Заглавие : In the Courts of the Sun, 570 pp
Автор : Brian D’Amato
Издадена : 2009
Жанр : фантастика

Съдържание: Джед ДеЛанда е потомък на маите, гватемалски индианец, чието семейство е убито от “партизани”, след което отива в манастир, откъдето попада в програма за осиновяване на бездомни деца и така е отгледан от приемно семейство в Америка. Но още като малък усвоява от майка си играта “Жертвоприношение” (много сложно подобие на Го), която някога е била използвана от маите за предсказания/прорицания… Книгата започва с проникването на съзнанието на Джед в това на индианец през 664 г. н.е. Читателят разбира, че Джед е очаквал човекът да е върховният вожд на маите, които предстои да бъде преизбран за такъв за следващите двайсет години, но в резултат на някаква грешка (или задкулисна игра, за която никой не е подозирал) приемникът се оказва играч с топка (прототип на футбола), комуто предстои да се самопожертва пред очите на огромна тълпа. Нещо повече, съзнанието му не е изтрито, както се е предвиждало, така че Джед да може свободно да разполага с тялото - напротив, приемникът яростно се съпротивлява за контрола. Това поставя Джед в недопустимата ситуация да умре, преди да е изпълнил задачата, а тя е да разбере защо маите предвиждат края на света (по-точно на времето) да настъпи на 21.12.2012. И... сюжетът ни връща в настоящето, за да се запознаем как се е стигнало до гореописаната ситуация... Всъщност научаваме как Джед е израсъл, как е започнал да практикува “Жертвоприношение”, за да играе на борсата и стане милионер, как се свързва с проф. Таро – специалист по теория на игрите, - който изучава генезисът на игрите и в резултат на изследванията си смята, че “Жертвоприношение” е прототип на всички съвременни игри, как влиза в екипа на професора и по този начин научава за откритата съвсем наскоро древна книга на маите, т.н. “Нюрнбергски кодекс на Ко” (Ко е жена-мая и голям играч), в която са описани някои трагични събития, отнасящи се – селективно, но по какъв критерии са подбрани те? - до големи групи хора и най-вече се разказва за изхода на една велика игра на Ко. Списъкът разбираемо завършва с 21.21.12, но една година по-рано има друга трагедия, описана иносказателно, за която впоследствие се оказва, че е терористична акция, при която над “Дисни уърлд” в Орландо е разпръснат прахообразен радиоактивен полоний. Загиват близо 50 000 души, щетите са за над 1000 милиарда долара и едно е абсолютно ясно – ако това е по-малката трагедия, предстоящата ще е неописуема. За щастие новостроящият се свръхпроводим суперколайдер дава възможност да се създаде контролирано мини черна дупка, с чиято помощ (описвам “теоретичната” част много набързо) и с използване на ефекта на Айнщайн-Подолски-Розен (ЕПР) да се прехвърли в миналото енергия... под формата на запис на съзнанието на доброволец. Поради липсата на приемна апаратура (нищо материално не може да се пренася във времето), приемникът може да бъде само друг мозък. Сложни изчисления (най-голямата трудност в проекта) позволяват да се насочи енергийният лъч в точка в пространството, където в нужния момент от време се намира черепът на желания приемник. Джед ДеЛанда става първият пътешественик във времето. Задачата му е да се научи да играе онази разновидност на “Жертвоприношение”, която е неподвластна дори на най-мощния съвременен суперкомпютър, но е позволила някога на маите да предскажат и опишат в кодекса „края на времето”. И, да, Джед трябва да изпрати обратно в настоящето (той не може да се върне, но неговият двойник в съвремието е налице) тази информация, така че да бъдат предприети мерки. Защото “бъдещето” е само вероятно развитие на процесите, върху които (може би?) може да се влияе. Така Джед-2 (повече няма да уточнявам, но 1 е този в съвременния свят, а 2 е в света на маите), се отправя към 664 година и 250 страници по-късно ние се връщаме към ситуацията от самото начало: Чакал – така се казва играчът – е изправен на стълбите на пирамидата и е готов да се хвърли надолу по тях, а съзнанието му е блокирало контрола на Джед върху тялото. Следва борба за контрол, но накрая Джед надделява, т.е. Чакал не се хвърля към смъртта. Вместо това е отведен, изтезаван, унижаван по различни начини, но накрая е заведен в дома на стар мая (явно видна фигура). Куриозното се оказва, че в мига на прехвърлянето на съзнанието на Джед в мозъка на Чакал наблизо се е намирала главата на този старец. Поради това част от Джед в момента се намира и в неговата глава, което им позволява да комуникират и на английски. Старецът подробно разпитва Джед за случилото се, като задава съвсем смислено звучащи – разбирай съвременни - въпроси. Не след дълго Джед разбира, че старецът всъщност е в опозиция на търсещия следващ мандат вожд. На Джед е заповядано да се махне от главата на стареца, но той започва да печели време, понеже задачата не само не е изпълнена, но дори не е ясно как да подходи към изпълнението й. Проблемът е, че с прехвърлянето в главата на приемника – в случа Чакал и стареца, негов родственик, – там започва образуването на тумор, който дава най-много година живот на приемника. А старецът по някакъв начин знае за тумора. Следва изтезание, за да бъде принуден Джед да се махне, но когато това не се случва – той не може да го направи, дори да иска – Джед е облечен като елен, дори екипиран с рога, и пуснат като дивеч в близката долина, преследван от 40 “ловци”. След като убива няколко от тях (тялото на Чакал се оказва много яко, а самият мая е трениран да издържа на почти всякаква болка) той все пак е заловен и с него се разправят в натуралистичен епизод, който ще се въздържа да описвам (тази част обхваща около 50 страници, т.е. почти 10% от обема на книгата). Противно на очакванията му не е убит, а върнат в дома на стареца, където е подложен на дълга и отново натуралистична процедура по разделяне на съзнанието на Джед и Чакал (оказва се, че ловът е бил симулация, а ловците на стареца са имали задача да запазят Джед жив и да ги върнат). Последният е вкаран – нека не обяснявам как – в тялото на момче, което после е пожертвано с изтръгване на сърцето му, а Джед – вече едноличен собственик на тялото на Чакал – получава нова идентичност/име (цялата тази част е натъпкана с реалии и подробни описания от бита и обичаите на маите отпреди 1300-1400 години). Всичко това е свързано с издигането му в обществото на маите. Но и новият му статус не му гарантира безопасност. Старецът отново настоява Джед да махне от главата му другият Джед, който явно е изпаднал в истерия, подтиснат от по-силната воля на законният собственик на тялото. Постепенно се изяснява, че Чакал е бил някога осиновен от стареца, който е вожд на клан/семейство, и между Джед и вожда плавно се установява нов тип връзка, явно различна от предишната между Чакал и стареца. В един момент Джед дори изиграва игра (сходна, но не същата като “Жертвоприношение”) с професионален играч от обкръжението на стареца и така разбира, че съществува наркотик, който многократно ускорява мисловната дейност на играча. Научава и че сред маите има около трийсетина играчи-гросмайстори на “Жертвоприношение”, които с помощта на наркотика са в състояние да провеждат игра (т.е. сеанси на прорицание), които многократно надвишават по задълбоченост и дълбочина на проникване в бъдещето дори игрите със суперкомпютъра в съвремието на Джед. Понеже е ясно, че никой от големите играчи не би се съгласил да мери сили с Джед, Джед предлага да посети Ко (жената автор на кодекса с описаните предсказания), която обаче се оказва, че живее в Теотихуакан (забравих да уточня, че до този момент действието се развива в друг велик град на маите – Икс). За нея се носи слухът, че знае тайната рецепта на наркотика и това може да даде на клана на Джед/Чакал голямо предимство над останалите. И започва дълъг поход на експедиция от 120 души към Теотихуакан. Цялата тази пълна с натуралистични описания (които може и да не се харесат всекиму) част продължава дълго – споменатите около 50 плюс още 100 страници за пътуването – доста описателна е (почти няма диалог) и ще повторя, че е пълна с имена, реалии и какво ли още не, и честно казано сякаш е включена, за да даде на автора възможност да изложи огромния материал за маите, който не знам от какви източници е почерпил, но който звучи максимално достоверно (да не забравяме все пак, че има маи и в наше време). Нека вметна, че чисто технически погледнато, това е една от възможно най-трудните книги за превод, които някога съм срещал – да, знам, че и друг път съм го писал, но тази книга просто бъка от неща, които дори смътно не си представям как би могло да се преведат, дори ако забравим за запазване на общото звучене и/или стила. Преводът на дори възможно най-елементарни неща, като имената на маите (напр. Turd Curl: “turd e “говно” a „curl” - „накъдрям”. Е…? Или „9 Fanged Hummingbird „ - „9 зъбесто колибри”? Или „18 Dead Rain” – „18-и мъртъв дъжд”?) или на календарните дати (а те изобилстват в романа, напр. „6 Dying, 14 Stag” – „6 умиращ, 14 елен”, само че „Stag” означава още 5-6 неща) по приемлив за българския език начин може да се окаже огромен препъни-камък. В резюме, тази част е малко разочароваща – нещо като “Един янки в двора на Крал Артур”, но много по-натъпкана с битови подробности. За мен това е един съществен минус към все още положителното общо впечатление. Да видим до кога ще се запази (пиша това в процеса на четене на романа, така че наистина още не знам края)... Третата част на книгата започва със срещата между Джед и Ко: тя първоначално му се явява като сбръчкана старица, но когато излиза от стаята, той вижда зад полупрозрачен параван млада и красива жена, говореща също като старата. Ко е и едната, и другата. В разговора с младата Ко Джед разкрива истината за себе си, колкото и невероятна да звучи тя през 664 година, но Ко-младата я приема като нещо естествено. После тя се съгласява да направи пред Джед игра, предсказваща далеч в бъдещето – ще се въздържа да я описвам, понеже този епизод е просто сюрреалистичен и непреразказваем. След това Джед разработва истинска военна акция срещу работилницата, в която се произвежда наркотика, правещ възможна сложната вариация на „Жертвоприношение”. В хода на акцията групата на Джед/Ко е принудена да търси спасение на върха на Голямата пирамида. Тази трета част завършва малко неопределено, но като че ли Ко надделява над останалите кланове в Теотихуакан. Всичко е много психологическо и повече в сферата на въображаемото, отколкото на реално съществуващото. В четвъртата част на книгата действието се връща пак в съвременността – секунди след като става ясно, че съзнанието на Джед е успешно прехвърлено в нечий мозък някога в миналото. Екипът скоро научава, че е забелязан уговореният маркер, който Джед-2 е трябвало да остави в миналото, за да може групата на Джед-1 да намери оставените в хранилището бележки на Джед-2. Той е сложил в хранилището мостри от наркотика и бележки за начина, по който Ко е играла пред него играта. Джед-1 и останалите като него постепенно започват да вземат все по-големи дози от наркотика, който се оказва нещо наистина необичайно. Играчите постепенно стават способни на все по-дълбоки прозрения Един от първите резултати е разкриване на механизма, по който е станал тер-акта в Орландо (това не е толкова интересно). Изяснява се още, че светът е изпаднал в критично състояние на трайна нестабилност, в което подобни събития са просто предопределени и все някое от тях ще доведе до катастрофа с титанични размери/последици. В един момент Джед решава да ускори качествено нещата (дотогава те експериментират с плавно увеличавани дози от наркотика) и пробва с голяма доза (несравнима с дозата на Ко от „онази” игра в Теотихуакан, но все пак значителна). И изживява нещо трудно обяснимо – все едно се изкачва към върха на пирамида и започва да вижда все повече неща. Това изкачване става в процеса на игра срещу суперкомпютъра, който рови в мрежата за все повече данни. Джед започва да усеща „кухини” под пирамидата – символ на скрити зависимости. Неговата задача е по-различна от предсказанието в Кодекса – от една страна, той трябва да надникне само на около 1 година в бъдещето (за разлика от Ко, която е надникнала на 1400 години), но от друга той се интересува не толкова какво ще стане (и това е важно в подробностите, разбита се), а кой и кога точно ще опита грандиозен тер-акт. Т.е. на него му трябват скритите взаимовръзки. Така след 8 часа напрегната игра, Джед и компютърът пресяват вселената от данни до малко над 10000 имена и после - все така бавно и мъчително - от тях изпъква едно, на канадец, който се казва Мадисън Церуик, и който се опитва да промени своята ДНК. Бил е биохимик/генен инженер, уволнен от фирмата си във Ванкувър и решил като отмъщение да подобри т.н. „козя треска”, чийто бацил през 1953 е бил първият пригоден за използване като биологично оръжие от американските военни. Онова, което Мадисън успява да постигне, е да направи силно адаптивен щам, срещу който е почти невъзможно да бъде създадена ваксина. Проведена е образцова операция и като че ли всичко минава добре. Това слага край на историята… но не съвсем. Джед решава да довърши онази последна игра с компютъра, довела до разкриването на Мадисън. Ей така, просто за да види кой би победил. И така се среща с духовете на трилионите още неродени, които… които го молят да ги остави, където са, защото не искат да идват под слънцето, искат си останат неродени. И го молят да затвори прохода към нашия свят, света на болката! И тогава – под влиянието на наркотика! - го осенява прозрението, че мъдреците, написали Кодекса, не разказват в него какво ще се случи, а какво ТРЯБВА да се случи. И започва да се чуди защо Ко не е казала на Джед-2 за това (понеже той не го споменава в заровените си за бъдещето бележки). И Джед-1 изведнъж разбира, че е единственият, който може да направи това постижимо. Не някакъв Мадисън, който и без това сигурно е щял да допусне някаква издънка. Нещо повече, Джед-1 изведнъж осъзнава, че мъдреците не само са изпратили послание за онова, което трябва да се случи, а още са изпратили и инструмента, с който да се постигне. Лесно при това. Джед-1 решава, че е длъжен да го направи! Което слага край на Книга 1.

Оценка: Докато четях книгата, минах през няколко фази: нещо близко до екстаз през първата част, леко издължаване на лицето през втората и третата, и нов прилив на възторг през 4-тата. За да резюмирам (което е несправедливо по отношение на книга, толкова богата на идеи): епизодите в съвремието са страхотно написани, тези в миналото, в които се описва бита на маите, са трудни за четене, може би защото авторът е искал да излее в тях огромните си познания за едно общество, за което на средностатистическия читател нищо не му е известно. Епизодите в съвремието са приятни, наситени с хумор, написани на интелигентен, сложен на идеи език, а тези в миналото са много образни, сурови, натуралистични, трудни за преглъщане. И въпреки това именно в тях, на 200-300 страници авторът успява да пресъздаде цял свят по начин, по който Франк Хърбърт прави това в романите за „Дюн” или Дан Симънс постига същото в 4 дебели тома за Хиперион/Ендимион. Сравнението не е пресилено – читателят едва ли някога ще забрави света на маите от тази бъдеща трилогия. Едно е несъмнено – едва ли рискувам, ако обявя още отсега, че това е роман-събитие… или по-скоро ще стане, когато бъде публикуван. Обявено е, че ще бъде в три части, така че можем да разглеждаме анотираното произведение само като въведение. Дано авторът се окаже на нивото на великолепната си идея и това, което ни чака, да си заслужава гризането на ноктите! Нека специално отбележа, че определено би бил най-трудният роман, превеждан през последните години в България. Не съм чел „Одисей” на Джеймс Джойс, но ще рискувам да направя сравнението, че в това отношение този роман не му отстъпва много.

Заключение: Знам, че не успях да разкажа смислено съдържанието (има някои неотстраними грапавини в преразказа ми, които се отказвам да отстранявам), но това е много трудно. Въпреки това, след толкова много „бози” напоследък, мисля, че шансът да се издаде на български нещо толкова смислено и оригинално, не бива да се изпуска. И да не се бърка: това си е чиста проба фантастика!

When you come to a fork in the road, take it...
Yogi Berra