Превод, отговор и Хабермас / Наука / Хуманитарни науки / Философия

елщайн сублимира едно достатъчно релевантно само по себе си озадачение в едно глобално надиндивидуално питане, проецирайки при това твърде некомфортните конфесионални моменти в преекспонирания хоризонт на милениумно-есхатологичните, еко-катастрофичните, хай-тек-декадентските плещения. А първичното озадачение е ни повече, ни по-малко:
- що ми съ мусят че съм толку умин ризач трипач, завидят ли, кво ли?

отговор:
- не трябва да приписваш твоята недооцененост на недобронамереността на околните; това е защитна реакция от твоя страна - да си мислиш че ти си си мноо умен, ама няма кой да го забележи от околните злобари; така въобще не поставяш под въпрос първото, а закопаваш във второто.
Величавите дискурси за хуманистичния регрес на техническия прогрес без да са само отчаяни вопли на неинтегрирали се в силиконовата долина и в генетичните лаборатории лаици, все пак са добра словесна среда с която да се преформулират и замажат лични душевни болежки, така щото да дефилират те из пъб-личното пространство като грандиозни философски осъмнявания, с всички придружаващи тяхната трансцендентност интелектуално-етични престижни атрибуции.
Амбициозният път, който отрича както апологията на сегашните тенденции, така и носталгията по преднаучнотехническата невинност, би се състоял в изработване и разпространяване на една нерелигиозна и неутопична дискурсивна система, с която да се съотнасят и измерват всякакви подобни индивидуално или колективно усещани болежки; яростните постмодернисти отсичт: не щем системи, не щем просвещения! хабермас е умерен: системи - не!, намирисват на тоталитаризъм, но една отвореност и доверие към конструктивния и солидаризиращ потенциал на комуникацията, като поле, априорно поставящо ползвателите си в симетричните отношения на дезинтересованата взаимност, необходима за възпроизводството на гражданското общество и индивидуалните свободи. Това е прагматизация на религиозните императиви за обич към бога и ближния, за безкористност и трансцендентност, като същевремнно е отърваване от техния идеологически, обслужващ доминиращата прослойка, потенциял. Защото това е заръка дезинтересоваността и трансценденцията да се мислят за валидни само тогава и дотолкова, когато и доколкото са осъщесвени в комуникационните действия между граждани от плът и кръв. Всички величави символи са само средства за това и никога цели сами по себе си. (Това е огромната разлика между комуникативната етика и носталгичните ретроградни религиозни позовавания. При последните символите (бог, душа, добродетел, красота, стил, остроумие,...) са цели сами по себе си, а комуникацията е само средство.)
От тази гледна точка конфликтът интелект - морал губи остротата си, защото интелектът вече не се разбира само като манифактура за грандиозни символи, а като адаптивна способност за ефективно включване в комуникационните ситуации, която между другото, пътьом, си присвоява и изработва средствата за постигането на съвършенството си, което (както казахме) е априори взаимно. Така достигаме пункта, в който интелект и етика се сливат или най-малкото - конвергират.