Заглавие : Library of the Dead
Автор : Glenn Cooper
Издадена : 2008
Жанр : трилър

Съдържание: Няколко убийства в Ню Йорк, преди които жертвите са получили картичка с изображение на ковчег и отпечатана на принтер датата на смъртта им, напълно естествено събуждат подозренията на ФБР, че става дума за сериен убиец. Задачата е възложена на Уил Пайпър - изпаднал в немилост агент на ФБР, който е бил началник отдел, но забъркване в женска история довежда до унизителното му понижение в редови агент след дълги години работа като профайлър-експерт. За партньор получава Нанси, която е неговото отрицание във всичко – не пие, не псува, добропорядъчна е, съвестна, организирана, възпълничка (той има тяло на бивш спортист) и най-вече не харесва такива като него. Което не е проблем, защото той я харесва още по-малко. Още в началото на разследването – както се казва, преди да е успял да изтрезнее след последната пиянска нощ в усамотение (той е разведен и съвсем неотдавна се е видял след дълга раздяла с дъщеря си, Лаура, която засега неуспешно се опитва да пласира в някое издателство първия си роман) - трябва да изтърпи среща с няколко свои бивши съвипускници – знаменитата четворка студенти, споделяли в продължение на цялата година като първокурсници една стая в общежитие. Особено потискаща за Уил е срещата с Марк Шакълтън, който още като младеж го е потискал с високия си коефициент на интелигентност, странната си външност и необщителния си характер. В хода на срещата става ясно, че Марк работи на правителствена служба и е базиран в Лас Вегас. Нежеланието му да сподели с какво точно се занимава навежда всички на мисълта, че работи в „Зона 51” – какво друго секретно има в пустинята на Невада?, – но никой не проявява нетактично любопитство да научи нещо повече. След срещата идва ред на рутинната работа по проучване живота на всяка жертва, за да се намерят общи неща, които да се използват при създаването на профил на серийния убиец и така да се подпомогне неговото издирване. Междувременно – още в началото на романа - авторът ни връща в 1947 година, когато министър-председателят на Англия Атли се обръща към Уинстън Чърчил с молба за съдействие. Оказва се, че група британски археолози е открила на остров Уайт (един от тези в Ламанша) нещо, което е толкова странно, че предвещава криза и изисква спешни мерки. Чърчил е привикан в ролята си на доказан специалист по разрешаване на кризи. Когато се запознава със съдържанието на папката, в която е описано случилото се, той е изумен. Веднага се съгласява да посредничи с американците (точно близките му връзки с президента Труман са една от причините да бъде привикан) и се съгласява да ръководи мерките, които явно е наложително да се вземат. И взема две решения без миг колебание: (1) да се убият участниците в експедицията, и (2) да се натовари намереното и незабавно да се изпрати на американците, които да се оправят както могат. Авторът ни връща и втори път в миналото – този път в стигаща до самия финал поредица от глави, в които се разказва за манастира Вектис (име, останало от времето на римското присъствие) на същия този остров. Датата е знаменателна - 6 юли 777 година (по юлианския календар). На следващия 7-ден на седмия месец в семейството на местния каменоделец Убертий (седми син в семейството на родителите си) се ражда 7-ия му син. И понеже всичко това съвпада и с появата на заплашителна комета, предзнаменованието е повече от тревожно – поверието е, че това дете ще бъде в основата на изключителни събития. И нищо чудно, че когато жена му умира при тежкото раждане, Убертий в пристъп на отчаяние, страх и гняв взема бебето за крачетата и разбива главата му в каменната пътека. Само че половин час по-късно от трупа на родилката е извадено близначето, което е кръстено Октавий (Осми). Никой не подозира, че всъщност точно Октавий е бил седмият заченат, и значи Убертий е убил не когото „трябва”. Детето е странно, така и не проговаря, не е общително и затова нищо чудно, че след няколко години Убертий го донася в манастира и го оставя там. Монасите го вземат, а на петата му година го виждат да чертае нещо с пръчка в снега. Изумителното е, че детето… пише. Пише имена и дати. И съпровожда това с Natus (лат. за „роден”) или Mors (лат. за „умрял”). Понеже имената на хора са съпроводени с имена на населени места, монасите скоро установяват, че става дума за реални хора. Но сред имената има и такива, които са изписани на староеврейски, китайски, арабски и дори… на кирилица („Симеон”)??? Датата е текущата (782 година), но едно от имената е на игумена и добавката Mors означава, че той трябва да умре на същия ден. Така и става! Аз сега ще обединя всички тези глави (без последната), разказващи за миналото на манастира, като кажа, че скоро след това Октавий се научава да пише с перо, започва да го прави с все по-голяма скорост, на 18-тата си година насилва (не че съзнава какво прави, защото в очите на околните е ненормален) едно от момичетата в женската част на манастира, което идва да му носи храна, и след 9 месеца му се ражда син, който няколко години по-късно също започва да пише с пръчка в земята имена и дати на хора. Така, малко по- малко, се създава цяла династия на Писари, чието занимание е едно – маниакалното изписване на първо милиони, а после милиарди имена на хора в бъдещето. Междувременно Уил и Нанси се мъчат да разгадаят мотивите на серийния убиец. В една от страничните (не чак второстепенна) линии някой си Питър Бенедикт посещава любимото си казино в Лас Вегас. Той е „брояч” – т.е. от онези, за които нене проблем да следят и отброяват изтеглените карти в „блек джек”. Такива хора обаче не са добре приети в казината, понеже те „манипулират” вероятностите в своя полза. Само че Питър не го прави – той само брои, без да променя залозите си. Все пак обаче развитото му чувство му помага да разобличи двойка други „броячи”. Благодарният управител на казиното му предлага някаква услуга. И Питър му поисква съдействие да пласира своя – според него – изключителен сценарий за филм. Така попада на един продуцент, който, разбира се, го отрязва, но му поръчва друг – за „броячите” в казината – явно тема, която Питър добре познава. Авторът обаче ни разкрива, че Питър всъщност е измислената самоличност, под която Мерк Шакълтън се подвизава в Лас Вегас в свободното си време. Малко по малко разбираме, че той е гениален специалист по бази данни, който наистина работи в ”Зона 51”, само че там не се занимават в НЛО, а съхраняват и обработват изцяло компютъризираната информация от „Библиотеката на мъртвите”. Самата „Зона 51” е дяволски лукав план на американското правителство – тя е създадена в обстановка на показна секретност и изкусна манипулация на медиите да разпространят слуха за намерени трупове на извънземни в останките на катастрофирали НЛО, докато в действителност всичко това е параван, зад който се крие работата по изключителната, невероятна и абсолютно необяснима информация в библиотеката. Статистическата й обработка позволява на няколко свръхсекретни отдела да анализират бъдещи събития на база отклоненията от средностатистическия брой на умрелите в дадени региони на дадена дата (или интервал от време). Към това следва да се прибави полезното знание кога един или друг политик ще напусне този свят. Уил и Нанси продължават да проучват живота на жертвите. Една от следите отвежда Уил в Лас Вегас, където той не научва нищо полезно, но решава да се обади на Марк. Посещава го в жилището му и там вижда папка с поредния му сценарий. Марк признава, че пише под псевдоним – Питър Бенедикт. На края малко загадъчно предупреждава Уил да не си губи времето със серийния убиец, защото такъв не съществува. Но Уил е убеден, че ще го открие – той винаги е откривал убийците досега. Когато се прибира в Ню Йорк Уил изведнъж се осъзнава, че шрифтът, с който е изписана датата в предупредителните картички, съвпада с този в сценария на Марк – това е Courier 12 и той е задължителен в предаването на киносценариите. Това го навежда на мисълта, че убиецът не случайно е избрал именно този неособено популярен шрифт и двамата с Нанси започват да преглеждат хилядите регистрирани и така и неизползвани сценарии. Докато четат ден след ден, службата за сигурност в „Зона 51” надушва нещо нередно в поведението на Марк – той посещава някакъв сайт, през който пуска шифровани съобщения. Разшифроването им отнема известно време, но след като успяват да ги разчетат се оказва, че Марк предава на закъсал застраховател информация за датите на смъртта на кандидати за застраховка живот и че за тази услуга вече му е изплатена сумата от 5 милиона долара. Оказва се, че въпреки жестоките мерки за сигурност, Марк е успял да изнесе поне част от необятната база данни, която използва за своето обогатяване. Един ден Уил попада на сценарий, собствените имена на действащите лица в който съвпадат в тази на жертвите на серийния убиец. Само че… сценарият е регистриран преди смъртните случаи! Авторът явно има нещо общо. Оказва се (сценариите се регистрират анонимно), че това е… Пирът Бенедикт. Но Уил знае, че това е псевдонимът на Марк Шакълтън. Когато съобщава на шефа си, че иска заповед за задържането на Марк, след няколко часа Уил и Нанси са отстранени от случая без обяснение – то не е и необходимо: очевидно някой – при това някой на много високо ниво - не иска случаят да се раздухва. Уил обаче решава да продължи със задържането на Марк на своя глава.Това не остава скрито и името му е обявено за национално издирване (защото той се крие). Марк научава това от телевизията, свързва го с неотдавнашното посещение на Уил и могъщият му интелект му помага правилно да заключи, че по някакъв начин и той е разкрит. Последната четвърт на книгата е посветена на издирването на Марк от службата за сигурност на „Зона 51” и на Уил от ФБР. Скоро Марк осъзнава, че единственият му шанс за спасение е да се срещне с Уил. Намира начин да уреди среща и на нея Уил научава за библиотеката. Марк му признава, че е извадил няколко имена от библиотеката, нарочно ги е избрал да бъдат в Ню Йорк, за да насади на пачи яйца Уил (той знае за славата му на изключителен профайлър), а предвидената смърт на близо десетина души да използва за да убеди набелязания собственик на закъсала застрахователна фирма, че може да му бъде полезен. Всъщност сериен убиец действително не съществува – тези хора просто е трябвало да умрат на обявените дати – и затова Уил и Нанси не са успели да открият нищо обединяващо отделните случаи. Въпросът е какво да се прави сега. Уил успява да убеди Марк да му даде паролата за достъп до извадката от голямата база данни, която той е успял да изнесе от зоната и да запише в своя лаптоп. И го прави точно на време, защото буквално минути по-късно стаята на мотела, в който се провежда срещата, е разбита и вътре нахлува отрядът на службата за сигурност на „Зона 51”. Уил по чудо се измъква. Записва на флашка базата данни и я скрива в една от обществените библиотеки на Лос Анжелис (там се развива финалът). Изпраща на свой близък информация с желание да я публикува, ако Уил престане да му се обажда периодично. После се предава на властите. По време на Марк е прострелян с куршум в главата и макар да оцелява е обречен да прекара до края на живота си в кома. Хората, които знаят за библиотеката, са безпомощни да направят нещо срещу Уил – той им съобщава, че няма намерение да се възползва от информацията, но тя ще стигне до медиите, ако нещо му се случи. Двамата с Нанси се срещат и първата им работа е да си легнат, защото както можеше да се предполага, Уил отдавна е открил в нея желаната, която търси и желае, а тя също се е променила и не иска да погледне друг мъж освен него. После Уил й казва, че е надникнал в базата данни и че след девет месеца престои да им се роди син. Както и че имената на двамата ги няма – те са „отвъд хоризонта”, което означава, че датата на смъртта им е след последната, регистрирана в библиотеката. Впрочем романът завършва с описание как всичко в манастира приключва през 1287 година, когато Писарите стигат до „Края на дните” (конкретната дата е 9 февруари 2027 година) и групово се самоубиват, изчерпили предназначението си на този свят. Към този момент те са изписали 700 000 тома (200 милиарда записа с датите на раждане и на смъртта на 100 милиарда души), старателно подвързани и надлежно съхранявани в специално създадената за тях подземна библиотека. После библиотеката е зазидана, за да бъде случайно разкопана от британски археолози през 1947 година. След като научава каква информация се съдържа с нея британското правителство основателно решава да прехвърли „горещия картоф" на американците. Което на свой ред поставя началото на описваните в романа събития.

Оценка: Искам да отбележа, че това определено е най-бързо прочетения от мен роман (още повече от екран) за последните поне 10-ина години – под едно денонощие в средата на работната седмица. Забавих малко анотацията, защото специално исках да си припомня повестта на Олга Ларионова „Леопард с вершины Килиманджаро” (1965), която съм чел като тинейджър и в която става дума за това как биха живели хората, ако знаеха годината (не точната дата – разликата е съществена) на своята смърт. Разбира се, в типичния материалистичен дух на тези произведения от онова време на онези автори, в „Леопарда…” историята се състои в това, че някакъв звездолет, изпратен към звездата Тау Кит, преминава в бъдещето, екипажът намира на планетата (около онази звезда) база данни, съдържаща годината на смъртта на живелите към онзи бъдещ момент земни жители. После корабът се връща на земята и авторката започва да се/ни занимава какво би станало. В руското произведение не става нищо особено – това е романтична, определено тъжна повест, в която любимата на героя умира, без да сподели с него, че това й предстои скоро (тя знае своята година, но не и деня), а той отрича свободата да знаеш тази информация. Защо съм запомнил точно тази повест изобщо не мога да обясня (тя не е в предпочитания от мен стил и не съм уверен, че изобщо съм я прочел цялата), но това е факт. А защо ще запомня „Библиотеката на мъртвите” знам със сигурност – защото е изключително четивна и много добре написана. При толкова издайническо заглавие няма как интригата да се запази до последната страница (читателят бързо схваща за какво ще иде реч, когато Октавий започва да ниже имена и дати), но авторът намира начини да поддържа интереса до самия край. Дори финалната част, когато всичко е ясно и остава само да се види как и дали ще заловят Уил и Марк, в никакъв случай не доскучава – напротив, тя е написана като типичен екшън. Слава богу няма никакъв опит да се обясни как и откъде Писарите получават своята информация (монасите правилно заключават, че дори това да е дело на Дявола, то не може да става без знанието на Бог). Има на едно-две места общофилософски разсъждения за това как ни променя подобна информация, но много по-интригуващо е как тя може да бъде използвана (американският подход през 2008-а разбираемо е коренно различен на съветският през 1965-а). Героите определено са интересни и няколкото хронологически гафа (напр. изписването с кирилица на името Симеон, отнесено към 782 година е просто невъзможно) и един-два логически пропуска (например (1) тайните служби с лекота биха могли да изтръгнат от Уил информацията къде пази флашката с базата данни и по десетки начина биха могли да разберат и без да му инжектират никакъв серум на истината на кой трябва той да се обажда периодично, за да не бъде изпратена чувствителна информация до медиите, или (2) датите са писани по Юлианския календар, а Григорианският е въведен след октомври 1582 година на различна дата в различните страни, което сигурно дяволски е затруднило Писарите - не се споменава за някакво преминаване от единия календар към другия), та както казах пропуските по никакъв начин не развалят доброто впечатление. Най-важното е, че макар книгата да се чете лесно (казах ли го… а, да, вече за трети път) езикът в никакъв случай не е елементарен, напротив на места е доста сложен, а положеният върху изглаждане на всяко отделно изречение труд не може да не остане незабелязан (сещам се, че навремето Гарднър така късал стотици страници на ден, докато не бъдел напълно задоволен от изречението, което не му се удавало да формулира по единствения удовлетворяващ го начин). Както казах, основаната предпоставка е интригуваща (макар и абсурдна) и авторът добре се възползва от възможностите да оплете в едно полицейска работа, казина и мистика. Дори скоковете в миналото (в началото имах усещането, че ще ми досадят) не са безинтересни и определено допринасят към общата атмосфера на романа.

Заключение: Изключително добре написан роман – истинска находка.

When you come to a fork in the road, take it...
Yogi Berra