Нека отбележа, че Треваниян (вечна му памет) е сред любимите ми писатели

Заглавие : Incident at Twenty-Mile, 308 pp.
Автор : Trevanian
Издадена : St.Martin’s Press, New York, 1998
Жанр : уестърн (?!)

Съдържание: Туенти-Майл, Уайоминг, е избеляло под слънцето селце и едновременно с това междинна спирка на теснолинейката между сребърната мина Сърпрайз Лоуд (високо в планините) и западащия след бума град Дестини (в равнината). Треванян ни пренася в 1898 година, когато селцето постепенно запада и в него са останали да живеят петнайсетина души, които едва скърпват дребен бизнес: платена конюшня (където вече няма коне, но има двама съдържатели с обратни наклонности), пансион-ресторант, бар (неговият туберкулозен съдържател удивително напомня за Док Холидей от “Тумстоун”), магазин за различни стоки, бръснарница и кажи речи нищо повече. Веднъж седмично, събота вечер, миньорите от Сърпрайз Лоуд “нападат” с теснолинейката, която после откарва смляната сребърна руда до Дестини, за да се върне в неделя и да ги прибере обратно. Едно денонощие, през което всеки профуква седмичната си надница за пиячка под формата на отровно уиски, и бърз “сеанс” при някоя от трите проститутки към бара (негърка с ужасен белег на бузата, китайка, която не говори английски и застаряваща бяла бивша танцьорка). И ето че един ден тук пристига юношата Матю Дубчек, нарамил тежка самоделна пушка с торбичка, в която пази 12 ръчно изработени патрона за нея. Казва, че идва от Небраска (но дали е така?) и държи да го наричат Ринго-Кид, по подобие на любимия му герой от евтините уестърни, с които е закърмен. Матю се оказва не просто лъжец-фантазьор, а гениален измамник, който с лекота влиза под кожата местните. Въпреки че в селцето няма работа за новодошъл, той само за един ден успява да се внедри навсякъде, където може да помогне. Неговата проста стратегия е “Спечели им доверието първо, а после се окопай в позициите си”. А накрая ги накарай да те уважават – това за Матю е върховната цел, само че още е много млад и все още никой не го уважава. Хлапето се намества да живее в изоставената къща на избягалия от селото шериф, което подхранва фантазиите му допълнително. Матю има много тайни, но една от тях е съкровена: той има своето “Друго място” – когато нещата загрубеят, когато опасността надвисне неумолимо и всичко изглежда загубено, той с лекота се пренася “там” и тогава вече не го е страх. Нещо повече, идват му нечовешки сили и това му позволява да намери спасение от безизходни ситуации. После се “връща”. И докато Матю малко по малко започва да харесва селцето, от затвора избягва психопатът-убиец Хамилтън Лийдър при това в компанията на още двама ненормални садисти, кротки като мушици в сравнение с него. Тройката оставя кървава диря след себе си, но в крайна сметка се добира до Туенти-Майл, където Лийдър спира, обладан от налудничавата идея да ограби среброто, пренасяно от влака, с цел да финансира своя армия, с която да освободи Щатите от имигранти-кръвопийци, да се пребори със Световната конспирация на евреите и да предприеме поход срещу Жълтата напаст. Той обаче е истински психолог и бързо долавя общото между себе си и Матю – проваленото детство и потисканата тайна за околните травма. Точно това го кара да гледа на Матю като на себе си преди много години и пак поради същата причина той му дава малко по-голяма свобода на действие. Освен че е луд, Лийдър е начетен човек и притежава дар-слово, което му помага да упражнява с лекота почти хипнотична сила върху околните. Лийдър събира всичкото оръжие в селцето (с изключение на древната пушка на Матю, за която не вярва, че могат да се намерят патрони) и се отдава на разгул и садизъм, докато изминат няколкото дни до идването на теснолинейката. И докато двамата му помощници-психопати раздават с охота неговото “правосъдие”, постепенно се разбира, че интригата е дали Лийдър, жадуващ да посее в утробата на някоя девица семето си, ще намери приятелката на Матю (дъщеря на собственика на магазина) и ще я омърси. Всички опити на малкото мъже да се обединят и сторят нещо срещу тероризиращата ги група откачени се провалят и накрая става така, че точно Матю (гледащ на себе си като на самоназначил се шериф и черпещ смелост от спомена за изпълненията на любимия си книжен герой Ринго-Кид) трябва да извади скритите патрони за старата пушка, за да предотврати най-лошото. А когато се опитва с последния патрон да спре “нападащите” към бара и порока миньори (неговата детска травма е, че е застрелял със същата пушка пияния си баща, който пък е счупил врата на майка му, и е избягал, за да спре в Туенти-Майл), нещо в него се пречупва и той избягва в “Другото място”. Завинаги…

Оценка: Треванян изненадва почитателите си! Признат майстор на класическия шпионски трилър (с двата романа за “санкциите” Eiger Sanction, Loo Sanction и най-вече с труднозабравимия “Шибуми”), след петнайсет години мълчание, този човек (за когото практически нищо не се знае: уж живее в Баските планини на Франция, но има изключителен контрол върху английския език и явно е в курса на всички събития в САЩ) отново се появява, при това не с какво да е, ами с роман-уестърн в края на 20-ти век! Разбира се, при Траванян всичко винаги е било е по-особено, придържането към формулите за него е табу, така че и “Инцидентът” не прави изключение от това самоналожено правило: това е уестърн без герои, демитологизиращ черен роман с ярки образи и изключителна дълбочина на психологическото прозрение. Финалът на романа е изпълнен с насилие, но удовлетворяващ… не, в никакъв случай не е хепи-енд, защото по-скоро е много тъжен. Любопитно е, че въпреки кривата усмивка у читателя след първите няколко страници, книгата е така майсторски написана, че не позволява да бъде оставена, а последният параграф, в който няма никаква изненада, е затрогващ и трудно да бъде забравен. Дългият послеслов на писателя (близо 30 страници) е органична част от повествованието, защото от него читателят разбира за продължилото (с прекъсвания) цяло десетилетие неволно литературно-историческо проучване, довело Треванян до идеята да напише този необичаен роман. Оказва се, че всички описани събития действително са се случили, съдбата на героите (с едно-две незначителни украсявания) е такава, каквато е описана и дори Туенти-Майл е съществувало чак до средата на 80-те години, когато се е състояло от две къщи (едната за продан) и един-единствен жител в него! Всичко, буквално всичко, е историческа истина, с разбираемо изключение що се отнася до диалозите, мислите на героите и психологическата им мотивировка. И съвсем противно на клишето за “сухата история” – трогателна човешка драма, пресъздадена от голям майстор (не, не съм предполагал, че Треванян е чак толкова добър). Единственият недостатък (но нали такава е историческата правда) е известното претупване на края. Да, всички се досещаме, че Матю ще използва старата пушка – ами за какво я е довлякъл чак до тук, ако не за да му свърши работа, когато се наложи! – но все пак бързото убиване на тримата избягали затворници (2 страници) е като спукване на надувана до този момент гума. А иначе силата на литературното произведение (ако оставим настрана историческия преразказ) е в незабравимите герои, всеки от които е луд по свой начин, и във впечатлението, което остава у читателя, че не героите, препускащи на кон и размахващи револвер, а точно тези тихи луди може би са хората, заселвали Дивия Запад преди един век. Всъщност убеден съм, че този нетипичен уестърн ще остави следа в литературата не само с нестандартната си идея, а и с изключителното внимание (без никакво преувеличение заслужаващо да бъде отбелязано), отделено на историческите детайли, опиращи до най-дребните подробности в бита и в речта на героите от онова време. Тук анахронизми просто не се забелязват (поне доколкото един българин би могъл да прецени). Има един последен въпрос: заслужава ли точно този роман 15-годишното чакане Треванян да проговори и, което е второстепенно, успява ли той да надмине “Шибуми”? Отговорът според мен е “не” и на двете… но с малко, съвсем малко! Когато си мълчал дълго, излизането с анти-уестърн е особено странно, още повече с толкова сложна книга, за която е трудно да се прецени дали е тънка пародия или смазваща демитологизация. Но всъщност… кое точно прави “Инцидента” уестърн (добре, нека е анти-уестърн), освен конкретният исторически момент, в който историята се развива? Едно е ясно: подобна книга може да бъде написана само от американец. И дали това е верен ключ към разкриване кой е Треванян? И има ли други (според някои това е псевдоним на Родни Уитъкър, но кой пък е той?)

Заключение: Една от най-трудните препоръки, които ми се е налагало да давам досега… Почитателят на Треванян (има ли такива у нас освен мен?) сваля шапка пред този шедьовър, преводачът с ужас установява, че кошмарите му могат да бъдат и реални, а аз с мъка в сърцето ще препоръчам “Инцидентът…” да не се превежда, защото е непреводим и ще остане неразбран (“написан само от американец”, но май е само за американци).

When you come to a fork in the road, take it...
Yogi Berra