Заглавие : The Solitudes, 2007
Автор : John Crowley
Издадена : The Overlook Press, 2007
Жанр : фентъзи с примеси на алтернативна история

Съдържание + Оценка: Когато започнах тази книга (с големи колебания, няколко пъти я отварях и затварях, за да взема от другите, които чакаха реда си за анотация… и нека отбележа, че тази изостана на две такива партиди), усетих далечен повей на нещо познато… и не съвсем. Името на автора нищо не ми говореше, така че по инерция – и с потвърждение на подозренията ми, че нещата няма да бъдат от типа „Wham, bam, thank you, madam…” – изчатках за една седмица „цели” 3-4 глави. Бях доста озадачен и потърсих за какво става дума в Интернет. И тогава ми просветна… „Ама това бил ОНЗИ Джон Кроули”. Спомнях си го, разбира се – вече бях „анотирал” негова книга: Little, Big!!! Знаех за какво става дума, но отворих списъка с моите анотации и веднага я намерих под юбилейния номер 200! Оказа се обаче, че това е една от трите анотации, от които необяснимо защо и как не съм запазил копие. Предполагам в момент на временно слабоумие (най-малкото a momentary lapse of reason, ако се вярва на Pink Floyd). Но книгата си я спомнях… голяма тухла… 600-700-800 (?!) страници, дадена ми преди векове от Данчо Антов с предупреждението, че става дума за голяма литература, така че да внимавам какво ще кажа за нея. Бях я започнал… и ако бях карал с хладки клизми по съвета на д-р Димков, сигурно вече щях да съм я преполовил, но понеже случаят бе друг, тогава я прегледах по диагонала (по най-късия диагонал) и се измъкнах с уклончивото „Голяма работа, но не става за превод”. Джон Кроули е титулуван като „писател за писатели”… явно с извинението, че по-„малки” мозъци не могат да го проумеят и да му се насладят. Както казах, четох началните страници на тази книга в течение на месеци и не мога да обясня какво да ме караше да продължа. Уви, очите ми се затваряха, после удивено се отваряха и се вторачваха в книгата, която стисках в ръце и която застрашително се клатеше към носа на лежащата – и сладко спяща – до мен Руми. Съмненията ми се разсеяха, когато издрапах през 3-а глава (челюстите ми бяха на път да се откачат една от друга), започваща с 3-странично описание как някаква река се вие, точи и изнизва (в книгите на Кроули всички глаголи се дублират и триплират във всички възможни, няколко неподозирани и една-две невъзможни синонимни форми с разнообразни и непонятни нюанси във звученето им – убеден съм, че Кроули притежава най-дебелия синонимен речник на английския език), за да се слее с нейния по-невзрачен приток (още една страница за съвместното продължаване във вече общия им път натам, накъдето реките – в частност конкретно тези две – отиват), за да завият около някакъв също толкова „интересен” град, за чието съществуване подозират само собствените му жители… и не са сигурни в това (това изречение беше малко в тил „Кроули”, ако се разбра). Не, тази книга не можех да я продължа за нищо на света. Реших да видя за какво става дума и се разрових заинтригуван из Интернет (изгубих време колкото да прочета и осмисля поне две пълни изречения от книгата). Оказа се, че става дума за тетралогия, в която The Solitudes е първата книга, публикувана преди четвърт век под заглавие Aegypt, станала литературна рядкост, и преработена за целите на цикъла, който авторът решил да направи на нейна база, след като я пренапише за целта. Повечето дали отзив смятат, че това даже не са отделни книги, а само части от един голям опус (несъмнено magnum opus, какво друго?), в който първата (анотираната) книга е нефокусирана и някак неуверена накъде да продължи, втората (Love & Sleep) разперва криле и се извисява, третата и най-интересна според далите мнение (Daemonomania) е книга за магия, тайните истории и Края на света, а четвъртата (Endless Things: A part of Aegypt) се опитва да завърже отделните линии на интригата в едно и да предложи приемлив финал. За какво всъщност става дума, дявол да го вземе… Историкът и писател Пиърс Мофет попада в малко американско градче, където открива за себе си историческите книги на Фелоус Крафт (измислена личност), написани през 15-и век, които му разкриват една странна… алтернативна (?) история на човечеството. Това се разказва по безкрайно сложен начин, състоящ се в мъчително бавното и човъркащо любопитството на търпеливия читател (нетърпеливият отдавна я е захвърлил) преплитане на няколко отделни линии: едната е тази с метафизика Джордано Бруно, който достига до идеи за еволюцията на Вселената, до които ние днес едва се докосваме при това неуверено, английският маг Джон Дий (официален магьосник и астролог на кралица Елизабет I), който общува с ангели, разговаря с тях и черпи от извора сходни прозрения, третата е тази на самия Пиърс Мофет, който се лута между творческата си засуха и мъчителното разкриване, зрънце по зрънце, на тайно познание. Всъщност това е и основната идея: животът е по-различен от онова, което привидно изглежда, знанието вдъхновява, а човек (най-общо казано) се нуждае от богове, утопии, духове, магия, конспирации и истинска любов. Във всичко това (все пак става дума за монстър от общо над 1600 страници) фигурират братството на розенкройцерите, Хермес Тримесгист (и съответно херменевтиката), „химическия” брачен съюз, равин Юда Льов бен Бецалел в средновековна Прага, Голема, Кабала, картите Таро, геметрията, войната в Рая, настъпването на Новата епоха, Светият престол (да, онзи) и Инквизицията, Златният град Адоцентин и т.н. и пр. Изобщо нещо „а-ла Умберто”, но далеч по-амбициозно, доколкото това изобщо е възможно! Според най-въодушевения отзив, поредицата се концентрира върху Платоническата (гностическа) идея, че ние забравяме нещо, и че това нещо е нашият живот. Но животът ни се случва на друга планета, не нашата – той тече през най-красивите ни моменти, тогава когато сме най-будни и се свързва с живота на себеподобните ни в обстановка на върховна мистерия. Лесно е отново да го изгубим, да заорем в коловоза на рутината, да потънем в депресията, да загубим вяра в себе си и да приемем измислени външни реалности. Това обаче се развива във втори и трети том от поредицата, докато първият е за откриването и преоткриването, за пробуждането на духа и за тръгването по следата от хлебни трохи, очертана в небето. Екшън? Абсурд – тази книга е отрицания на екшъна, в нея читателят се оживява, когато се добере до една от няколкото страници с пряка реч. Но мога да потвърдя на база личен опит, че Джон Кроули наистина е майстор на сложното, образно, изчистено до крайност слово. Факт е, че тази тетралогия му е отнела над 25 години, за да я напише. Истина е и че продължава да бъде непознат за масовата публика (но както отбелязах, смята се, че той пише само за себеподобни, както едно време Вайда правеше филми за режисьори – изкуство за елита, така ли беше?), най-сетне прави впечатление, че го издава тотално неизвестно издателство.
Аз съм семпло устроен, такива шедьоври определено ми се изплъзват… Някой ден от издателството ще ми дадат да им анотирам „я По пътя”, я „Спасителят в ръжта” и ще им ги върна неразбрал ги. Както и тази.

When you come to a fork in the road, take it...
Yogi Berra