Заглавие : The Savage Gorge, 278 pp
Автор : Colin Forbes
Издадена : Pocket Books (2006 или 1997?)
Жанр : подигравка с очакванията на читателя

Съдържание: Тази книга е такова литературно недоразумение, че категорично отказвам да я преразказвам. Четох я само защото прекарах на морето 10 дни без избор какво друго да правя между сутрешните заглавичквания със судокуто. В началото на романа прочетох, че бил последният на автора, който след предаването му в издателството се пренесъл на другия свят. Не изключвам да се е поминал от срам (към края изказвам и още една хипотеза). Да се напише подобно недоносче наистина не е по силите на всекиго, затова да отдадем дължимото на Колин Форбс, и нека това бъде прието като отказ да кажа нещо лошо за покойник. Така че нека приемем, че подобно струпване на думи има своите (очевидно не съвсем с всичкия си) почитатели и да се опитаме, използвайки само цензурни изрази, да опишем вкратце за какво става дума. В началото са два трупа… те са женски за щастие, обезобразени са за нещастие, но озадачаващото е, че с тях се залавят големият пич зам.-директорът на „Сикрет интелиджънс сървис” Туийд (той е от онези, за които друго име не се използва) и вярната му помощничка Паула Грей. Защо не Скотланд Ярд, лондонската полиция или тази от долината на Темза (тя се споменава дори в най-първите филми за инспектор Морс от края на 80-те и няма как Форбс да не е бил осведомен за съществуването й, освен ако не е бил аскет-отшелник, заклел се да не натиска бутона ON на телевизор)? Не, няма обяснение. Туийд се залавя с нездрава страст, отбелязвайки още от самото начало, че надушва чудовищен по замисъла си пъклен заговор. Ред случайни и неслучайни стечения на лишени от всякакъв смисъл обстоятелства отвеждат двойката (а покрай тях и останалите членове на отдела, сред които най-добрия снайперист в Европа и един друг ненадминат атлет, дължащ уникалната си физическа форма на факта, че е най-добрият играч на крикет сред всички агенти на СИС) в нелепо английско село, където местен дерибей, ексцентричен велможа и по съвместителство лорд на име Булъртън с прозвището „Питбула”, стои начело на семейство от абсолютно изкукуригали деца и подозрителна икономка, които вкупом и поотделно, случайно и нарочно, правят всичко възможно, за да насочат подозренията на печения Туийд във всевъзможни посоки. За съжаление „най-смайващото” се оказва това, че в далечното минало съпругата на Питбула се самоубила или била самоубита, хвърляйки се от някакъв водопад, и това е зловещата тайна, за която местните не спират да шушукат, а от нас се очаква да ни настръхне трайно косата. За разнообразие тук се изсипват още милиардерът Невил Гайл, държащ да изкупи от Питбула целия парцел, обхващащ територията на огромно тресавище, обрасло с подозрителна черна папрат или може би още по-интригуващо - тръстика, международният авантюрист и прославен маркшайдер Арчи Макблейд, неимоверно увеличил (да го кажем направо: утроил) състоянието на султана на Бруней, откривайки под нозете му бездънни петролни залежи, жестокият наемен убиец Лепард (потресъл с мъртвешки бледото си лице малцината видели го), намислил да гръмне с базука в движение бронираното „Ауди” на нищо неподозиращия, но тотално предвидлив Туийд (паднал миг преди това – убиецът имам предвид - от куршума на споменатия суперснайперист, отнесъл долната му челюст). В крайна сметка се оказва, че Невил Гайл научил, че под блатото има петролни залежи, чието количество може да задоволи нуждите на Великобритания от петрол за следващите 150 години!!! Той, естествено, се опитва да го купи на безценица от Питбула, само че последният основателно се опъва, макар да не подозира нищо нечисто в това някой да му предлага 1 милион паунда за тресавище, та макар и обрасло с ценна папрат, че дори и тръстика. Зад всичко стои обаче уж невинният единствен син на лорда (като компенсация той - не синът, а лордът - има още 4 дъщери, от които две живи, макар да разбира за редуцирания състав едва към края) Ланс, който организирал убийството на две от сестрите си (споменатите в началото жертви, от които започва да се разплита кълбото от местни интриги и геополитически интереси) и тяхното обезобразяване (от майстор дърворезбар!!!, имал неблагоразумието да води дневник!!! на клиентите си, което в крайна сметка се оказва най-убедителният аргумент в разобличаващото изложение на Туийд пред Ланс: „Признай си сам, защото иначе ще го накарам да покаже на съдията дневника си!”), за да не бъдат разпознати от баща им или друг техен познат по снимките на труповете им във вестниците, като единствената причина за това била, че баща му Питбула го майтапел, че ще направи някоя от тях своя наследница (вместо негодния си – good for nothing! - за нищо син… о, само да знаеше той!). Та, пак той научил незнайно как за петролното находище и естествено лично информирал срещу солидно заплащане Невил Гайл за развитието на нещата (няма да споменавам за още няколкото убийства, за които Ланс бил отговорен, но за които Туийд правилно и проникновено го заподозрял едва ли не от пръв поглед). Да-а… а нямаше да я разказвам. Направих го, първо защото и без това се чудя с какво да си убия времето до 4 часа следобед, когато слизам на плажа, второ, защото не бих искал само аз да страдам, и трето, за да не давам повод за напълно основателните съмнения у когото и да е било, че съм я прочел до края. Уви, прочетох я. Явно нещо ми има, може да съм слънчасал.

Оценка: Тази книга е толкова уникална, че неколцината читатели, изпаднали в кома, безмозъчно затъпели или неистово упорити, за да изчетат страниците й от кора до кора (това би могъл да бъде например корабокрушенец на безлюден остров, пробвал многократно и все неуспешно да я прочете през годините на влудяваща самота, и най-сетне докаран до отчаяние от дилемата да я прочете или да си отиде от този свят, забравил да чете изобщо)… нека напомня пак, редкият нещастен читател би се чудил кое доминира: скудоумният й „стил”, плиткоумната й „интрига” или малоумният й „сюжет”. Ако има нещо сигурно, то е, че ръкописът й не само не е минавал през редактор, но едва ли е пребивавал дори на един етаж с такъв. Чел съм Тарзан в оригинал (от 20-те/30-те години на миналия век), Светеца (на Лесли Шартери от 40-те/50-те години), но толкова допотопно архаичен, бутафорен и помпозен стил, с абсурдно звучащи диалози, комични сравнения и нелепи прилагателни, систематично използвани с неуместност и неадекватност, очевидни дори за незнаещите английски, не съм срещал и не вярвам (но се надявам), че подобно изживяване може да се повтори. Имам чувството, че Колин Форбс я е писал някъде в началото на миналия век – да, някъде около 1910-20, не по-скоро - с идеята (подобна на онази на Любен Дилов-баща), че като престане да може да пише на старини, един ден ще я извади, ще я поизтупа от прахта, ще я поусъвремени (с добавянето например на няколко споменавания на чудеса на техниката от рода на „мобилен телефон” или „дистанционно на телевизор”) и ще я представи на пазара, за да бъде разграбена от феновете, запенени за нови и нови приключения с хибрида на инспекторите Дюдю и Инч-Хай под името Туийд! Най-тревожното е, че в края на анотираната книга има реклама с обложките на още 6 (да, цели шест!) романа от същата поредица. Изтръпвам от мисълта какъв бълвоч – дело на само един-единствен автор - залива лавиците на книжарниците. Господи, господи… колко мъка има по света. Изгарям от желание да се върна в София (сега съм в сигурно единствения 4-звезден хотел в света без Интернет), за да видя какво е мнението на читателската общност за подобието на писател под името Колин Форбс (дали не е псевдоним? – това би обяснило някои неща). Съжалявам, че принципът „За покойник или добро, или нищо” ме ограничава в използването на по-точни и по-критични думи.
Послеслов (след завръщането ми в София и преглеждането на мненията в Амазон). Изпитвам облекчение! Два отзива със средна оценка 1 звезда. Единият читател казва: „Какъв трагичен последен роман!... Предполагам, че бедният човек вече е бил болен и не е могъл да проучи истинско място. Текстът също отстъпва, а има позовавания на събития, решения и информация, които не се връзват едно с друго. Колко жалко, че трудът на един иначе добър писател отива на халос с тази пародия”. Вторият е по-многословен: „Това е първият ми роман от този автор, който прочетох. Или по-скоро се опитах да прочета, защото се отказах по средата. Сюжетът е разпокъсан, на места неразбиреам и направо дразнещ. Забелязах, че става дума за последния му роман, и на мен ми се струва, че това е просто първа чернова, която се нуждае от сериозно редактиране, пренаписване и поне още 70 страници, за да се навържат отделните епизоди, да им се придаде контекст и да добият някаква правдоподобност. Научих, че авторът се ползва с добра репутация и очаквах качествено четиво. Много съм разочарован и силно се колебая дали да опитам с други негови книги, което би било жалко, ако си заслужават. Подозирам, че в конкретния случай е бил просто предаден от издателите си. Ако ставаше дума за ново име, не мога да повярвам, че те биха помислили да издадат това нещо".
Две уточнения: (1) Да, Колин Форбс наистина се оказа литературен псевдоним, но малко парадоксално авторът желаел читателите му да свързват този псевдоним с по-късните му романи (какво ли са били първите, питам се аз); (2) в последните години от живота на писателя (явно на база други негови романи) някои са изказали предположение, че страда от деменция. Е, тази книга слага точка на съмненията.
И съвсем накрая (да, това бе третата ми хипотеза, за която не споменах, защото ми се струваше – кой знае защо – неправдоподобна): че авторът вече е бил много болен (макар да е умрял от сърдечен удар, което обикновено е неочаквано) и или не е могъл да напише нещо качествено или просто не го е написал той (ghost writer, както правеше Лъдлъм в последните си години, но явно беше улучил на опитен „чирак”).

When you come to a fork in the road, take it...
Yogi Berra