|
ЗА ДА РАЗБЕРЕШ КАКВО Е ВПЕЧАТЛЕНИЕ ТРЯБВА ДА СИ В НА МАГИЯТА ВЛАДЕНИЕ!
- Какъв е този замък? Нима такова чудо може да се построи от камък? Нали щяхме да сме в катакомби, старатрлно запечатани с магически пломби? А тук има небе, замъци и градове а се вижда и море. – Херардиум имаше вид озадачен, но също и облекчен от опасения и меланхолични настроения.
- Замъкът е по-нататък. Това е само невзрачен придатък от помпено съоръжение, което е към замъка на въоръжение. Морската вода пречиства от сол, водораслова помия и всяка мръсотия. После водата може не само тялото да мие, но е и вкусна да се пие. – Драард отвърна някак отвеяно и личеше, че съзнанието му е с всякакви мисли обвеяно.
- Но, тези кули са сътворени да накарат всички замъци да са със скромност заредени и да изглеждат отчаяно презрени... Кулите могат въображение всяко да събудят, защото над облаци се губят. – Херардиум продължи да се удивлява и навсякъде с очи да шава. Не очакваше спътника и да коментира а продължаваше впечатления да събира. И съвсем логично, си ги създаваше лично. Понякога грешеше, но от отчаяние не пищеше, не се боеше да пита и възприятията си да възпита. – А градската стена? Безспорно е грамадна, но изглежда някак странна... Защитата и не е забравена, но защо е с дупки направена?
- Арките, позволяват животни да преминават и проблеми с движението да не създават. – Драард отвърна и с поглед съоръжението обгърна. – Виж, какво още там се крие и нагоре как се вие. Няма да сгрешиш, когато определиш, че от нечия бързина смутена и от движение причинена там трепти, прашна пелена. Това всъщност, не е градската стена. Тук магията дори невръстна, се е постарала и създала, магистрала околовръстна. Истинската стена сега е под повърхността, маскирана от пръстта. Но ако враг се появи тя присъствието си ще заяви. Ще се втурне към небесата и без да се прикрие, ще разкрие, красотата си зловеща и яростта, убийствено гореща.
Херардиум със зелените си очи блестеше а сърцето и от вълнение трептеше. Както и да се подредеше, всичко беше, грамадно, омайно, но не толкова чуждестранно, колкото странно и със своята магия уханно. Момичето постоянно се въртеше и поради това, бавно вървеше, но с всеки прекрачен метър, градът се придвижваше с километър. Правеше го някак услужливо и с вълшебство приветливо. Стремително се приближаваше и скоро от всички страни момичето обкръжаваше.
- Тук явно всички мъдреци, славно живеят в дворци! За благородници и магьосници е достойно и определено е просторно и охолно. – Херардиум опита да коментира и във видяното своята родина да съзира. Драард безучастно вдигна рамо и каза само.
- Това са обикновени домове, в които всеки сам съдбата си кове. Без магии и произход, но все пак прави своя жизнен ход.
Да, на замъци от твоя свят приличат, но това е защото с оръжия трябва да се обкичат. Когато войната закипи, всеки трябва да ни подкрепи. Няма такова нещо като цивилно население или друго подобно омерзение. Не е от значение, момиче или дете, всеки ще се призове. Необходимо е да е за бой готов и да докаже гняв суров.
- Имам желание горещо и аз да помогна с нещо. – Херардиум на думите си се изненада, но не искаше да остане зад някаква преграда, или от плановете на магьосниците да отпада. Усещаше с цялото си същество, че магическото вещество ще ликува в тържество, когато Херардиум се намеси и събитията с присъствието си размеси.
- Не само ще помогнеш, а и магията до нови нива ще възмогнеш. – Драард образува въртоп, с потоп, от мекото кадифе на своя глас, който Херардиум вече слушаше в захлас. – И запомни навеки дори и когато си по пътеки нелеки: В теб е сътворена цяла вселена от неизявена мощ която е прикрита от тиха магическа нощ. Ти усещаш тази енергичност, изпълнена с вълшебна епичност, все още не я осъзнаваш напълно, защото е само магично покълващо зърно. Запомни; и във всяка своя частица вгради, че твоята същност е изградена от уникалност. Тази твоя уникалност ти дава правото знанията за магията да усвояваш и във всичко да побеждаваш.
- Ако продължаваш с тези думи да ме зашеметяваш като толкова често ги повтаряш, няма нужда да ме затваряш, защото ще съм в техен плен и няма да мисля дори за мен. – Херардиум бързо се усмихна, но внезапно стихна. Вече бяха пред неописуема грамада, предизвикваща възторг и изненада.
Вече не бе до веселие и смешка и не можеше да има никаква грешка. Това бе магьосническата цитадела, която сякаш пространството бе превзела.
От висините и облаци валяха, гръмотевици гърмяха а в основите вулканични пламъци трещяха. Ровът никой не може да преплава, защото пълен бе със лава. Поглед не можеше цитаделата да обхване, а съзнанието структурата да схване.
Не бе замък обикновен, от камък изграден. Стените бяха от метал, сякаш в златна баня врял. Излъчваха могъща красота, вещаеща за всеки враг вреда и убийствена беда.
Стражата пред портата бе от легиони, разположени в силно укрепени заслони, сред остроръбести колони и тежки оръжия на въртящи се пилони.
Входната врата бе самата красота, сътворена от светлина. Но не спокойна и за скромността достойна. От нея като огнени красавици, бляскаха светкавици. С различен цветове и сили, всеки ъгъл бяха те покрили. Вплитаха се в различни форми и поздрави гърмовни. По построени от светлина пъртини, се рееха постоянно менящи се картини, на герои чудотворни и подвизи чутовни.
Херардиум се опита да попита нещо, но мигом стана и горещо. От мълнии съставен великан се втурна в скок припрян. Последва гръм, светлина, вълшебна твърдина и после тишина. Бяха вече в самата цитадела, аромата на магията поела.
- Мисълта ми малко се обтегна, макар, на магията да се облегна. Трябва впечатленията си да събера и случващото се да разбера. Тази зала е невъзможна, дори за магия най-заможна! От правилата, много уж не шава и притежава, свод и под нормален, макар, че е метален и пада си брутален. Но, къде ли са стените? Потънали някъде в мъглите? Безспорно не е в ремонт, но е странно..., зала с хоризонт. – Момичето опитваше ситуацията да схване, но погледът му нямаше какво да хване. Само безкрайно поле от злато на места преливащо във плато.
- Тук упражнявам практики, с моите тактики. – Златокосо момиче се беше появило и с широка усмивка, присъствието си заявило. Беше облечено с бляскави доспехи, които за нестихващи успехи шепнеха и в изящество и сила крепнеха. – Хетаррд се наричам и много информация за моята формация трябва да изричам, но не мога зад теб да тичам, защото съм зает да бъда навред.
Така, че ще се занимаваш със Драард и действаш с името Херрард. Вече си боен командир и за войниците си ще бъдеш ти кумир.
Не се опитвай да се възмущаваш, смущаваш или мисленето си да прекратяваш.
Известно ми е че си момиче, но също знам и че не си крехко мъниче.
Да си магьосник не е толкова тежко и не си мисли, че те наричам с име момчешко. Името прогаря двойно, защото е бойно.
Трябва така да се избира, че не само враговете да респектира, но и теб да мотивира и поведението да коригира, така че да унищожаваш враговете, в лицето на боговете и техните роби, всеки от които трябва да се загроби. Не се учудвай, няма грешка и не можеш да бъдеш в ръцете на боговете дойна пешка. Смяташ, че избързвам, но всъщност аз само събитията свързвам и дръзвам с тебе да вървя и магическата ни сила да въдворя в цялата вселена, когато я превзема.
Вълшебствата в магическото ядро усещаш, макар израза им все още да не срещаш, но и това ще се случи и добре ще се получи. Това го зная, защото твоята магия в мене вая. Свързани сме в един синхрон, за да можем да даваме на вселената команден тон.
Да питаш искаш много и отговорите да осмисляш строго. Това го знам, но Драард ще ти отговаря сам. Тук си не само сили да напрегнеш, но и в бъдещето да погледнеш и равнището на магията в теб да стегнеш. – Както бе се появило, така и момичето бе се скрило. Без каквато и да е промяна, нищо на мястото му не остана.
- Това разговор ли беше или просто ми се спеше и сънувах, че на мечтите се любувах и в красиви мисли ги обувах? Вече Херрард ли се наричам? Харесва ми това име да изричам и определено го обичам.
- С езика не мируваш и с него към въпроси много плуваш, но определено не сънуваш.
С магията често е така и не те води просто за ръка. В съзнанието информация влагаш и с мисли и помагаш на вълшебствата основи да полагаш. Така започваш магията да разбираш и когато знания събираш, на нея да се опираш. – Драард отвърна и с поглед момичето обгърна.
Сякаш желаеше горещо да види в него нещо, което не бе игра забавна а търсеше отдавна и готов да го прегърне веднага щом го зърне.
После грабна на Херрард дясната ръка и я изви така, че прилепна към неговата дясна в сглобка ясна.
Така постояха те за миг, когато момичето се отдели със вик. Паузата малка не бе нарушена от причина жалка. Нямаше уплаха или някаква заплаха, но в ръката си момичето държеше меч, готов за сеч, със златна светлина, струяща над метална равнина и обещаващ за всеки враг нестихваща злина. Бе изящен, красив и пълен с порив див. Херрард гледаше втрещено и бе ясно, че всичко в момичето е променено.
- Съзнанието ми вълшебна песен пееше и устремно се рееше, в златната мъгла, какво беше пък това? – От устните се отрони шепот тих, със звученето на летен стих. Въпросът бе готов и отправи за отговор своя зов.
- Няма защо да крия. Това е твоята магия. – Драард се усмихна а момичето в очакване притихна. – Може да изгради градове или да унищожава врагове. Изборът е твой, но определено е готов за бой.
Не оставяй меча без действие да чака и безцелно в ножница да трака.
Ти го направи за устремно движение и вълшебно вдъхновение, пътя твой да построи и враговете да унищожи. По-устремен от гепард, по-вдъхновен е и от леопард, а името му е Българд.
- Нещо заставя ме да забравя, ала зная, че вълшебства правя. Защо знаците така плета, че не мога да ги прочета, въпреки че съм готово да ги произведа?
- Бързо ще привикнеш и да ги правиш ще обикнеш. Малко опит заредим, е необходим, който в структурата ти да се вплита и да не излита, всичко като дим, или да се размазва като грим.
Но сега трябва да запомниш, че вълшебствата чрез нещо трябва ти да вложиш и така на опасност да не се изложиш. Иначе боговете ще те засекат и от радост няма да умрат. Няма да дотърчат, но мислите ти ще изопачат и чрез тях глупости ще ти крещят право във главата а от там и в магията ти, вече възпрята.
Ще ти вряскат те безспир да застинеш във покорен мир. Тях да разбереш и бързо да умреш или близките си да погребеш.
Сега може да ти изглежда нелепо-смешно, но подценяването е грешно. Влязат ли ти боговете във главата. Вече готова е белята.
Техният номер запазен и гнусно заразен, е като дразнещ комар да те посещават във съня с кошмар.
Там ти обясняват как някой червей в човешка или змийска форма или във властова униформа бил велик и те карат да се събуждаш с вик.
Заставят те да се чувстваш малък, за да се огънеш и превърнеш в техен, лесен залък.
Това да се избегне магията ти трябва да се напрегне; предпазител да открие и в него ключ с вълшебен код да скрие.
Артефактът не сънува и така не му се случва да бълнува. Дори и в нечии други ръце да падне, от там магия не ще изпадне. Той не я съдържа, а само я поддържа. Без твоята магия всичко би се превърнало в помия.
Българд, дори и в безумен хазарт. Да го грабне някой би посмял, то меча в обикновеност би изтлял. Като предмет от смет би бил безнадеждно вял, подобно на някой изял ведро студен метал. Така че, никого от щастие не би засмял или пък превърнал някого във крал.
Всичко това ти го казвам само веднъж, за това, за всяка дума ти се дръж. В мислите си я постави и с памет заздрави!
- Темата ми се вижда твърде просторна, за да може казаното да служи за точка опорна.
От думите ти в главата ми много въпроси възникват и да се изявяват там, започват да свикват.
Само с проста забрана..., не може да се гради отбрана. Особено когато с мисли се зарежда и трябва да се осмисли и подрежда. – Херрард държеше се спокойно, но желаеше разяснение обстойно.
- За да се движат разсъжденията ти гладко, ще обясня съвсем накратко.
Боговете те притискат и искат за тях да говориш и така със себе си да спориш. Да свиваш раменете и да си показваш страховете. Това трябва да се избегне и колебанието от тебе да побегне.
Врагът разискване не заслужава, нито слава, нито усилия да се унижава. Той трябва да се унищожава! Безостатъчно и обстойно и не само на полето бойно.
И така, докато присъствието му гнойно, се ликвидира, както и мястото от където то извира.
Зная, че сега се питаш; как логиката в действия да вплиташ. Как да я уважаваш ако с проучване нещо не изкопаеш, над него в размисъл не се помаеш, смисъл да намериш и всичко да измериш.
Как може тактика да изваеш, без да знаеш, с кого всъщност се сражаваш, гнева си му подаваш и гибел му въздаваш?
Но всичко това са правила злокобни, измислени от боговете злобни. Уж логика доказват, но от творчество те теб изпразват.
Показват ти огледало и после включват своето сметало. На какво се би облегнал и на какво не би посегнал. Какво ти е ценно, мило и от какво ти става сиво или криво. Така имат твоята готова схема и те загробват под терена.
Това е недопустимо, поражението немислимо и не само в бъдеще обозримо.
Така, в маранята на войната, трябва да се изгради злината поразяваща богове и твоето творчество да призове. Без в планове да дреме, а в реално време и всичко да превземе. Тази злина не пада пред никого на колена, нито се закрива от емоционална пелена. Не размахва заплашително брадва, а унищожава когото и каквото трябва.
Това е първокласната, творческа магия с която искам всичко и всички да покрия и вселената от враговете да измия като от съществуването ги изтрия.
За да се сражаваш, ти притежаваш точно това ядро мъдро, от което можеш да черпиш твърдо и с пълна сила първокласна, творческа магия, която с грижа и мощ трябва да обвия и зад която мога дори и аз да се прикрия и от идеите да пия.
- Искаш устните си да смажеш или да покажеш, факт, че ме ползваш за жив артефакт?! – Гласът на Херрард сякаш от мечтателен мед към лед изстина, а Драард забележката не подмина, премахна емоционалната мина и я положи в информационна шина.
- Да учиш магии, не е като да размахваш ютии. Нито е чин с мастило, по хартия буквите обвило. Нито да извадиш заека от шапка или да се търкаш зад ушите с лапка.
Магията е мощ и сила, която не се е свила или скрила. Тя в астрала обитава и чудесата свои там създава. Но не може да го прави, ако за нея се забрави. С творчество, вълшебник я управлява и създаденото към този свят предава.
Но пътят до и от там не е свободен и е от отровните нишки на богове прободен и е повече от злокобен. Не всеки може в същността му да вникне, нито надълбоко да проникне.
Не е въпросът само магията в астрала да съзреш и мъдростта и да прозреш, но и да го направиш без на боговете да се предадеш или да умреш.
За това аз съм ти необходим и то не само като вълшебен дим избълван от магически комин или затворен в древен скрин.
Моята магия трябва отвсякъде да те обгръща и от отровните пътеки да те отвръща и с вълшебното си творчество да те прегръща.
Но трябва и допир с астрала да ти осигури, за да може знания с опит в теб да се въдвори и творчеството ти да се зареди с информация във възходяща градация, която да изгради твоя, собствена цивилизация.
И в този устремен градеж, изпълнен с магически копнеж, няма да стъпваш само по огнения скреж на моята магия. Твоето творчество ще обвия в грижи не само аз самия. Наоколо ще е Хетард, както и Ривералд, както и Виксард, а винаги с теб както сътвори я, ще е и твоята първа магия а именно Българд. Сега всички сме в един отряд с вълшебен, творчески заряд.
- Каква ще е моята задача? Защото едва ли само наоколо ще крача. Не желая просто да се свия, а искам магия да развия. Моя или втъкана във предмет, но искам винаги да ми казва тя привет и да носи вълшебния завет, на обучено сътворение, с контролирано от мене поведение.
Накъде мислите си да изпращам и с учене да се захващам? - Момичето запита и да размаха меча си опита, но се стресна и по челото с лявата ръка се плесна. После така отскочи, сякаш Драард се опита да прескочи.
Чистотата на пода бе пресечена от глава отсечена. Обилно тя кървеше а езика и навън висеше.
- Очаквам твоя коментар, какъв е този звяр. И не искай разрешение, да вземеш отношение, относно носеното украшение. - Драард почти измърка и замислено дръжката на своя меч потърка.
- Малко съм натясно, че със случилото се не съм наясно. Но предполагам, че за магията знания събирам и как да ги излагам, трябва да избирам. - Херрард поопита да се стегне и да осмисли станалото да се напрегне. - Имаме отсечена глава, с лишени от живот права. Брошка с форма на полумесец забучена в плат навиван цял месец.
Кой държи такава глупост на глава, без да събуди от смях мълва е трудно да се каже, но може нещо да подскаже. Би могло да се предположи, че е готов да се изложи перко-кудкудяк.
Но след поглед пряк е видно, че е влечуго и не би могло да бъде нещо друго, освен психясала пепелянка, изпълзяла от тъмна сянка.
Но някак си логиката привежда, че този вид подвежда, змия във облекло, не изглежда правилното потекло.
А и като виждам как почти емоции палиш, като галиш, своето оръжие, явно тази твар не е от твоето окръжие.
Определено е слуга на някой змийски бог. Проникнал е през надзора строг, в магьосническата цитадела, където достигна на възможностите си предела. Сега вече е обезглавен и от живот лишен.
Само че, в мислите ми има и неясност в бяло, защото никъде не виждам тяло.
Дори и като октопод да мимикрира и в околността да се маскира, то кръвта го би предала и местоположението издала. - Херрард приключи и очаквателно върху Драард очите сключи.
- Логическото ти ядро е могъщо, което за елитна, първокласна магия е присъщо. Но, аз искам друго да открия и скромността ти да отмия.
Какво виждаш като чародей и да скромничиш не смей? Сетивата си вълшебни протегни, с тях ситуацията погледни и с истината я прегърни!
- Истината като котенце си мяка, но пак остава си поне двуяка. - Херрард за миг притихна и после ведро се усмихна. - И бездруго, пред мен има посечено от Българд влечуго, с отрязана глава, но като за информация храна, от другата страна, аз виждам човек с брада. Дали да търся златната среда? Той е сред военен стан и наричат го султан.
- Като ситуация обозрима, не може тук да има, никаква среда, а само дразнеща беда. - Драард почти въздъхна и думи в кадифето на гласа си нежно пъхна. - Това, което виждаш от другата страна, не е някоя пройдоха, а съвсем друга времева епоха.
Или друг свят, с не по-малко кръв облят, във войната срещу боговете и зверовете им пълзящи и всичко на пътя си рушащи.
Там паразитите противни, прекалено са активни. Опитват се всички да завладяват и на боговете си предаността си да заявяват като жертвите подчиняват.
И те самите обградени от стобора и покрова, на змийската отрова, мислят се за хора, дори и когато са гнилочи, червеи въдещи и тънещи в тора на обора.
Но всъщност са съвсем други, а именно влечуги, отровни и червеи безотговорни. Това им е сърцевината в стремежа им към руината, на всекиго и всичко същината.
Когато от змиилото си заминат и преминат в друга епоха или свят, от творчество огрят и останат сами, то често маскировката им се свлича и се вижда истината отдолу на какво прилича. Така че всички те трябва да умрат и от съществуването да се заличат.
Първо още малко тук ще се повъртим, библиотеката ще посетим.
Знанията ти да попълним, няколко стотин задачи ще изпълним.
Но, после, без всякакви отсъствия, твоите напътствия са да завладееш епохи пет, там да има вълшебен ред и да няма паразитна смет.
|
Към втора глава от проект за моя книга ще посоча.