Заглавие : Night Vision, 415 pp.
Автор : Paul Levine
Издадена : Coronet Books, 1991
Жанр : адвокатски трилър

Съдържание: Доста трудно за предаване съдържание на един обемист роман. Ако можех да направя това в двете страници, с които гледам да се ограничавам, името ми щеше вече да е добре известно по друг начин. Всъщност това е поредната книга за небезизвестния Джейк Ласитер – герой от серията адвокатски романи на адвоката Пол Ливайн. Противно на очакванията, този път романът започва (вместо да завърши) с процес. Джейк опонира на Ники Улф – областен прокурор, оклеветен от местен маямски вестник – и както си му е редът, спечелва делото (оставяйки прокурора без парична компенсация за наранената му чест). Едновременно с това обаче става убийство – в дома й е намерена удушена Мишел, телевизионна водеща и любовница на Ник Улф, който наема Джейк да разследва случая. Джейк има известни основания да смята, че всъщност е накиснат от Улф с този безнадежден случай, за да се провали и по този начин Улф да получи някакво удовлетворение за загубеното дело. Нещата обаче са доста деликатни, защото в дома на Мишел е намерен списък от въпроси, които тя се кани да зададе на ненаименувано лице по време на бъдещо телевизионно събеседване. Тези въпроси се отнасят за някаква операция във Виетнам, а от друга страна Улф е награден ветеран от тази война. Изобщо Джейк има основания да предполага, че въпросите е трябвало да бъдат зададени на Улф. И понеже са доста неудобни, може да се предположи, че Улф има някакъв пръст в зловещото убийство. То пък е станало след като журналистката е събеседвала чрез компютъра с анонимни участници в клуб на име “Компю-партньор”, в който тематиката е откровено сексуално-еротична. В апартамента й е намерен изписан на огледалото откъс от стихотворение от Тенисън (от периода му, когато е бил изоставен от своята любима и е бил откровено антиженски настроен). В случая се оказват замесени старият приятел на Джейк и вечен философ, излезлият в пенсия бивш съдебен лекар и патоанатом Чарли Ригс, и неговата гостенка психоложката д-р Памела Меткалф. Тя – донякъде случайно, донякъде не - се оказва специалистка по сексуалните престъпници (в Англия, откъдето е дошла). Разследването съвсем естествено насочва Джейк по две следи – първата е свързана с миналото на Ник и възможната тайна от виетнамската война, която той със сигурност не би искал да се разчува, и втората – партньорите от компютърния онлайн клуб, някой от които може да се окаже откачалка. Именно по тази втора линия Джейк постепенно се добира до проф. Джералд Принс - захласнат на тема Тенисън бивш артист и днешен университетски преподавател по драма, предизвикателно красивата Роберта (Боби) и съпруга й Макс Блайндерман – системни администратори на компютърния клуб. Всъщност има и още няколко лица “нахвърляни” в сюжета за по-забавно. Никой не може да направи никакви предположения за самоличността на убиеца, но д-р Меткалф споменава, че ако той е психопат, тогава ще има още убийства (при положение, естествено, че някой умен убиец не се опитва да действа, както би действал психопат, но всъщност да има за цел ликвидирането на един-единствен човек). И наистина скоро след това е убита със същия почерк съпругата на прокурора Улф, но нещата вместо да се изяснят, повече се объркват, защото тя е в течение на тайните на своя съпруг. Оказва се също така, че кратката връзка между Улф и Мишел е нейна идея. Стават още няколко убийства и всички те имат две общи неща помежду си: всеки път на видно място в апартамента на жертвата е намерен цитат от произведение на Тенисън и всички те са членували в сексуалния компютърен клуб. Уликите са такива, че Джейк се мята между няколко възможни заподозрени: Улф определено би имал мотив да запуши устата на хора, които знаят предполагаемата изобличителна тайна за него, след това неговият помощник Алехандро Родригес – той се оказва също член на клуба и човек, който би могъл да бъде използван като маша, проф. Принс – колкото и безобиден пияница да изглежда – също винаги е наблизо, най-сетне има нещо съмнително в поведението на Макс, който е болезнено ревнив, но какво общо може да има с убийствата. Голяма част от повествованието минава в психологизъм, размишления и разговори на тема психология на сексуалния престъпник, остроумни словесни престрелки, подхвърляне на фалшиви ключове към това кой може да е убиец и непрестанно извъртане на нещата така, че да окажат по-сложни, отколкото са изглеждали само преди двайсетина страници. Не бих могъл да преразкажа тези 70-80% от романа – те са неговата същност – поради сложността на вазимоотношенията, психологическите находки, разнообразните доводи, анализите на евентуалната мотивировка на убиеца, естестки предадената театрално-поетична връзка и т.н. Всичко това на фона на доста бурната любовна връзка между Джейк и хладната в началото Памела, която в крайна сметка го напуска със скандал. Както и тръпката на другата очаквана любовна връзка – тази между Джейк и жената-вамп Боби Блайндерман, на която не е съдено да се осъществи. В крайна сметка, в основата на интригата са две би-сексуални същества: д-р Меткалф, която се мята между естественото си привличане към мъжете, които обаче тя презира, и неестествената тръпка, която я кара да търси връзка с други красиви жени, и от друга страна – красавицата Роберта, оказала се всъщност Робърт, който страда от същия синдром, но в обратна посока (той установява връзка с жени, членки на компютърния клуб, преспива с тях, после годен от угризения, че се е поддал на мъжкото начало в себе си, което го измъчва от детските му години, търси мъже, в които да намери онова, което жените не могат да му дадат). “Съпругът” на Боби, Макс, върви след “жена” си и “почиства”. А серията убийства се получават благодарение съвместното пребиваване на Боби и Памела на едно място по едно и също време (по-сложно е, но нека не задълбаваме). Към всичко това следва да се прибави и разгадаването на страшната тайна на Ник Улф – той е убил във Виетнам своя помощник, а това е било представено като нещастен инцидент при изпълнение на операция. Но в книгата има доста повече – пътуването на Джейк и приятеля му Чарли до Англия, където връщат визитата на Памела и където стават доста интересни неща, обръщането на интригата към края по такъв начин, че Джейк от разследващ се превръща на свой ред в заподозрян, и многото остроумни разговори между Джейк и Чарли, благодарение на които авторът излива голяма доза хумор, много латински сентенции и едновременно с това дава на читателя информация, която има отношение към интригата.

Оценка: Мисля, че от горното горе-долу става ясно каква е оценката ми за книгата. Това е вторият роман от серията за Джейк Ласитер, който анотирам, и не мога да скрия, че съм впечатлен. Стилът на автора е лек и забавен, но романите му са дълбоки. Той има невероятното умение да заплита в едно няколко (но не 2-3, а доста повече) линии – досега (в двата романа) по правило примесени с много психология – и да намира почти невъзможно с абсурдността си решение (като в този роман например – убиецът е не един, а няколко, и за да стане това възможно, са използвани не един, а двама бисексуални), което обаче убеждава с логичността си. Разказът от 1-во лице (в стил Марлоу) позволява да се използва много (само)ирония и създава предпоставки за множество комични разминавания между размисли и действителност. Голямото умение на Ливайн се изразява най-вече в способността му така да те завлече в действието, обстановката и мислите на своите герои, че започваш да се чувстваш част от онази действителност. И то в такава степен, че като оставиш книгата имаш усещането, че едва тогава започваш да четеш скучен и банален роман. Едновременно с това, не мога да не отбележа, че авторът има известен процент повторение на по-удачните си фрази-попадения – съдебнопроцесуални анекдоти и на тема неприязънта към адвокатите. Образът на героя – едър физически, но едновременно с това кротък и благ, хитър адвокат, но непривично честен за професията си, дяволски находчив, но и простодушно наивен – е привлекателен, добре премерен и каращ читателя да иска още и още за него. Не знам, допускам, че след прочитането на пет книги за един месец, мнението ми може да се промени, но засега поставям Пол Ливайн и серията за Джейк Ласитър на високо място. С абсолютно нужната забележка, че това е точно онази литература, която може напълно да се обезцвети от некачествен превод. А преводът на книгите за Ласитър по мое мнение е доста трудна работа.

When you come to a fork in the road, take it...
Yogi Berra