Заглавие : A Snowball in Hell, 450 pp
Автор : Christopher Brookmyre
Издадена : Little, 2008
Жанр : ?

Съдържание + Оценка: Не, това не е една от онези книги, при които обединяването на разделите „Съдържание” и „Оценка” е признак, че ще я „насоля” добре и ще я отхвърля презрително. Просто тя е много трудно да се разкаже и оценява поотделно. Нека започна с това, че изобщо не бях чувал за Кристофър Брукмайър – шотландски писател, хуморист, сатирик и т.н. Героите на романа са познати (както разбрах в английския вариант на Амазон) от поне три предходни романа – сред които със сигурност A Big Boy Did It and Ran Away и The Sacred Art of Stealing, - чието прочитане е препоръчително (но май не съвсем задължително), преди този. Това е Анжелик де Хавиер – детектив в Глазгоу, със смесен произход (един от родителите й – не разбрах кой – е угандиец), Зал Инес (неговият произход пък изобщо не се уточнява, но май е американски) - изобретателен банков обирджия, с който Анжелик се е срещала преди, в когото се е влюбила и когото е пуснала, въпреки професионалните си инстинкти, и най-вече Саймън Даркур (отново странно име, което навява за особен произход, неуточнен в този роман) – егоманиак и наемен убиец, чиято съдба отново се оказва фатално свързана с тази на Анжелик: в предишен роман тя е успяла да осуети голям негов удар (тогавашните събития се развиват преди повече от пет години), той я прострелва и после „загива” в зрелищна атака срещу него, но всъщност смъртта му е само постановка, за да се измъкне и подготви с години наред удара, който се описва в този роман. Междувременно Анжелик е поостаряла (сега е на 36 години), помъдряла и поомекнала, което е прави почти човечна и определено по-многомерна (но за мен недостатъчно интересна като персонаж). За какво всъщност става дума: Даркур отвлича представители на развлекателния бизнес, като започва с автор и композитор на хитове с незаслужено раздута слава, и нашумяло поп-трио (не е точно „поп”, но ме мързи да уточнявам). Затваря ги на неоткриваемо място и започва да излъчва видео със съдбата им, като призовава публиката да гласува, кой от тях да остане жив (в килията на събралият най-малко гласове се пуска отровен газ). Всичко това се показва на живо, като Даркур не пропуска възможността да коментира плиткия им интелект и нищожното им покритие като творци. В цялата книга се прокрадва – не съвсем ясно се развива – идеята, че английското общество само си е заслужило нищожествата, които доброволно издига на пиедестал (Брукмайър явно не случайно бил известен като сатирик). Докато се развива тази страна на сюжета, в засега отделна линия авторът ни запознава (онези от нас, които не са чели предишните романи с негово участие) със Зел. След измъкването си след банковия обир, Зел намира Англия за малко „тясна” за талантите му и заживява извън страната (Франция, Испания и т.н.). Неспокойният му дух обаче не му позволява да стои със скръстени ръце, а съдбата му предлага уникален шанс да запълни свободното си време (а при него свободно е цялото му време) – докато пътува с кораб из испанските острови, той присъства на представление на сценичния фокусник Морит и неговата асистентка, дъщеря му Елизабет. Морит вече застарява и от опитното око на Зел (чийто баща също е бил фокусник и го е научил на голям брой фокуси) не остава скрит фактът, че Морит избягва фокусите-манипулации, залагащи на ловкостта на ръцете, поради артритните болки, които не му позволяват да ги изпълнява на ниво. И Зел се самопредлага на гастролиращите по круизи Морит-Елизабет, което се оказва съвсем навреме, понеже публиката не се въодушевява от лишените от всякакъв ентусиазъм номера на двойката, а Зел може да им вдъхне нов живот. Комбинацията се оказва успешна – Морит е пътуваща енциклопедия на стари и излезли от обръщение класически постановки (сложни номера с пазен в тайна реквизит, придобит през годините от Морит, който изкупувал реквизита на починали легендарни фокусници), които няма сили и умения сам да изпълнява, а Зел е млад, даровит, образован в занаята и вдъхновен изпълнител, на когото е нужна само шлифовка на техниката. Но животът на Зал не е така безметежен, както може да изглежда. По следите му е Албърт Флийт – хедхънтър (какъв е преводът на това?), който иска да спечели обявената за залавянето му значителна награда, както и други двама частни детективи, наети от „ужилената” в предишен роман банка. Зел на два пъти се изплъзва от ръцете на Албърт и след второто унижение на хедхънтъра (и двата пъти Зел се измъква от белезниците, които Албърт му слага, и сам го оковава в тях, без да му причинява нищо лошо), той се отказва повече да се занимава с него (но не и другите двама). Междувременно нещата около Анжелик се усложняват. Един ден майка й се обажда, че тя и баща й са спечелили като награда околосветска обиколка, но след няколко дни Анжелик получава съобщение от неизвестна организация, че й се възлага задачата да залови и им предаде Даркур (под претекста, че им дължи пари за неизпълнени, но поети задължения по договор за наемане на услугите му). Пропуснах да отбележа, че междувременно полицията и Анжелик са се досетили, че именно Даркур е похитителят на знаменитостите, макар в своите телевизионни сеанси той да говори с електронно променен глас. Сега Анжелик е изправена пред невъзможна задача – от една страна тя има двойно основание да залови Даркур, но от друга, трябва да го предаде на хората, в чиито ръце са родителите й, и които няма да се поколебаят да окажат всякакъв натиск върху нея, за да постигнат целта си. Поставена в безизходно положение за първи път в живота си, Анжелик предприема единствения останал й ход – да издири Зел, да му разкаже за проблема си и да разчита за помощ на невероятната му изобретателност. Открива го по време на поредното му представление на кораб, изпълняващ круиз покрай бреговете на Испания. Зел, разбира се, е вклюбен в нея още от предишния роман. Раздялата им (той просто кротко е изчезнал от живота й) е в резултат на желанието му да я освободи от притеснителната и напълно безперспективна връзка с престъпник. Първата им задача е да разберат как изглежда сега Даркур, който несъмнено си е направил пластична операция. Започва събиране на данни за хирурзи, за които се знае, че приемат като пациенти и хора от подземния свят. В резултат на анализа се установява, че малко преди изявата на Даркур, в Париж е бил убит един такъв хирург след взлом в апартамента му и обир на най-ценните му вещи. Съвпадение на датите? Може би да, но може би не – ами ако Даркур е искал да подсигури анонимността си, като ликвидира може би единствения човек, който знае как той изглежда сега? Като по чудо крадците не са посегнали на архива на хирурга, което оставя шанс там да се намери някаква сламка към днешната самоличност на престъпника. Зел разработва нов вариант на стар фокус и вкарва Анжелик за една нощ в архива на полицията, където тя наистина открива досието на Дакрур. Сега вече знае как изглежда той, но е научила и още нещо – някаква бучка на шията на Даркур издава, че той може би страда от лимфома. Консултация с лекари потвърждава подозренията й – Даркур е неизлечимо болен от злокачествена форма на рак и ако знае, че краят му наближава, може би е склонен да поема неоправдано висок риск. А Даркур предприема следващия си ход – с няколко оригинално замислени и гениално проведени операции той отвлича три обожествявани от нацията жени (еквивалент на Виктория Бекъм). Те отново са затворени на тайно място. От предишния му улов са останали живи двама, така че сега Даркур започва да излъчва ТВ сесии с петима идоли на съвременното английско общество. Този път той се свързва открито с началника на полицията и шеф на Анжелик. Предложението му е петимата заложници да бъдат откупени срещу 100 милиона лири. Става ясно, че Даркур е имал син (от извънбрачна връзка – той никога не се е женил), чието бъдеще иска да осигури. Изплащането на сумата трябва да стане по разработена от него сложна схема, иначе заложниците ще започнат да умират един по един пред очите на жадната за зрелища ТВ публика, т.е. цяла Англия. Операцията по изплащането на сумата предвижда Даркур да се яви сам с личен лаптоп, от който упълномощен банков служител да направи превода. И той се явява опасан с експлозиви, като предупреждава, че е нагласил таймер, който ще пусне отровен газ в помещенията, където са затворени заложниците, ако не се върне навреме, за да нулира таймера. Но още в началото Анжелик го прострелва в ръката (привидно, за да не се взриви). След това Даркур е арестуван и окован. Понеже съдбата на заложниците продължава да е в негови ръце, прехвърлянето на исканата сума е неизбежно и е направено. Остава той да ги отведе до мястото, където ги държи там да стане освобождаването им по замисления от него начин (разликата е само в непредвиденото му прострелване от Анжелик, което тя обяснява с нуждата нещата да изглеждат максимално достоверни). Сега обаче се задейства планът на Зел – Анжелик изважда пистолет и принуждава своя началник да нареди на всички участващи в операцията полицаи да на стрелят срещу нея. След това освобождава Даркур и оковава в белезници своята ръка към неговата. После взема за заложник началника си – тримата мятат връз себе си пелерини (за да не се знае кой кой е) и тръгват да излизат през освободения от полицаите коридор (всичко това става на голям благотворителен концерт в полза на нещастните отвлечени заложници). По време на излизането им обаче става размяна – на мястото на тримата закачулени идват други трима (единият от тях е жена, другият е с окървавена ръка – ето какво е имала предвид Анжелик с идеята за достоверност) – един от тях е Зел. Анжелик се качва в предварително подготвена кола за извеждането на Даркур. Той кара. Ранен е и е окован, но това не му пречи да шофира. Анжелик изпраща SMS с договорения текст, че „обектът” е на разположение с искане за указания как да го предаде на похитителите на нейните родители. И… с изумление чува как телефонът в джоба на Даркур иззвънява със сигнал за получен SMS. Оказва се, че той е отвлякъл родителите й и пак той се е свързал с нея с искане да бъде преден на някаква митична и недоволна от работата му организация. Защо ли? Защото Даркър е предвидил, че ще бъде заловен и е решил, че Анжелик е най-добрият му шанс да подлъже някой да го освободи от ареста в полицията. Само че… Зел вече се е досетил за тази възможност. Той дори се е досетил, че Даркур изобщо не е болен от лимфома! Убийството на онзи френски хирург и взломът в апартамента му са били работа на Даркур, който е сложил в архива му папка със снимка, която няма нищо общо с начина, по който той изглежда (дори опериралият го хирург е съвършено друг човек), а „бучката” на шията му е за заблуда, че е примирен със смъртта. Всъщност планът му е да прибере парите и да изчезне от лицето на земята а последен гръм и трясък (мястото, където държи похитените знаменитости и родителите на Анжелик и натъпкана с експлозив наета яхта). Взривът трябва да предостави на полицията маса парчета човешка плът и така да направи невъзможно идентифицирането на каквото и да е било, а сред затворниците за всеки случай да има и един похитен бездомник с телосложението на Даркур. Става ясно и още нещо – че Анжелик е разказала за всичко на шефа си и цялата операция с отвличането на Даркур от нея е с неговото съгласие, за да може тя да освободи родителите си, играейки докрай ролята си на смаяна от двойния план на Даркур. Накрая Анжелик прострелва Даркур в основата на гръбнака, за да го парализира. После специалният полицейски отряд, следвал ги до мястото на финала, разминира кораба и освобождава всички. Накрая започва извозването на парализирания Даркур. И тогава се намесва „Гарантът” – всеотдаен високоплатен суперпрофесионалист, нает наистина от организация, която наистина иска да разпита Даркур, който знае много неща. Той го похищава и качва на хеликоптер, за да го отведе там, където го чака продължителен разпит с изтезание - съдба, която Даркур многократно е заслужил. На финала Зел се опитва отново тайно да се измъкне от живота на Анжелик, но пред вратата на хотелската му стая го чака вездесъщият Албърт, насочил пистолет към него (никакви белезници този път), изпратен от Анжелик, за да му попречи да избяга. Тя пък е предупредена с SMS от старият фокусник-партньор на Зел, който й съобщава да не се подвежда на поведението му, защото каквото и да прави, той я обича.
Предполагам, че разказана по този начин книгата създава представа, коренно различна от моята за нея, защото в интерес на истината това е една от най-трудните за четене книги, които някога съм издържал от началото до края (обикновено ги зарязвам в първата половина). Изчетох я, защото личеше, че има оригинален замисъл (аз не преразказах някои по-малко значими обрати), а и епизодите с фокусническата кариера на Зел звучаха интригуващо. Проблемът е, че първите 60% от книгата са написани в отвратително тежък стил. В тази част от книгата диалогът беше истинска рядкост – не повече от 5-10% от обема, а основната част беше в (пре-)разказна форма с много сложен и труден за възприемане изказ/речник/стил. Авторът е отделил голям обем за трудносмилаем преразказ и обяснения, което отвлича вниманието на читателя от по-интересните елементи на историята. Безкрайните и неоригинални вътрешни монолози на Даркур срещу изпразнената от съдържание същност на съвременното общество и ТВ програмите тим „риалити-шоу” (не че аз съм застъпник на риалити програмите, напротив, те едва ли имат по-голям противник от мен) в по-голямата си част са досадни и лишени от хумор, а само пълни със сарказъм. През 10-ината дни на мъчително четене имаше нощи, когато заспивах (без да съм чак толкова изморен) като отсечено дърво след не повече от 5-6 прочетени страници. Мозъкът ми отказваше да копае за някакъв смисъл в монотонно изглеждащите и лишени (за мен) от всякакви репери за съзнанието страници. Не помагаше и прескачането или четенето „по диагонал”, защото така се губеше логиката и свързаността на действието. Добре че към края (останалите 40%) нещата се пооживиха, диалогът зачести, започнаха да се изясняват „тънките” моменти, оформи се противоборството на два интелекта (този на Зел и другият – на Даркур) и в крайна сметка обратите в сюжета (някои наистина доста неправдоподобни) освежиха общото впечатление.

Заключение: Не знам, напълно раздвоен съм. Книгата е сложна като замисъл (конструкция) и изпълнение. Ако не си давах сметка, че при евентуален превод от стила няма да остане и следа (резултат от типичното претупване – „Трудна за превод ли, ами няма такова нещо!”), щях направо да отрежа, че не става. Имайки обаче предвид, че стилът ще се промени в посока на по-голяма четимост (не е възможна модификация чрез превод или по друг начин, която да я остави все толкова непоносима), и отчитайки все пак несъмнено оригиналния й сюжет (макар и движещ се по най-външната страна на границата с неправдоподобното), склонен съм да кажа, че… не, не знам! Опитах се да я преразкажа, за да може да бъде направена независима от мен преценка, но съм длъжен да предупредя, че такава книга няма как да се преразкаже точно. При всички положения обаче, ако се вземе решение за издаването й у нас, трябва да се започне с някой от по-предните романи със същите герои, особено онзи, в който се разказва за предишния сблъсък между Анжелик и Даркур. Ако не за да бъде читателят в течение на предисторията, то макар и само заради това, че според някои от далите отзив в Амазан, предишните романи на Брукмайър са (още?!) по-интересни от този!

When you come to a fork in the road, take it...
Yogi Berra