Заглавие : The Discrete Charm of Charlie Monk, 345 pp.
Автор : David Ambrose
Издадена : MacMillan, 2000
Жанр : трилър

Съдържание: Брайън Кей страда от изключително рядко вирусно заболяване - загуба на памет: той помни всичко от детството си до определена дата, а след това живее само с настоящето. Дори срещите с жена му Дороти в болницата са мъка за него, защото всеки ден я вижда все по-стара, без да има обяснение за това (всъщност обясняват му го, но той веднага го забравя). За Брайън се грижи д-р Сюзан Флеминг, която работи за фондацията "Пилгрим", която се занимава със спонсориране на научни изследвания. След тези 10-ина уводни страници, историята продължава с Чарли Монк - удивително безстрастен млад мъж, който също не помни детските си години, но не страда от загуба на памет. Чарли е съвършеният убиец в името на справедливата кауза - той е с невероятно бързи реакции, изключителен мерник, съвършена техника във всички бойни изкуства и нечовешка сила. Чарли няма спиране и изпълнява една след друга непосилни за обикновения агент операции. Единственият, с когото контактува, е т.н. "Контрол", който му свежда задачите и следи за стриктното им изпълнение. Междувременно Джон, съпруг на Сюзан и голям учен-вирусолог. загива при командировка в Русия. Някакъв журналист се появява при Сюзан и й разказва, че е бил заедно с него в последната нощ от живота му и че той е бил обезпокоен от нещо. Това нещо е същото, което вълнува и журналиста - че големи корпорации провеждат научни експерименти, целящи да бъде осъществен контрол над човешкото съзнание. Сюзан отхвърля налудничавите обвинения на журналиста, но все пак споделя с баща си Еймери Хайд и с шефа си д-р Латимър Уест за случилото се. И двамата я успокояват и й казват да не обръща внимание на подобни безпочвени обвинения. Само че няколко дни по-късно журналистът е намерен убит. Сюзан решава да отиде в Русия и да се опита там да разбере какво се е случило. Речено-сторено… В хотела (някъде из Сибир), където отсяда (там е нощувал и мъжът й преди да го настигне неочакваната смърт) барманът й дава пакет с материали (оставен при него от мъжа й), с които тя се запознава, а след това решава да посети някакъв институт за изследвания в областта на селското стопанство. Само че пред входа я арестуват. Нещата изглеждат безнадеждни, но в този момент се появява д-р Уест (нейният шеф) и й казва, че опитът да си завира носа, където не трябва, ще й струва скъпо. Връщат я в Щатите, но задържат баща й и малкия й син като гаранция, че тя ще им сътрудничи доброволно. Всъщност д-р Флеминг е специалист в създаването на измислена визуална памет, а това има голямо значение при обработката с т.н. "виртуална реалност", при която обектът може да се индоктринира в желаната насока. За да бъде внушението по-силно и задържащо се, към фалшивите спомени от несъществуващото минало трябва да се прибави и визуална памет. Това става естествено с помощта на големи компютри. Чарли Монк се оказва мутант-мелез между шимпанзе и човек (човешка яйцеклетка, оплодена с маймунска сперма и износена от маймуна, след това новороденото взето и обработено с методите на виртуалната реалност). Така Чарли има съзнание на човек и подсъзнание на шимпанзе. Малко по малко за читателя (но не и за Сюзан) се изяснява, че Контрол е не кой да е, а бащата на Сюзан, Еймъри. И задържането му заедно с внука му е негова идея, за да се постигне максималното по пътя на доброволно сътрудничество на Сюзан. Само че тя вече има свои идеи за излизане от ситуацията - и в основата им е Чарли. Тя постепенно му разказва истината за него и за да подсили въздействието от тази истина, комбинира думите си със сесии във виртуалната реалност (създадени пак от нея, но специално за тези цели), в които го връща за кратко в маймунското стадо, за да му покаже колко дълбоко вродено е в него маймунското начало. Чарли е раздвоен и дълбоко объркан. Той иска да се освободи от тоталния контрол, упражняван върху него, и гледа на Сюзан като на единствения, който би могъл да му помогне. Редуването на ВР-сесиите с реалността създава допълнително объркване, защото и той и читателят не могат да се ориентират кое е истина и кое изкусно симулирана "реалност". Накрая с благодарение на него и на необикновените му способности всичко намира справедливо разрешение. Но на автора това не е достатъчно: на последните страници той отново се връща към Брайън Кей (с чиято необикновена болест всичко е започнало): един ден Чарли се събужда в болничното легло, странно изнемощял, тялото му не е същото (той помни тялото на млад атлет, пълно с нечовешка енергия). Поглежда се в огледалото и вижда там образа на друг човек - човек на средна възраст, изплашен и непознат. Влиза д-р Флеминг и се обръща към него с друго име, не Чарли, а… Брайън. Обяснява му, че най-сетне са успели частично да се преборят с амнезията му по пътя на ВР, и че в момента страда от "странични ефекти" под формата на сложни фантазии, които като сън възникват в съзнанието му за части от секундата, но не него пак като в сън му се струва, че продължават с часове. Успокоява го, че всичко ще отмине и той отново ще стане старият… Брайън. Опитва се да го окуражи, като му казва, че най-сетне са успели да създадат в съзнанието му устойчива памет, та макар и за нещо измислено. След това Сюзан излиза. На нейно място влиза друга жена, състарена и измъчена. Той изведнъж се сеща, че това е… Дороти, жена му! Пред очите му притъмнява. След неизвестно колко време отново се свестява. Пак е Чарли. Кошмарът е отминал… но не е забравен. От огледалото го гледа познатото младежко лице. Въздъхва с облекчение. Разказва на Сюзан за сънувания кошмар с превъплъщаването в болния Брайън. Споменава как дори е познал "жена си" и даже е извикал името й "Дороти!". Сюзан е озадачена. Казва му, че не само никога не е говорила с него за Брайън (който наистина съществува), но и не е споменавала името на жена му. Двамата се гледат в недоумение, после Сюзан прихва и се разсмива. Само че защо не се навежда да го целуне, за да сложи край на шегата. Всъщност дали това ще бъде край? И шега ли е изобщо?

Оценка: Сложен роман, за най-точното охарактеризиране на който ще използвам мотото в началото му (мисъл на Чуан Цу, 500г. пр.н.е.): "Сънувах, че съм пеперуда и когато се събудих не знаех дали съм човек, който е сънувал, че е пеперуда, или съм пеперуда, която в момента сънува, че е човек". И наистина, от определен момент нататък редуващите се сесии с подвизите на Чарли и "маймунските" му изживявания създават трудно за преразказване състояние на "шизофреничност" не само у него, а и у читателя. Липсата на достатъчно ориентири (съзнателно спестени) не дава възможност да се прецени кое е истината: маймуно-човекът дали е човек, в когото маймуната се опитва да изпълзи обратно, или е маймуна, която се възприема като човек и иска да остане в това си превъплъщение. Добавянето на третия слой, този с Брайън, на когото д-р Флеминг иска по някакъв начин да създаде (макар и неистинска) памет, за да го върне към нормалния живот, те кара след като си стигнал до финалните страници, да се върнеш назад и да потърсиш (макар да знаеш, че такива няма) указатели кое е истината. Но писателят (както казват англичаните "с език под бузата") те оставя сам да се ориентираш или дори не това, а сам да избереш най-достоверното за себе си. Иначе романът е дълбоко психологически и командоските изпълнения на Чарли са просто солта и пипера. Въпреки това книгата се чете леко и аз я прочетох за нощ и половина, така между другото. Основният проблем (също като и с предишния роман на Амброуз "Суеверие", който четох неотдавна) е в изискването за определен минимален (говоря за праг, под който посланието няма как да се "чуе") умствен багаж у читателя и готовност от негова страна да се замисли и може би да избере, като в книгите-игри, своята от няколкото заложени и замаскирано предложени възможности за интерпретация на събитията. Не го ли направи, убеден съм, читателят ще се почувства изигран, ще реши, че авторът само му хвърля идеи, без да ги обосновава логично. Но всъщност те имат своята заплетена логика, но тя е скрита дълбоко под пласта на очевидното и лесно смилаемото. За да направя сравнение, ще кажа, че в "Суеверие" имаше повече наука, тръпка и усещане за "правдоподобност на свръхестественото" (ако това не са взаимно изключващи се понятия). Тук това не се е получило, а може би не е и търсено. Имам чувството, че писателят е написал цялата книга заради последната страница, в която буквално хвърля читателя към мисълта на китайския мъдрец от първата. Сякаш е положил интелектуалното усилие, за да я облече в художествена форма. Дали се е струвало? Не знам..

Заключение: Наистина не знам. От една страна, обидно е за подобен роман да кажеш "Не го препоръчвам за превод" (което съм склонен да направя…), от друга, идеята не е издателството да "трупа точки" сред критиците (доколкото изобщо още ги има) с предлагането на качествени романи, тласкащи читателите към размисъл и в крайна сметка самопознание, а - уви! - печалбата. Най-сетне, ако е взето решение да не се издава "Суеверие" (определено по-впечатляващия роман на Амброуз), тогава отпада и "Дискретният чар на Чарли Монк" ("Монк" от monkey - маймуна).

When you come to a fork in the road, take it...
Yogi Berra