|
За Алената кула и мощта на Короната
(Из “Спомени за едно кралство” от Тан Умбриел)
Алената кула бе една от най-древните и могъщи крепости в Мидгард. Историята й можеше да се проследи чак до втората половина на последната Ледена епоха, по-специално периодът, известен като Червените векове. Това бе бастион на великите магове на Пурпура, които оттам с желязна хватка контролираха цял Мидгард.
Но Червените векове бяха отминали безвъзвратно, Ордена на Пурпура се разпадна и ужасяващата слава на Алената кула бавно отмина в историята. Въпреки западането й обаче тя все още бе средище на несравнима мощ. Това я правеше важен елемент от амбициозните планове на Кралицата на Дидрагон - Дейви. За да бъде обединено и завършено, кралството се нуждаеше от могъща столица с древна, но жива слава. А от векове се знае, че който владее Алената кула, той може да налага волята си на цял Мидгард. Така че кралицата пожела Алената кула, с времето народа на Кралството също прегърна идеята и бе готов да остави тленните си обвивки в подножието на непристъпните и стени.
Планът за нападение бе прост. За да се използва предимството на изненадата, трябваше дискретно да се придвижат малки отряди и в уреченото време да сберат цялата си мощ в долината Фонтейн, откъдето щеше да се щурмува. Възвишенията Обексил от северната страна на долината бяха разположени като параван, а и маговете щяха да прикриват армията допоследно. Военачалниците се надяваха защитниците да не усетят нищо чак до момента на самия щурм.
Изплувах във Фонтейн от сянката на едно олеандрово дърво и се оказах лице в лице със строените легиони на Кралството. Всички вече бяха тук. С лека изненада установих, че са ме чакали. Пътуването пак ми беше отнело повече време, отколкото предполагах. Време. Въпреки че полагах усилия, така и не успявах да разбера напълно смисъла, който влагат хората от Мидгард в това понятие - нещо, дето ту лети, ту пълзи, ту тече, подскача или плува “кроу”. След станалия ритуален поглед към малкото кръгло нещо, закрепено на китката ми и дежурното “О!”, предназначено да изрази възможно най-искрено удивление, някой ми тикна в ръцете бойна хоругва с двойния дракон на Кралството и армията потегли.
В авангарда, състоящ се от жупелни създания и стотина амазонки, сред гора от щръкнали копия, се открояваше бойната колесница на демоницата пищноформит Та`ига. Внушителната й гръд бе пристегната в небесносиня ризница, върху която се мъдреше непознат хералдически звяр. Приличаше на нещо средно между албатрос в полет и хукнала занякъде костенурка. Лявата й ръка фриволно усукваше кичур от брадата на яздещия до нея Гандалф, докато пръстите на дясната дискретно подръпваха пискюлите на летящото килимче на сър Дидимус, левитиращ вдясно. Тези й миролюбиви занимания обаче не пречеха на адския огън в очите й да припламва ядно.
Гръбнак на дясното крило бяха бляскавите рицари граалофили, предвождани от сър Ланселот, притекъл се на помощ чак от далечния Кардуел. Въпреки сходните доспехи и въоръжение сър Ланс ясно се открояваше сред тях. Конят, който яздеше бе най-бял, той стоеше на него най-изправен и богато инкрустираните му с рубини доспехи, покриващи мощната му гръд, блестяха най-силно на слънцето. Забралото на шлема му бе вдигнато и на честното, открито лице бе изписана онази леко разсеяна усмивка, караща всяко създание от женски пол да припада с надежда, в поза откриваща поне едно заголено бедро. Не беше тайна, че под блестящата, внушителна външност на рицаря се крие една нежната и романтична душа на трубадур. Злите езици дори твърдяха, че бил забелязван да броди из коридорите на Кардуел, облечен в пижама на ситни пеперудки и пухени чехли-зайченца. Аз лично не мога да потвърдя тези слухове, но е истина че по някое време в покоите си беше приютил малка зелена жабка, за която предполагам, че е била омагьосана принцеса и огромен кактус с подозрителни форми, за който учтиво отказвам да предполагам каквото и да било. Още помня онзи трогателен момент от гостуването си в Кардуел, когато точно преди залеза на Малкото слънце сър Ланс взе в огромната си длан малка позлатена лейчица с филигранна дръжчица и подсвирквайки си весело, се зае с поливането на туфите орхидеи, накацали по балкона на личните му покои.
При това само час след като е отсякъл главите на петима вражи рицари, три блатни чудовища, два огнедишащи дракона и един некадърен черен маг.
Недалеч от този светъл рицар мярнах ухилената като тиква физиономия на момъка Хурин. С мъка потиснах обзелото ме натрапчиво желание да щипна едната от румените му бузки. Това момче все още бе твърде младо, за да умира днес. Малко ме успокои факта, че до него яздеше опитен боец в лицето на принцеса Сенедра. Тя се обучаваше за достопочтена жрица на Ордер, но кръвта на валкириите, бушуваща във вените й вземаше връх винаги, когато подушеше клане. Тогава захвърляше тогата, надяваше доспехи, сплиташе косите си на плитки и лудешкия й смях се понасяше над бойното поле за ужас на враговете.
В този момент някъде откъм левия фланг до ноздрите ми достигна странна миризма. Немъртви. Явно силите на кан Уарлок му бяха стигнали да опразни докрай курганите край Воглод, под които почиваха жертвите на древната и кървава Риондалска битка. Самия некромант яздеше сред тях на кобила, подозрително мършава, за да е жива, и както винаги бе увит в мантия от черен креп, подплатена с червена коприна. Дългата му коса като буреносен облак се виеше във всички посоки около бледото му безизразно лице. Не носеше оръжие, ако не броим десетте дълги и остри като кинжали нокти на кокалестите, увенчани с тежки пръстени ръце. Сякаш за да подсили ефекта на мрачна мощ, зад него пушеше, бръмчеше и присветваше зловещо адска бойна машина, управлявана от великия г`Aстроном И-цу.
Въпреки че видяното бе доста задоволително, ме обзе смътно усещане, че нещо липсва. Докато армията се придвижваше тежко по обемистите възвишения споменатите военачалници, магове и моя милост препуснахме напред към върха, където се събрахме, за да отправим заедно ритуалното предизвикателство към Алената кула. В този миг две малки кремъчета се сблъскаха в черепа ми, проблясна искра и изстрелях към военачалниците:
-А кралицата, къде е?!
Военачалниците спряха, спогледаха се и се обърнаха. В суматохата на приготовленията май никой не беше забелязал, че кралицата липсва. Очите им бавно започнаха да растат и да се окръглят, а веждите им направиха опит да се гмурнат в косите. Миг преди да успеят обаче, Та`ига вдигна ръка с изпружен показалец и ревна:
-Кой я пусна ТАМ, САМА!!!
Дружно обърнахме глави към указаната посока. Точно пред Южната порта на кулата, която се готвехме да щурмуваме, дребна фигурка скочи енергично от гърба на едър бял кон и самата кралица се изправи гордо, облечена в бяла делова туника, но с черния си боен плащ, развян зад нея подобно криле на дракон в полет. Стоеше там сама, пред чудовищната кула, като малка бъдъмба пред бял кашалот. Веждите ни отново дружно хукнаха по познатия път към косите, този път с всички изгледи за успех. А през това време кралицата протегна ръчица и лекичко почука по едно от шестте петметрови крила на Южната порта.
-Мир вам. - поздрави тя учтиво невидимите стражи, кръстосала показалец и среден пръст зад гърба си.
-Аз съм Дейви. Кралица Дейви. - каза тя благо. - Идвам от Дидрагон, за да се срещна с господарката на Рубинената кула. Нося предложение и дарове. - тук вдигна високо и размаха дебел сноп от някакви свитъци. Продължи лъчезарно:
-Така че е във ваш интерес да отворите.По възможност веднага.
Горе на хълма дружно затаихме дъх в очакване да я порази мълния, да я прониже огнено копие, земята да се разтвори и да я погълне, или всичко това накуп. Нищо подобно не се случи. Третото крило на Южната порта се открехна послушно и кралицата с бодра стъпка потъна в недрата на кулата. Крилото се захлопна зад нея с глух стон. Спогледахме се глупаво. Започваше да ни става навик. След около минута мълчание Та`ига повдигна рамене и предложи все пак да атакуваме. Сър Ланс и отвърна, че в такъв случай първото нещо, което ще хвърлят по нас от Кулата ще бъде главата на нашата кралица. Последва още мълчание. Накрая някой плахо предложи да изчакаме да видим какво ще се случи. Зачакахме.
Някъде преди залеза на малкото слънце две от крилата на Южната порта се отвориха с трясък. На прага стоеше кралица Дейви и ни махаше жизнерадостно. Тихо, но все пак ясно вятъра довя до нас думите:
-Хайдееееее, елатеееееее!
На хълма отново се спогледахме. След поредната минута мълчание военачалниците дадоха знак на позадрямалите легиони и армията най-после заслиза по склона на Обексил. Когато стигнахме пред портата, кралицата вдигна ръка в знак, че иска да говори. Произнесе:
-Народе на Дидрагон, след тежки, но плодотворни преговори господарката на Алената кула любезно се съгласи да ни окаже гостоприемство и разреши да обявим скромната й обител за наша столица. От днес Дидрагон се превръща в истинско кралство - тук гласът й се извиси и в очите й блеснаха странни искри - и цял Мидгард тепърва ще узнае какво означава това! Да вървим!
И най-тържествено влязохме в Кулата през Южната порта, която така и не успяхме да щурмуваме.
А какво се е случило с господарката на Рубинената кула, не знам. Така и не я видяхме повече...
|
Из “Спомени за едно кралство”
