Заглавие : Superstition, 419 pp.
Автор : David Ambrose
Издадена : Pan Books, 1997
Жанр : трилър за свръхестественото

Съдържание: Университетският преподавател по експериментална психология Сам Таун събира осем души, за да провери хипотезата си, че груповата телепатия (той от години се занимава с паранормалното) може да създаде дух, който ще съществува само във въображението на участниците. Резултатът обаче се оказва поразителен и съвършено непредвидим. Един от централните образи в романа е този на журналистката Джоана Крос – също участничка в експеримента. Тя е специалист в разкриване мошеничествата на всякакви ясновидци и спиритисти (романът започва със сеанс на двама такива мошеници, които тя с лекота разобличава) и поканата на Сам силно я заинтригува. Всички участници съвместно измислят героя, който ще създадат – това е Адам Уаят, американец, герой от революцията, имащ за идол французина генерал Лафайет (участник в американската борба за независимост), с когото се връща във Франция, взема участие в Революцията от 1789-а и умира на гилотината. Това е фиктивната му история, смисълът от която е да фокусира концентрацията на участниците и да им помогне да “създадат” героя си (за същата цел те дори измислят външния му вид и го нарисуват на картина) . Дълго време телепатичните “напъни” не довеждат до нищо, когато един ден от някакво неизвестно измерение се появява мрачен образ, установява комуникация с тях и започва да се държи по съвършено неочакван начин. Не след дълго, някои от експериментаторите започват да се плашат от творението си и искат да го върнат там, откъдето се е пръкнало. Само че... един по един намират смъртта си. Остават Сам и Джоана, осъзнали реалността на създанието, но неспособни да го унищожат. Особено интересна е ролята на Джоана: тя установява, че от нея се интересува странния Ралф Казабон, който не скрива, че нещо в нея силно го привлича. Случват се странни неща: родителите й изпращат от пътуването си във Франция картичка с репродукция на картина по сюжет от Революцията – само че на нея тя разпознава Адам Уаят; на едно гробище (където се озовава заедно с мистичния Ралф) попада на три гроба, в които са погребани родителите на Уаят... и самият той. Малко по малко се установява, че в резултат на експеримента е променена историята – но само участниците знаят за това, за другите хора тя винаги си е била такава. Нещо повече, проучването съдбата на “реалния” Адам Уаят (който не може да е съществувал) показва, че той е бил в контакт с митични личности като маркиз Дьо Сад, граф Сен Жермен и дори със самия Калиостро. И още нещо – “истинският” Адам Уаят изобщо не е американски герой (както са го замислили) – той е безскрупулен мошеник, възползвал се от всяка ситуация за своя изгода. Сам Таун постепенно осъзнава, че съвместното съществуване в нашия пространствено-времеви континуум на духа и на участниците в експеримента е невъзможно. Само че те просто не знаят как да се отърват от него. Няколкото плахи опита са парирани с необяснимата смърт на посмелите да помислят за това. Здравият разум, логиката... дори вярата са безсилни. Даже любовта между Сам и Джоана не може да им помогне да върнат духа в бутилката. Битката е неравна, борбата за оцеляване – обречена. На героите не е писано да са спасят, а краят на романа е двусмислен и озадачаващ. Самият финал на книгата е странен и объркващ: Ралф Казабон издебва Джоана, тя припада и когато се свестява, установява че се намира в свят, в който изобщо не съществува – родителите й не я познават, колегите й също. Единствено Сам Таун знае за нея и изчезването й го безпокои, но когато отива в дома на Ралф, открива, че Джоана е неговата съпруга, но това е... съвсем друга Джоана. Тази Джоана е написала книга за “истинския” Адам, който за тези хора действително е съществувал. Сам научава от родителите на Джоана, че те са имали едно дете, умряло като бебе при раждането. Само че те винаги са мислили за него като за все още живо – и затова са кръстили следващото си момиченце пак Джоана. Сам започва да подозира, че в този алтернативен свят неговата Джоана е дух, създаден от силната родителска любов. Когато помолва да остане сам в дома на Ралф и Джоана-2 (те му се оплакват, че там вилнее полтергайст, за когото той предполага, че е Джоана-1, незнайно как озовала се в “другия” свят), нейният дух се слива с него в последна любовна тръпка и го отнася... там, където цари вечността! На другия ден Ралф и Джоана-2 намират голия му труп. Няколко дни по-късно те продават дома си на семейна двойка професионални спиритисти – същите, които Джоана Крос-1 е разобличила в началото на романа, с което е предизвикала смъртта на мъжа (получил сърдечен удар) и е накарала жена му да я прокълне с най-ужасна клетва. Само че в този свят съпругът е жив... И всъщност кой е този свят? И коя от двете Джоани е реалната? И как е станала смяната?

Оценка: Дейвид Амброуз (Mother of God, 1996; The Man Who Turned Into Himself, 1994 и др. – но тези се споменават със суперлативи) е създал произведение като че ли написано съвместно от Стивън Кинг, Дийн Кунц и Джон Сол, събрали се, за да направят незабравим епизод от “Досиетата Х”. Романът е разтърсващ – силната и правдоподобно звучаща научна нишка, комбинирана с цитирането на постулати от философски учения като солипсизма и берклианството, подсолена с обилни дози свръхестествено и подлютена с тръпката на чистия неподправен първичен ужас, най-сетне поднесена с все по-засилващата се фаталистична нотка на обреченост – тази жестока комбинация прави от романа четиво, от което не можеш да се откъснеш. Иска ти се да я прочетеш колкото може по-бързо и едновременно с това никога да не свършва. Романът е страшно силен и запленяващ и едновременно с това определено е страшен в буквалния смисъл на думата. Ловката манипулация с наука (наукоподобни твърдения и философски обобщения) създава атмосфера на объркване у читателя, който започва да си мисли, че това може и да не е чак толкова откровено баламосващо... и точно това е страшното. Отзивите в Амазон са разделени на две коренно противостоящи си групи: тотално отричане (с обвинения в схематичност на образите, погрешно цитиране и дори плагиатство на идеята – защото подобен експеримент е бил проведен преди 20 години в Токийския университет) и такива, на които космите по тялото им още са настръхнали. Според мен романът е изключителен... но има два големи недостатъка: първо, незавършената съдба на духа Адам Уаят, който в края на книгата просто изпада от сюжета, сякаш авторът го е забравил, и, второ, прекалено многосмисления финал, който се оказва непосилен за средностатистическия читател. Амброуз определено е сгрешил като не го е изчистил поне малко.

Заключение: По-скоро съм склонен да препоръчам за превод, но дали не се подвеждам от недвусмислените ми предпочитания към подобен вид четиво? Ако не бяха двете ми забележки по-горе щях да обявя този роман за най-добрия свръхестествен трилър, който някога съм чел, с много превъзхождащ изсмуканите от пръстите бълвочи на писачи като Кинг и Кунц. Предлагам да се обърне внимание и на другите романи на Дейвид Амброуз (Великият Амброуз както бил известен).

When you come to a fork in the road, take it...
Yogi Berra