Заглавие : Digital Fortress, 372 pp.
Автор : Dan Brown
Издадена : Thomas Dunne Books, 1998
Жанр : трилър

Съдържание: Действието се развива на две места: в NSA (Агенцията за национална сигурност – институцията, натоварена с обезпечаване сигурността на комуникациите на органите на американското правителство и следене на средствата за електронна комуникация на други страни... приятели и врагове) и Испания. Но да не избързваме... Романът разказва за кризисна ситуация в АНС, нещо само по себе си безкрайно интересно, най-вече заради забулената в дълбока тайна нейна дейност. Главна героиня е Сюзън Флетчър, суперинтелигентна (IQ 170!) и свръхкрасива (метър бедра и влажни очи на сърна) млада (кога толкова поумня?) криптоложка, началник на отдел в АНС, любимка на своя шеф зам-директора на АНС Тревор Стратмор. Вкаран насила в интригата е и нейният любим (те все още не са женени) Дейвид Бекер. Както се спомена, историята започва с криза: бившият служител на АНС Енсей Танкадо умира в Испания. Нищо необичайно на пръв поглед, ако Енсей не беше публикувал особен самомодифициращ се, практически неразбиваем алгоритъм за зашифроване, чието евентуално използване от страна на враговете на Америка (терористи и други подобни) би усложнило до невъзможност работата на АНС. Енсей всъщност изразява недоволството си от политиката на АНС, решила да използва ресурсите на нововъведения в експлоатация суперкомпютър TRANSLTR за контрол на личната електронна поща на обикновените американци (за да бъда прецизен, възраженията на Танкадо не са срещу тази евентуална практика, а срещу липсата на контрол върху нея от правителството). Както и да е, разочарован от това, че усилията му (а той е считан за гений) ще бъдат използвани за установяване на безконтролната намеса на АНС в живота на американците (Танкадо е японец, но нищо, той явно държи на запазването на човешките права на американците, които счита за съкровени) Енсей напуска АНС и публикува свръхшифъра си със заплахата, че ако АНС не признае публично, че притежава TRANSLTR и го използва, за да чете безпроблемно е-пощата на всеки, който пожелае, той ще го публикува. Но... едно голямо НО... той дава на АНС срок, в който да удовлетвори исканията му за публичност и откритост. И публикува в Интернет шифъра си... шифрован със самия себе си. И отправя предизвикателство към всеки да се опита да го разбие. И (поредно "и") обявява публично наддаване за шифъра като след изтичане на срока (ако АНС не е удовлетворила исканията му), ще продаде шифъра на онзи, който е предложил най-висока сума. АНС (както всеки друг заинтересован) сваля шифъра и започва опити да го разбие (то това си й е работата). Естествено с помощта на TRANSLTR. Само че, ядец! Супермашината, която рутинно чете всяка е-поща за десетина минути, се запъва безпомощно на шифъра на Танкадо. И след 16 часа опити да го разбие, Стратмор се вижда принуден да извика на помощ гениалната Сюзън. Защото се е появило непредвидимо усложнение: първо, Танкадо умира в Испания (а срокът тече) и, второ, той е уведомил лично Стратмор, че е предал второ копие от ключа (паролата) на свой приятел (известен с кодовото име НДАКОТА), така че никакви опити да бъде ликвидиран няма да попречат на публикуването на шифъра. Всъщност Стратмор освен че привиква Сюзън, прави и нещо по-необичайно: изпраща любимия й в Испания със задачата да прибере личните вещи на Танкадо и да намери и вземе негория пръстен (защото се знае, че ключът е изписан върху пръстена). Ако някой си мисли, че Дейвид е служител на АНС, това е пълна измама – човекът си е просто най-младият професор в Джорджтаунския университет, естествено е гениален полиглот, знаменитост в местния кампус и (как иначе) любимец на студентките. Той вече е бил викан веднъж в АНС, за да окаже съдействие в превод на прехванато съобщение на мандарин (основен китайски диалект) защото както се знае в САЩ китайци няма, ловко се е справил за изумление на възтъпичките служители на АНС, а Сюзън (запленена от интелекта и физиката му – сама надарена и с двете, тя знае колко е важно да си умен и красив в Америка) се възползва от случая да прояви инициативата да се запознаят и подхванат бурна връзка. Та, Стратмор изпраща Дейвид като агент в Испания със задачата да прави каквото ще, но да не се връща без ключа. Междувременно TRANSLTR започва буквално да пуши, което е доста необичайно, понеже струващият два милиарда долара суперкомпютър се състои от три милиона процесора. Значи докато Дейвид "копа" в Испания и с основание се чуди защо именно той трябва да се справя с необичайната за един професор-лингвист задача и докато TRANSLTR "върти" на пълни обороти, Стратмор възлага на криптоаналитика Сюзън (тя, споменах, е директор на криптографския отдел) да установи самоличността на анонимния НДАКОТА. Доколко това е свойствена задача за криптоаналитик, оставям да реши за себе си четящия тези редове. Сюзан обаче е адски печена, тя разполага с готова (и естествено написана лично от самата нея) трасираща програма, която се самоизпраща като заблуждаващо невинен е-мейл до анонимния адресат, инсталира се на компютъра на седящия върху ръцете си наивник, самостартира се и връща на чакащата "на гюме" Сюзън истинския (т.н. IP) адрес на злоумишленика. Програма, която Стратмор се опитал да пусне, но ударил на камък (както се разбира, защото вместо адреса, който го интересува, въвел адреса на Сюзън... какво да се прави, както е добре известно, зам-директорите на АНС страдат от вродена тъпота). Значи "Ела, Сюзън, и пусни шибаната програма". За да не са сами в АНС (нека поясня, там е събота, и на криптолозите с разпореждане на самия Стратмор е заповядано в събота да си стоят по домовете и да отмарят... вместо да работят на три смени, всяка микросекунда от годината), неочаквано се довлича натрапника Грег Хейл (приятел на Енсей от времето, когато последният работил за АНС). Хейл не е кой да е: преди години Стратмор предложил за национална употреба печално (не, скандално) известния шифър "Скипджак", привидно неразбиваем, но със заложена в него "задна врата", позволяваща на АНС да чете без затруднение смятаните за абсолютно защитени шифрограми. Точно когато Конгреса (е, те там са спецовете по шифри, къде другаде?) трябва да гласува въвеждането на Скипджак, появява се Хейл, тогава програмист в "Бел Лаб", съзира дяволски умело скритата в кода на Скипджак "задна врата", разобличава публично Стратмор и предотвратява опита на АНС да измами американското общество. Тогава Стратмор се оправдава, че е опитал, каквото е опитал, в името на по-висшите национални интереси и му се рзминава, но виждайки в Грег Хейл заложбите на изключителен криптоаналитик, АНС го наема на работа (демонстративното му озлобление към тази институция не е проблем). Проблемът на Грег е, че не сваля поглед от пространството между краката на Сюзън и не й спестява гнусните си предложения. Сюзън търпеливо (но с отвращение) го поставя всеки път на място, без да тормози началника си Стратмор със сексисткото отношение на похотливия си колега. Та, в същия съботен ден на национална криза, в АНС идва и Грег Хейл (не става ясно с каква цел). Другият нещастник там е Шартрукян, системен администратор, който изпада в пристъп на ярост, разбирайки, че Стратмор е заобиколил "файъруола" охраняващ TRANSLTR, за да въведе насила в паметта му шифъра на Танкадо. Както и да е, въпреки опитите на Хейл да й попречи (ей така, по принцип, без конкретна идея), скоро Сюзън разбира че НДАКОТА не съществува (не е съкращение от "North Dakota"), понеже трейсърът й връща адреса на Танкадо, а освен това НДАКОТА е анаграма (Дан Браун вероятно смята анаграмите за основен инструмент на криптографията, без дори да подозира колко е далеч това от истината) на ТАНКАДО. Значи втори ключ няма, следователно мисията на Дейв Бекер в Испания е критично важна. Междувременно чисто техническата криза в АНС (свързана основно с неспособността на TRANSLTR да разбие супершифъра) се превръща в криза между хората. Първо, Шартрукян се опитва да изключи захранването на TRANSLTR като единствен начин да предотврати проникването на вирус в свръхсекретната база данни на АНС (той е убеден, че блокирането на файъруола Gauntlett неизбежно води до заразяване на TRANSLTR). Само че някой го убива: според Сюзън този някой е Хейл, когото тя вижда скришом да наблюдава приближаването на Шартрукян до захранващия отсек на компютъра. Но самият Хейл твърди, че това е Стратмор. Както и да е, Шартрукян е мъртъв, Хейл се крие от Стратмор, а Стратмор не може да направи нищо друго, освен да остави TRANSLTR да се бори с неразбиваемия шифър, та дано нещо стане. А-а... и да разчита, че Дейвид ще се върне по-скоро с пръстена. Има и още няколко други герои, от рода на "Джаба" – суперспеца на АНС по въпросите на техническото оборудване, който през цялото време лежи под някакъв компютърен рак и си гори пръстите с поялник (!), отказвайки да повярва, че в "светая светих" на АНС (базата данни) може да проникне вирус и съответно отказвайки не само да предприеме нещо, но дори да се поинтересува какво става под прозрачния купол на крипто-отдела; следващ е Чад Бринкерхоф - личен асистент на отсъстващия от страната в този момент директор на АНС Фонтен, обезпокоен от това, че TRANSLTR работи близо двайсет часа, неспособен да се справи с "някакъв" шифър; накрая следва да се спомене Мидж Милкен – съветник на Фонтен по въпросите на вътрешната сигурност. Те и тримата имат своята малка роля в опита за нагнетяване на напрежението в АНС, но за тях не заслужава да се пише, защото са само инструмент, използван от автора да избегне прекомерната камерност на състава. Тук е мястото да се кажат няколко думи за действията на Дейвид Бекер в Испания. Той отива там с илюзията, че след посещение в полицията и получаване на вещите на Танкадо (откъде накъде, нали уж той е японец?), ще намери пръстена, след което ще вземе първия самолет и ще се прибере при чакащата го Съзън, за да заминат на летуване (мероприятие, провалено от обаждането на Стартмор). Но се оказва, че пръстенът не е сред личните вещи на Танкадо. Полицай в районното обяснява на Дейвид, че побъркан канадец се бил обадил в полицията, бърборещ нещо за някакъв пръстен. Канадецът бил в болница със счупен пръст и Дейвид отива да го посети, От него разбира,че секунди преди да умре Танкадо се опитвал да му навре в ръцете пръстена си, но той (канадецът) отказал. По тази причина Танкадо го дал на някакъв друг турист – дебел германец, съпровождан от красива жена със странно име и външност на проститутка. Дейвид започва да се обажда по агенциите предлагащи "момичета за ескорт" и така попада на такава, в която работи момиче със сходно име. Използвайки разни номера, Дейвид научава, че момичето си има любим хотел, в който предпочита да предлага услугите си. Дейвид отива там и намира германеца с проститутката. За негово разочарование тя вече е продала пръстена на някакво момиче на име Меган с пънк-прическа и американски акцент. Нищо повече не става ясно и това изглежда края на следата. По чудо, докато се разхожда из града, Дейвид вижда описаната прическа. Догонва рейса, където седи момичето, но за негово разочарование се оказва, че това е... момче, боядисало косата си по същия странен начин. Става ясно, че рейсът отива към място, където се провежда парти по повод годишнината от смъртта на легендарния пънк Джудас Табу, който носел косата си по този начин. Без идея какво друго би могъл да предприеме, Дейвид отива на партито. И естествено среща там Меган. И този път пръстенът е в нея. Само че... има усложнение. Още от самото начало в Испания действа супер-убиецът Улохот (предполагам вече е станало ясно, че в този роман на Дан Браун всички са супер), който за по-интересно е глух (това обстоятелство не е само за колорит, то има "пръст" в развитието на сюжета). Той е изпратен от някой, който също иска да сложи ръка на пръстена. Глухият Улохот е по следите на Дейв още от стъпването му на испанска земя. И има задачата не само да се добере до пръстена, но и да избие всички, хвърлили макар и бегъл поглед върху него (за всеки случай - за да остане ключът тайна). И така убиецът пръво ликвидира нещастния канадец, после Ханс и проститутката, след това Меган, накрая тръгва по следите на Дейвид, който едва сега го забелязва и панически се втурва в бягство. В един момент той дори влиза в задънена улица и този път краят му изглежда неизбежен, но... вече е точно шест сутринта и камбаните на катедралите забиват за утрешната меса, вратите на домовете едновременно се отварят и на улиците се изсипва тълпа от жадни за общуване с Бога, облечени в черно испанци, явно дебнали с ухо на вратите си до последния миг с ръка на дръжката, готови да изскочат на улиците още с първия удар на камбаната. Тълпата естествено попречва на вдигналия вече пистолета убиец да застреля безмилостно (и несъмнено безстрастно) Дейвид. Дейвид обаче се шмугва заедно с тълпата в близката катедрала. Улохот е по петите му. Неверникът дори започва да стреля в светия храм и убива млад и ангелски красив хорист. Дейвид отново побягва. Услужлив и пребледнял от светотатството кардинал му посочва тайна врата (използвана само от него, за да му спести унижението да влиза в храма през главния вход като простосмъртен грешник). Но Улохот безцеремонно се възползва от същия изход, така че Дейвид не успява да спечели много време. Във вътрешния двор на катедралата има камбанария. Без да мисли, Дейвид слепешката е тръгнал по тесните стълби нагоре (там няма изход). Улохот не може да повярва, но когато вижда в едно от прозорчетата човешка сянка, втурва се и той по следите на човека, в когото е въжделеният пръстен. Знаейки, че жертвата е невъоръжена, Улохот тича безметежно нагоре по стълбите на камбанарията. Но... в един момент метален прът го удря през краката и той полита обратно надолу, за да застине в основата със счупен врат. Дейвид слиза и бива пресрещнат от двама души. Те са американци, но вместо да му окажат помощ, прострелват го "по шпионски" с парализираща ампула, натоварват го на специално изпратен самолет и го връщат в САЩ. Това са... да, супер-агентите на АНС – онази напълно секретна организация в тайната агенция, призвана с всякакви средства да пази монопола на АНС. Те са изпратени, разбира се, от Стратмор. Изненадите обаче продължават, защото и самият Стратмор се оказва не когото сме предполагали. Улохот е бил нает от него! И не Хейл, а именно Стратмор е убил Шартрукян, защото не е могъл да допусне някой да спре TRANSLTR в този критичен за агенцията момент. Защото Стратмор е имал пъклен и... да, гениален план. Той иска да сложи ръка върхгу супер-шифъра на Танкадо и да сложи (както едно време в Скипджак) "задна врата" в него. После смята да го върне на сървъра в Интернет, където шифърът чака момента, когато ще получи публичност и ще тръгне по света. Междувременно Стратмор ще пусне слуха, че TRANSLTR е изгорял при безуспешен опит да разбие шифъра и така ще убеди света, че това наистина е супер-шифър. И хората (този път не само в Америка, а по цял свт – терористи, банкери, разузнавания, военни... ВСИЧКИ) ще преминат на шифъра с "доказаните" качества, но АНС (благодарение на Стратмор) ще може да чете електронния обмен по цял свят. Съкровената мечта на всеки директор на АНС! Ролята на Дейвид, ли? А, това е друга история: просто Стратмор е влюбен в безумно красивата гениална Сюзан и я иска за себе си. Но за целта трябва да отстрани съперника. Следователно... Дейвид в Испания, а Улохот по следите му. Дейвид е убит, пръстенът (с ключа) е в ръцете на Стратмор, "задната врата" е инсталирана, шифърът е върнат на сървъра... светът е прецакан. Планове, които на свой ред биват прецакани от една дреболия: глухият Улохот комуникира с наелия го Стратмор като му праща е-мейли от персоналния си адаптер. Малко преди да намери смъртта на стълбището в камбанарията, Улохот решава, че е време да се отчете и (включвайки сигурната смърт на заклещения на камбанарията Дейвид) изпраща имената на жертвите (вкл. Танкадо) до GSM-а на Стратмор. И Сюзън, естествено, вижда SMS-а. За негово нещастие Стратмор е прецакан двойно: Танкадо не е разработил никакъв абсолютен шифър. Вместо това (подхващайки сложна игра още с пускането на слуха за несъществуващия си приятел НДАКОТА) той публикува не шифър, а "червей" (разновидност на компютърните вируси). Като бивш служител на АНС и познавайки отлично особеностите в работата на TRANSLTR, той предугажда всички ходове на Стратмор и залагайки на тях успява да вкара в базата данни "червея", който има за задача да свали шесторната защита на данните и да ги направи достъпни за всички хакери по света (които несъмнено не спират да опипват сървърите на АНС, търсейки несъществуващи досега слабости). Танкадо знае, че това ще бъде край за Агенцията, затова няколко минути преди да изтече крайния срок той извежда на мониторите подканващо съобщение да бъде въведена "Простата разлика между двете бомби пуснати над Япония". Започва лудо чесане на глави на гении, защото в продължение на 20-30 страници никой не може да отговори на този елементарен въпрос. Накрая се сещат, че това е числото 3 (разликата в атомните тегла на двата изотопа на урана, използвани в двете бомби – "3" е просто число). Секунда преди тайните на АНС да станат достъпни за цял свят, Сюзън въвежда проклетото число. Светът... пардон, АНС е спасена! А... момент, забравих да уточня: междувременно TRANSLTR изгаря зрелищно и куполът на криптографския отдел се взривява! Два милиарда долара отиват по дяволите заради лош дизайн. Временно АНС няма да може да чете с досегашната лекота е-мейлите на американците.

Оценка: Признавам, когато взех книгата за анотиране, изпитвах едновременно притеснение и завист от една страна, и изгарящо нетърпение да я прочета, от друга. Работата е в това, че винаги (е, от няколко години насам) съм мечтал да напиша най-страхотния трилър на криптографска тема и вече дори имам няколко доста изяснени идеи, които бих искал да реализирам. Затова беше и притеснението ми: опасявах се, че мечтата ми вече е обезсмислена. И завистта – че някой го е направил, докато аз се "кумя". И нетърпението – да разбера как се е справил. Искам да кажа, че от 30-ина години криптографията е... не е хоби, не знам... мой дълбок интерес, на който с удоволствие се отдавам в свободното си време. Имам книги на тази тема за поне 600-700 долара, събирам материали откъдето ми падне (напоследък основно Интернет) и чета наред всичко, започващо с "крипто". Интерес, който изглежда е дошло времето да бъде финансово материализиран... с хонорара за тази анотация. Така че седнах и зачетох с любопитство "Цифровата крепост". Трябва да призная, в едно Дан Браун е успял – написал е (как го е постигнал ще стане дума след малко) първия роман за АНС – една от най-секретните и едновременно с това най-големите тайни служби на САЩ, бюджетът на която в пъти надвишава този на всички останали (секретни организации) взети заедно. Разполагам с две книги (The Puzzle Palace и Body of Secrets), написани от най-големия изследовател на АНС, Джеймс Бамфорд. Бях заинтригуван от благодарността на Дан Браун в началото на книгата му към двамата анонимни бивши служители на АНС, отзовали се на молбата му да направят принос към подробностите в романа, ползвайки анонимен е-мейл. Сега мога да кажа с вече по-спокойно сърце, че авторът се е провалил изцяло в намеренията си (каквито и да са били те). Книгата издава пълното му безхаберие и тотална техническа (не казвам дори специално криптографска) некомпетентност... все пак човекът е завършил английска литература. Но нека не бъда голословен: той говори за компютър струващ 2 милиарда долара, способен да решава 64-битови шифри (явно намеквайки за DES, националния стандарт за зашифроване допреди 10-ина години) докато отдавна е изчислено, че подобна машина не може да струва повече от стотина хиляди; твърди многократно, че ключът се разбива по метода на "грубата сила", което прави непонятно защо има екзотична наука с името "криптоанализ" (да поясня, "грубата сила" предполага "извъртане" на всички възможни комбинации, без никакъв интерес към спецификата на конкретния шифър и неговите слабости или особености); споменава за вмъкнат код (напр. в шифъра Скипджак и после в идеята за "подправянето" на алгоритъма на Танкадо), изхождайки от заблуждението, че шифърът е програма, докато той е алгоритъм, така че Стратмор не може да е предложил код, а по-скоро блок-схема, каквато е и винаги е била практиката при описание на подобни неща; споделя, че ключовете били десетина хиляди бита, т.е. десетина хиляди символа (докато един символ се представя от 8 бита в до неотдавна широко използваното ASCII-кодиране); подхвърля, че Енсей (роден 1945) на 20-годишна възраст отива в САЩ и три години по-късно (1968-а) започва работа над т.н. "криптография с публичен ключ", само че тя е предложена като идея през 1976, а първите алгоритми не по-рано от 1978 – т.е. това е грубо непознаване историята на криптографията и по-точно на най-значимата идея в нея, довела до появата на компютърната криптография; допуска, че шифърът на Енсей е програма (нищо друго освен програма не може да изпълни код в описвания "червей", което си е вариант на вируса), а той трябва да е описание (текст, графика), значи не може да зарази нищо; най-сетне дори сомалийци да бяха измислили суперкомпютъра TRANSLTR и те щяха да го защитят от претоварване по-умно, отколкото американците, измислили машина за 2 милиарда долара. Чисто техническа глупост е фразата (когато трите милиона процесора на TRANSLTR започват да горят?): "... Сюзън добре познаваше тази миризма" (става дума за горящия силиций... сякаш Сюзън е мирисала и мирисала така характерната и незабравима миризма!). Има още несъобразности, но не искам да израждам анотацията в технически анализ на нещо, което не съдържа технически достойнства. Впрочем защо компютърът е TRANSLTR (явно съкращение от translator, но с каква цел е тази абревиатура... просто така е по-екзотично, що ли?), докато файъруолът към него е нормална пълноценна дума Gauntlett? Действията на Дейвид в Испания и особено на Улохот към края (когато става пълноправен герой) са смехотворни и човек не може да се отърси от дразнещото желание най-сетне на професора да му се случи случка, защото само с късмет не бива. Гениалната Сюзън се удивлява на елементарни неща, Стратмор е описан с приписваните му действия като пълен глупак. "Джаба" е кретен, от който всеки директор на дори дребна компютърна фирма би се освободил с облекчение, Шартрукян е неврастеник, Хейл е сексуален идиот, който би изхвърчал (в така чувствителната към тази тема Америка) от всяка сбъркала да го назначи фирма още на първия ден, ако жените на работа в нея не го линчуват преди това. Всички герои са едномерни, дори не двумерни. Основната интрига (игнорирам неуспеха да бъде облечена в псевдонаучна терминология) е да се покаже как АНС мечтае да прецака обществеността и да отнеме изконното право на американците на privacy. Управлявана от ненормалниците, с които я е "населил" Дан Браун, удивително е как тази всемогъща (наистина) организация все още съществува и продължава да буди страхопочитание. А истината е, че там бива привличан техническият елит на американската нация. Историята е показала (в няколко добили скандална известност примери), как АНС е притежавала ноу-хау-то върху ключови технологии (съвсем не само в сферата на чистата или приложна криптография), десетилетия преди светът извън нея да се добере до същото познание. Смехотворният TRANSLTR дори не се доближава до суперкомпютрите, разработени специално за нейните нужди. Не е тайна, че могъща на времето фирма като "Крей" фалира, когато АНС престава да заявява суперкомпютри на нея, след като японците от NEC произвеждат чудовище с десетократно превъзхождаща американската производителност. Тази безкрайно интересна глава от историята на развитието на изчислителната техника отдавна е написана (и ежедневно се попълва), но се съмнявам дали някой ден ще види бял свят. Въпреки "приноса на бившите служители на АНС в уточняване на някои подробности" описанието на Дан Браун за обстановката в АНС има нещо общо с истината само до процедурата по влизането в комплекса (вече цял град) във Форт Мийд. Дори Дейвид Бамфорд (в напълно документалните си книги) дава по-вълнуващи подробности. Няколкото вица ("Всичко на този свят е възможно. Невъзможното само отнема по-дълго") не правят "Цифровата крепост" по-достоверна. Отзивите в Амазон се люшкат от убийствено смазващи до възторжени (на по-непретенциозните, които се съгласяват "Добре де, може да не е коректна в технически детайл, но поне е вълнуващ трилър"). За мен това е литературен провал. Не знам дали е първата книга на Дан Браун, но ако е, тогава не мога да проумея как са се решили да го издават по-нататък! Истината е, че съпоставката между "Шифърът на Да Винчи" и "Цифровата крепост" е като между "Братя Карамазови" и "Зайченцето бяло". С две думи, спокоен съм, повод за завист няма, мога да продължа да мечтая, че ще напиша нещо, което ще остане в историята, както е останал "Златният бръмбър" на По. Защото "Цифровата крепост" няма никакъв шанс да бъде запомнена с каквото и да е било. Първото доказателство за това е, че така и не намерих следи да е излизала в paperback вариант.

Заключение: Предполагам, че ако се купят правата за целия Дан Браун, ще се наложи да се преведе и тази книга. Но не очаквайте да се посрещне с викове "Ура"... по-вероятно е читателите да се ограничат само с първата буква, при това удължена!

Послеслов: книгата не само беше преведена (само луд издател не би се възползвал да издаде всичко от писател, написал "Шифърът на Леонардо"), но на всичко отгоре ми беше възложена. По-лошото е, че ми беше отказано да бъдат включени забележките ми към фактологическите неточности в романа (той изобилства с такива), които бяха с обем над 20 страници! И причината не беше в обема им... Естествено, че се разпродаде с лекота.

When you come to a fork in the road, take it...
Yogi Berra