Заглавие : White Riot, 452 pp
Автор : Martyn Waites
Издадена : Pocket Books, 2008
Жанр : трилър (?)

Съдържание: Герои на романа са партньорите в агенцията за информационни проучвания „Албион”: шефът Джо Донован (разведен, на когото са отвлекли малкия син… предполагам в предишния роман от поредицата), Пита Найт, бивш полицай, без личен живот, пропила се преди, но зарязала с мъка алкохола, Амар Миа – т.н. „техник”, нещо като хакер, обременен с минало с наркотици, пиянство, гей, и Джамал – пакистански студент, „момче за всичко”. Действието се развива в Нюкасъл на фона на расови вълнения: от една страна стои националистическата партия на борещия се за длъжност на общински съветник Рик Оутън, а от другата е водачът на обезправените емигранти от Западен Нюкасъл Абдул-Хак, който зове за обединено противодействие на неонацистите на Оутън. Стига се дотам, че е убит абсолютно кротък пакистански студент и тялото му е изгорено на показ на централна улица в бедняшкия квартал. В убийството участват, разбира се, хората на Оутън, чиято маша за подобни цели е някой си майор Том. Той е командир на бойни групи, в една от която членуват Кев Брайт и Джейсън – прости момчета, без кауза и без идеи, но винаги готови да участват в як бой и да сторят някоя поразия. Точно Кевин и Джейсън са в групата, извършила убийството на пакистанеца. После Джейсън избягва, като наръгва с нож Кев (който обаче не умира). След това всички хора на майор Том започват да го преследват, а след като им се изплъзва, подхващат повсеместно търсене. Джейсън попада случайно на Джамал, който от съжаление го прибира (той живее в дома на Джо Донован), но на сутринта Джейсън избягва с портфейла му и някои лесни за пласиране вещи и сега Джамал решава да го издири и да си върне вещите, не за друго, а за да не изглежда в собствените си очи като пълен глупак. Но и това не е всичко: на сцената се появява някой си Тревор Уитман. Той е написал наскоро книга за своето минало на хипар и анархист, в която разказва за някогашната група „Кухите мъже”, добила печална слава с терористичен акт, завършил с взривяването на кръчма, при което загива един полицай. Групата се е състояла от 5-6 души и макар в последния момент да е било взето решение бомбата да не бъде взривена, един от членовете - Алан Шепард – все пак го прави, след което изчезва. Само че след публикуването на книгата Тревор започва да получава заплашителни обаждания по телефона. В тях се използва кодова фраза (от произведение на Т.С. Елиот), с която някога членовете на „Кухите мъже” се предупреждавали взаимно за предстояща акция. Изплашен, че нещо се готви срещу него, но неразполагащ с твърди улики, Тревор решава да се обърне към бившата си приятелка от хипарските години Лилиан, чиято дъщеря Пита може да му помогне в разкриването кой го заплашва. Пита, на свой ред, е изненадана от интимното поведение на майка си и Тревор, които явно са свързани с нещо повече от някакви бунтарски години. Общо взето от самото начало подозренията са насочени към изчезналия някога Алан Шепард, макар никой да не знае нищо за съдбата му след разпадане на „Кухите мъже”. Както споменах, всичко това се развива на фона на социални вълнения, подклаждани от провокативното поведение на бойните групи на Оутън и от не съвсем пасивния отпор, оказван им от оглавяваните от Абдул-Хак емигранти. Оказва се, че Оутън не е истинският лидер на националистическата партия, която се бори да вкара свой човек (самия Оутън) в управата на града – това по-скоро е някой си Шарпълс, който се държи с Оутън като с подставено лице – лаладжия, който само вдига врява, докато зад гърба му истинските лидери определят какво и кога да стане. Малко по малко се разбира, че противостоянието е напълно измислено – всъщност Абдул-Хак и Шарпълс преследват обща цел – вкарване на свой човек в механизмите за вземане на решение за застрояване на западната част на Нюкасъл, което ще направи милиардери онези, които знаят как да се възползват от това. Идеята е да се посее недоволство от размириците сред населението на квартала, който ще бъде презастроен, което да доведе до гласуване в полза на партията на Оутън, а той след това да манипулира търговете за строеж в полза на хората, които са го издигнали. Нещо повече, и Абдул-Хак и Шарпълс се оказват някогашни членове на „Кухите мъже”: Абдул е с истинско име Гидеон, а Шарпълс е именно Алан Шепард, избягал навремето в Южна Африка и изградил там кариера на наемник и участник в политически интриги. Както споменах в самото начало, междувременно Джо Донован се опитва да разбере съдбата на отвлечения му/изчезнал при неизвестни обстоятелства син (може би свързани със сюжета на предишния роман от поредицата) – той има съмнения в едно дете (минали са много години, детето е пораснало и той не е напълно сигурен), но семейство Милсъмс го държи в изолация от контакти с външни лица и няма как да се разбере. За целта Донован наема бивш полицай (излязъл в пенсия след вече неколкократно споменаваните събития, довели до разпадането на „Албион”, пропиването на Пита и т.н.) със задачата да разбере истината около това дете. Полицаят разпитва главата на семейството, от когото научава, че малкият уж е заразено с ХИВ румънско дете, което той от съжаление е взел за отглеждане и иска да му осигури максимален душевен комфорт в годините, които му остават. Само че… няколко дни по-късно полицаят е убит, а Донован научава, че въпросните Милсъмс са откраднали самоличността на истинските, които са заминали преди години за арабския полуостров и никой не е чувал нищо за тях от дълго време. Естествено от самите Милсънс междувременно вече няма и следа. Кои обаче са тези, които са се представяли за тях и кое наистина е детето, събудило подозренията на Донован? Докато тази напълно отделна линия се развива със броени на пръстите на едната ръка съвършено отделни събития, „Албион” отново се събира, за да разреши загадката със заплашителните обаждания до Тревор Уитман. Малко по малко става ясно, че Пита е дъщеря на Уитман и Лилиан (тя изобщо не е подозирала, че човекът, който я е отгледал и е починал преди няколко години, изобщо не е рожденият й баща), Оутън замисля въоръжени атаки срещу емигрантите в деня на изборите, а на всичко отгоре планира да изпрати Джейсън, опасан с бомба, за да се взриви сред тълпата. Кевин обаче попада случайно на Амар (двамата се запознават в гей-бар, където всеки търси нещо за през нощта), после Джамал вижда Кев в компанията на Амар и познава в него един от нападателите срещу себе си в самото начало на романа (понеже е сред малцината чернокожи в Нюкасъл, той е избран като пример за назидание, но своевременната поява на Джо Донован го спасява), разказва това на Донован, Амар също научава и успява да убеди Кев (той вече е влюбен в него и е готов да зареже безперспективното си участие в групата на Оутън) да се върне при майор Том, за да разбере какво точно се готви срещу мирното население. Там Кев се натъква на затворения Джейсън, който чака с напълно промит мозък часа, когато ще го изпратят да се самовзриви. Само че Кев иска да отмъсти на хората, провалили живота му с подхранването у него на омраза и фалшиви идеали, така че отвлича Джейсън и го завежда в щаб-квартирата на националистическата партия, където са се събрали Абдул-Хак и Шарпълс/Алан Шепард, за да наблюдават заедно по телевизията протичането на манипулираните от тях избори. Само че благодарение на Джо Донован и Пита, полицията е в течение на намерението на Оутън/майор Том да изпратят въоръжени хора срещу гласоподавателите, така че тези планове биват систематично осуетени. В последния момент Тревор Уитман също отива в централата на партията, за да потърси сметка от стария си другар Шарпълс/Шепард (той е познал гласа му още от началото на обажданията, но двамата с Лилиан решават да използват Пита, за да научи тя в процеса на разследването сама за съдбите на някогашните участници в "Кухите мъже" и така да разбере, че е дете на Уитман). Та, в кулминационния момент, когато Тревор се изправя срещу Шарпълс/Шепърд и Гидеон/Абдул-Хак, там влизат и Кев и Джейсън, а часовниковият механизъм на бомбата е нагласен от майор Том така че по волята на съдбата тя избухва точно, когато те изясняват отношенията си. На финала на романа главата на междувременно изчезналото от лицето на света фалшиво семейство Милсъмс издебва Донован и го удря по главата. Развитието на линията с отвлечения му син явно ще продължи в следващия роман.

Оценка: Първо, нека отбележа, че става дума за безумно дебел роман, до чийто край нямаше да стигна, ако съдбата не ме бе запратила на брега на морето за 10 дни със само две книги за анотация. Та, наложи се да я изчета от кора до кора - нещо, което нямаше да й се случи, ако си бях в София и разполагах със свободата да се чудя по цял ден какво да правя. Подозирам (няма как да го проверя, понеже в България нещата вместо към подобряване вървят към влошаване и тази година хотелът не предлага дори платен Интернет), че става дума за междинен роман от поредица с „Албион”/хората на Донован. Цялата интрига е доста нелепо скалъпена и безсмислено многопластова, за да й се обръща сериозно внимание, а присъствието в нея на трима педерасти и две лезбийки (вярно, едната колебаеща се) допринася единствено за изчистване на евентуалните съмнения около сексуалната ориентация на автора… всъщност какво би представлявал един английски роман без солидна доза мъжеложство? Но самата история с връщането към живот (по едно и също време!) на всички членове на "Кухите мъже" и деликатния подход на Тревор/Лилиан към дъщеря им Пита в съобщаването на истината за произхода й е толкова… хм, куха (извинявам се за играта на думи), че не издържа по никакви, било то и най-добронамерени, показатели. „Голямата” интрига е в съюзяването от уж противоположни идейни позиции на двама от големите играчи, за да се нагушат… е, че ние това си го знаем от вестниците, при това нашите и то не непременно жълтите. Да се посветят 450 страници на всичко това е чиста проба игра с търпението на десетината фенове на Донован. Ако приемем, че изобщо има нещо интригуващо, то е защо наистина е отвлечен синът на Донован, кой го е направил и с каква цел. За съжаление в това отношение романът само предава щафетата на следващия, без да допринесе с нищо за разпалване на допълнителен интерес у читателя. Най-лошото е, че авторът не съумява (не съм сигурен, че изобщо се опитва) да ни представи симпатични герои (уви, даже нетрадиционо ориентираните читатели, облизали добре език, ще останат разочаровани, понеже всички обратни загиват… напълно заслужено, ако някой пита за моето мнение). Нюкасъл е представен откъм нелицеприятната му страна (ако допуснем, че има и друга), английската младеж буди отвращение, а фактът, че нещо подобно на описваните събития може да се разгръща в страната на една от най-старите демокрации (монархията демокрация ли е?) буди искрено недоумение. Това, разбира се, слага край на любопитството ми към поредицата за Джо Донован и смятам…

Заключение: … че не е почтено да лъжем българския читател, че това е литература, за която си струва да се дават пари.

When you come to a fork in the road, take it...
Yogi Berra