези методи без доказателство не могат да решат въпросите както за личното духовно усъвършенствуване, така и за усъвършенстване на общественото съзнание, което е необходим етап от нашето оцеляване и развитие. Да се затвориме в черупката и да не излезем да опознаем, това което ни заобикаля е много безсмислено и опасно. Защото то непременно един ден, това обективно външно, ще смачка черупката. Затова не може да прегазиме набърже както времето, така и останалите вечни въпроси като: пространство, сътворение, съществуване, еволюция, истина, догма, доказателство, абсолютно, относително, форма, материя, дух, безкрайност, вечност и мн. др. Тези "вечни" въпроси ще дъвчем много дълго, и когато стигнем до истинските отговори за тях, можем вече да говорим за духовно съвършенство.
Доказателството определя истината, а истината определя съществуването
Ако приемем, че времето е материя, и то първичната субстанционална материя, от която започва еволюцията. Времето като четвърто измерение не е пространствено измерение, а най-логично е да го приемем за нулево измерение на пространството /формата/, от което се ражда и самата структурност на света облечена във разнообразието на формите. Това позволява вече развитие като за начална отправна точка имаме истинският демокритов атом или времето като безформена материя с определени свойства, които определят неговото съществуване и еволюция.
Усещането ни за времето, може би се дължи на неговата парадоксалност, че то е последната реалност, в която сме потопени , и първата най-проста наша структура. Левски го е казал добре:"Ние сме потопени във времето и то е вътре в нас". Орфей е издигнал времето за родоначалник на всичко съществуващо и развиващо се. При това положение е логично нашият мозък да се подчинява на времето и същесременно да подчинява времето. Айщайновата частна и обща теория на относителността борави с времето като четвърто измерение, което е продължение на трите пространствени измерения. Това означана, че времето е реална физическа величина и то от най-съществените и можем да го приемем за абсолютно, но не за съвършено.
Времето е абсолютно, за да бъде абсолютно съществуването, а пространството е относително, за да бъде развитието абсолютно.