Заглавие : Blood, 277 pp.
Автор : Jay Russell
Издадена : Raven Books, London, 1996
Жанр : полицейски психотрилър и роман на ужаса (?)

Съдържание: Сюжетът е много труден за сбито разказване, затова само ще го скицирам (не в последователността на изложението). По улиците на Лос Анжелис върлува нова банда “Кръв” (оттук заглавието на книгата, макар контекстът да е доста по-широк). Шеф на бандата чернокожи е Морган, но конците дърпа тайнственият богаташ Титус. Бандата приема новия наркотик “Тунел”, който има мощно, но краткотрайно въздействие (вкл. и като афродизиак). Създаден е от гениалния биохимик Бернули, който всъщност е маша в ръцете на Титус. Всичко започва с кървава баня в лабораторията на Бернули, при което със зверски садизъм е убита асистентката на Бернули. Намесва се полицията (главните герои от тази страна са Бролин и Рейган). В сюжета е замесен и младият негър Арсенио, племенник на убитата, който по свое хрумване се внедрява в бандата на Морган, за да отмъсти по подобаващ начин в подходящ момент. Забърква се голяма каша, понеже полицаите доста бързо се ориентират в правилна посока и започват да си пъхат неприятно за бандата носа в техните (и на Титус) работи. Но има и още един, който действа срещу “Кръв”, макар и не на страната на полицаите - това е Греймарч, странният ветеран от войната в Залива. Той се познава още оттам с Титус и Бернули. Оказва се, че Бернули е разработвал в течение на дълги години универсално лекарство срещу всякакви имунни (и други) заболявания, базирано на т.н. “ретровируси” (в книгата има цяла глава, посветена на биохимическите аспекти на проблема, която звучи доста професионално и съвсем подробно). Бернули реализира идеята за т.н. “органели” (образувания в човешкия организъм), които играят ролята на чистачи, но се оказва, че след почистването, няма кой да почисти тях самите. Така се стига до порочен кръг: за да не умре излекувания, трябва да му се инжектира нов вирус, за да има с какво да се занимават органелите. Така потърпевшият е едновременно желязно здрав и в същото време неизлечимо болен. “Тунелът” съдържа в себе си освен чисто наркотичния компонент, още и жив вирус. Цялата банда на Морган е болна, както също Титус, естествено и Греймарч. Действието се върти около разследванията на Бролин (това е една мъжкарана-полицайка) и безпардонния Рейган от една страна и действията на “Кръв”, къде целящи да бъдат заличени следите, къде представляващи просто с нищо непредизвикани убийства. Разгръща се и двубой между супергероите Титус и Греймарч, на чийто фон уж симпатичните полицаи изглеждат повече от плюнки. Арсенио пък играе ролята на тъпата жена от други романи, която трябва да вдига градуса на напрежението с всяка своя постъпка. Не мога да реша за себе си как всъщност завършва всичко, защото живи остават само Рейган и приятелката на Греймарч.. но и двамата жертви са жертва на “тунел” (тя - още след асистенството си при Бернули, той - защото може да остане жив, само ако за него се погрижат органелите на Бернули).

Оценка: Романът има няколко хубави страни и една много лоша. Най-напред за хубавото: езикът е много приятен (особено в началото той напомня най-хубавото от Чандлър, после - все пак трудно се издържа дълго в този стил - остават многото хитроумни и запомнящи се фрази; ще се въздържа да давам примери, но продължавам да помня поне пет-шест такива); идеята е изненадващо дълбока и дори изглежда (псевдо)научно защитена - малко произведения могат да се похвалят с толкова задълбочен подход; героите са свежи, запомнящи се и - това е много рядко срещано - всеки от тях има свой индивидуален речник, съответстващ на типажа. В това отношение не само не мога да отправя някаква критика, но бих дал “Кръв” за пример. Сега за лошото: зависи, разбира се, как ще погледнеш на него, но аз имам твърда и неизменна гледна точка по отношение на тази тема. В този роман се описва с такъв натурализъм толкова зверски садизъм и перверзия в престъпленията, че човек просто онемява. Не говоря само за разчленявания (има един момент, когато Рейган за пръв път попада в ръцете на Титус - а той попада два-три пъти - и ръката му е счупена в китката, така че костта пробива кожата; Титус я хваща и я откъсва, после започва да го бие с откъснатата китка), но и за по-особени ситуации като например тази: Арсенио опитва да се внедри при Морган; трябва да докаже верността си и готовността да направи всичко; Морган, под влияние на “тунел”, го поканва да му го “издуха”; Арсенио с отвращение се съгласява и се навежда над члена на Морган и тогава вижда върху него отблизо, като под лупа, раничка от шанкър, от която се стича жълта слуз; при друг случай се описва как Морган “изнасилва” вече мъртво дете симулирайки акт, като вкарва члена си през дупката в разрязаното му гърло!. Подобни сцени изобилстват, дори когато са просто “подметнати”, ей така, за колорит - анатомични подробности за разплути трупове, интимни детайли по изнасилвания и т.н.. За всичко е виновен “тунел”, разбира се, но в съчетание с вроденото зверство (не знам, “садизъм” ми се струва много бедна дума) на членовете на бандата и на Титус, който пък е върховният злодей. В сравнение с “Кръв”, книги като “Родени убийци” изглеждат бледи и апатични. Дори Кинг и Кунц (това, което съм чел от тях) не залагат толкова на гадния натурализъм, а предпочитат да наблегнат на подсъзнателното, на психологическия план. В този смисъл “Кръв” е максимално първосигнална, от нея по-нататък може да се иде само ако бъде придружена с видеокасета, и отрязан пръст в специален калъф, прикрепен към книгата (не, наистина - някой ден и това ще стане, макар пръстът да е може би изкуствен). Чувал съм каква теория стои зад подобни романи: да се преситим от четене на описание на садистични убийства в такава степен, че да не помислим да ги правим. За един здрав, нормален човек това може и да е вярно (аз не го приемам, смятам че е само оправдание да се говори за патологични извратености, за които е прието да се мълчи), но няма да споря, нека е така. Но сред нас има и не малко болни хора. Ако въображението на поне един от тях бъде стимулирано (благодарение на такива книги) до степен да извърши (или да се опита да извърши) нещо подобно на прочетеното и достави по този начин такова нечовешко страдание на своята жертва, тогава според мен и автор и издател са виновни в равна степен и трябва да бъдат съдени. Принципът е като съображението срещу смъртното наказание (о, аз съм за смъртното наказание): ако съществува вероятност да пострада макар и само един невинен - това вече е недопустимо. Значи ако съществува вероятност макар и само един луд да стане изверг благодарение прочитането на “Кръв” - това също е недопустимо! А освен всичко друго, не виждам защо трябва да се гъделичка възможно най-долната страст в човека (страстта да убива с мъчение - ако я има). Повече няма да философствам на тази тема. Ще отбележа (с известно задоволство) чисто техническото препятствие на практически непреводимия език на книгата.

Заключение: Романът е силен, но никога не бих го препоръчал за превод и ако бъде издаден, не се съмнявам, че ще има вопъл на възмущение (не само на пенсионери). Дано не се лъжа.

Послеслов: това е един от примерите за неодобрена за превод от мен книга, която все пак беше издадена под заглавие "Тунел" (нека отбележа не без задоволство - с лоши резултати); друг такът е Ice Station (анотацията е включена по-горе в тази колекция) - само че при нея резултатът беше зашеметяващо добър (както впоследствие и при всички останали книги на Матю Райли, за когото е ставало дфума на други места)!

When you come to a fork in the road, take it...
Yogi Berra