Виж, ако не беше човечното отношение на арабите към населението в окупираните територии, в противовес на издевателствата на имперските чиновници, Йерусалим щяха да си го бранят със зъби и нокти.
Но арабската експанзия не е точно джихад. Те не отвоюват ничии земи от неверниците. Тяхната религия не е застрашена. Те просто търсят нови земи за заселване, а ислямът ги сплотява. Също както евреите и Обетованата земя. За разлика от последните, арабите не избиват поголовно неверниците и не унищожават градовете, а напротив - взаимстват от покорените архитектурата и културата им, съхраняват редица антични достижения в науката и литературата. Багдад става истинска културна столица.
Ти обаче по презюмпция смяташ, че всичките първи последователи на Мохамед са били фанатици. Но сред тях винаги е имало и умерен и лицемерен тип. Последните нараствали пропорционално с увеличение на територията. Също като при хуните или персите. С растежа на завоюваните земи активните елементи се размиват сред по-пасивните и безразличните. И логично след голямата експанзия идва и крахът. Когато дърпащите напред измрат, а останат мекеретата, лъжците и скатавките, започва упадъкът. При арабите това приблизително е два века след бляскавите им успехи. При нас в новата ни история процесът е доста по-бърз и в резултат на междусъюзническите войни и Първата световна война, героите измират по бойните полета, а страхливите развъждат потомството си. И сега сме на едно незавидно дередже.
Но да се върнем към средата на 7 век. Успехът на арабите най-вече е сплотеността им, за разлика от по-многобройната и по-добре екипирана ромейска войска /в която обаче липсва единство, а и командването е поверено на съперничащи генерали/. Логично идва катастрофата при Ярмук и престарелият Ираклий има нещастието да види как целият му труд отива по дяволите. Въпреки, че прави компромисен вариант /въвежда т. нар. монотелитсвто/, разделението във обществото е прекалено голямо и източните провинции се предават на победителя без съпротива.
Помага и фактът, че арабите демонстрират първоначално високи морални качества по отношение на християните, които наричат разложени и изоставили учението и напътствията на Исус.
А църквата винаги има механизми, по които да въздейства върху даден владетел. На запад, на фона на политичеката нестабилност, папата става авторитет, защото отлъчвайки даден владетел, може да насърчи съседите му да го унищожат. На изток обаче владетелят е част от църквата. Той е узаконен от нея, неин защитник и неин глава. Те са едно цяло. Църквата преценява кое е богоугодно, владетелят раздава правосъдие както счита за уместно спрямо вярата си. Ако Православната църква не беше заклеймила еретиците, а беше намерила някакъв компромисен вариант /както се опита да наптави Ираклий/, може би ислямът нямаше да надделее в Близкия изток.
Но това е проблемът на всички монотеистични религии - освен непримиримостта към друговерците, най-сляпа е омразата към еретиците.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Aulus Vitellius Celsus на 24.07.09 00:58.