Заглавие : Codex632, 220 pp
Автор : Jose Rodriges Dos Santos
Издадена : Harper Collins, 2008
Жанр : историческа

Съдържание: Романът започва с описание на смъртта на един човек (не се разбира кой) след влизането му в стаята си в хотел в Рио де Жанейро и изпиването на чаша сок…
Проф. Томас Нороня е преподавател по палеография и криптология в Лисабонския университет. Женен е и има дете със синдрома на Даун.
Един ден му се обаждат от Американската историческа фондация (организация с идеална цел) и го поканват спешно да отиде в Ню Йорк, като спасител на техен проект. Там се запознава с Нелсън Молиарти и Джон Савиляно (президент), които му разказват, че във връзка с 500-годишнината от откриването на Бразилия решили да проучат доколко са верни слуховете, че тя е била “открита” след като за съществуването й вече се е знаело. Били възложили подобна задача на проф. Мартиньо Тоскано от Класическия университет в Лисабон, който работил известно време, но без да предава отчети за свършената работа, а един ден им обявил, че е направил много важно откритие. Само че след няколко дни (две седмици преди описваните събития) починал. И сега те разчитат на Нороня да разкрие какво е било това откритие, за да може да се напише обещаната книга, за която вече има сключен скъпоструващ договор и т.н. Проф. Нороня обяснява на двамата джентълмени, че не е той човекът за тази задача и че е готов да им даде имената на много по-подходящи кандидати. Тогава те му съобщават, че цялата работа е в това, че проф. Тоскано бил кодирал всичките си бележки по възложения му проект и след неговата смърт никой не е в състояние да ги разчете. Нужен е човек, който също да е португалец, да разбира от историческия период, за който става дума, и да е криптоаналитик – идеалната кандидатура била именно на проф. Нороня. Когато обещават да му плащат огромна заплата по време на работата и половин милион долара при завършването й, той не устоява на изкушението и се съгласява.
Тогава научава и някои подробности за проф. Тоскано, като например това, че починал от сърдечен удар след изпиването на чаша сок (връзката с началото). И че веднага трябва да замине за Рио, където проф. Тоскано е работил в Бразилската национална библиотека и Кралската португалска библиотека...!
Когато пристига там, отива в португалското консулство в Рио и там научава, че макар трупът на Тоскано вече да е изпратен в Португалия, документите от изследванията му още не са заминали. Отварят (с консула и аташето) куфара с тях и намират там (покрай другото) лист със загадъчен надпис, който според Томас съдържа кодиран текст с думата “МОЛОК” и още две загадъчно звучащи други думи. Започва да си блъска главата над тях и код ли са или шифър.
Помолва да му бъде организирано съдействие да разбере какво е чел Тоскано в двете библиотеки. Уговарят му среща с тяхната управа. На другия ден отива в библиотеката, дарена от Португалия на Бразилия, и там научава, че проф. Тоскано е бил три пъти в нея и е чел само една книга, която той преглежда, но не открива в нея нищо ново или интересно, което да има някакво отношение към откриването на Бразилия. По-късно същия ден отива в Националната библиотека, където му дават списъка на няколко книги от 16-и век, поискани от проф. Тоскано. Преглежда първата, но и тя не му помага в задачата. На тръгване (с уговорката на следващия ден да прегледа и останалите манускрипти) секретарката на директора се досеща, че професорът е използвал сейф за лични вещи и че там има останали негови неща – фотокопия, микрофилми на документи и лични бележки. Една от бележките съдържа ключ за разчитането на тайнствения надпис с трите думи, който се оказват анаграма на фраза на Цицерон. Връща в библиотеката, за да прегледа отново всичко, което е интересувало професора. После сюжетът ни прехвърля обратно в Лисабон, където сме три дни по-късно. Томас се е върнал, а там го чака Нел Молиарти, който този път е решил да контролира изкъсо работата по проекта. Томас му разказва за резултата, който се състои в това (следват 3-4 страници, изпълнени с исторически препратки, описания на експедиции, кораби, хора и т.н.), че най-вероятно Бразилия е била открита преди “официалното” й откриване през 1500 г. от Педро Кабрал (основанията за това са подробните карти на нейното крайбрежие, съществували към датата на официалното обявяване на откриването й, за които явно не е имало време да бъдат изработени, ако до тези земи не са стигали кораби години преди това). Причината за дългото пазене на тайната е в желанието на краля на Португалия да не привлича чуждото внимание към тези земи, понеже това би могло да даде повод за нежелана алчност и нечисти интереси. А съобщаването пък се наложило, защото кастилците започнали да сноват около южноамериканското крайбрежие и имало опасност да открият Бразилия и да обявят за своя територия. Във цялата тази игра е замесен и т.н. “Договор от Тордесияс” – одобрено от Ватикана (папата по онова време бил испанец) споразумение, съгласно което половината свят принадлежала на Испания, другата половина – на Португалия (двете най-мощни държави по онова време, предхождащо откриването на Бразилия). След пазарлък, разделителната линия били коригирана по желание на португалците така, че Бразилия да се падне в тяхната половина (това се случва 6 години преди “откриването” на Бразилия). Всъщност нещата са още по-тънки, но това се разбира едва на самия финал на книгата. Проблемът с всичко това е, че то било известно и сдъвкано от историците, още преди възлагането на задачата на проф. Тоскано. Но според Томас, Тоскано е имал още нещо “в ръкава си”, за което говори разшифровката на анаграмата, а именно “Имената са омразни” (всичко това обхваща първите 30% от книгата). Следващата третина от книгата е особено трудна, бих казал почти отказваща четенето… но не съвсем, ако читателят е упорит и любознателен. Тя започва с изневярата на Томас (той явно е изнервен от проблемното си дете, а и бракът с жена му не върви особено щастливо) с прелъстителната шведска студентка Лена, но ударението се пада върху анализа на Христофор Колумб (всичко започва от думата МОЛОК, която се оказва анаграма на КОЛОМ, което път е едно от десетките (!) имена, свързвани с легендарния мореплавател (Христобал, Христобао, Христовал, Кристофоро, Христофор при това с различни изписвания, напр. с Cr.., Chr…, че дори и Crh…, освен това Гуера, Гуейра, Колон, Колом, Коломбо, Колумбус и всякакви латинизирани версии и варианти) – на десетки страници Томас разказва пред Молиарти различни версии и обстоятелствата около тях (за и против) като най-често срещаната фраза и “И това не е всичко!” (повторена поне 50 пъти без никакво преувеличение). Всичко това е гарнирано с анализ на сигурно стотина (а може би и доста повече) различни документа, разгледани самостоятелно, във взаимовръзка и в конкретния исторически контекст, като се отчита не само казаното в тях, но и премълчаното или начина по който е казано. В крайна сметка заключението на тази част е, че зад тоталното объркване на взаимно противоречащи си документи (оригинални и фалшифицирани) вероятно стоят двама Колумбовци – единият тръгнал от Генуа като син на дърворезбар, самият той прост тъкач на коприна, другият – много по-изтънчен, владеещ езици, начетен и т.н., но криещ по някаква причина произхода си, който най-вероятно е португалски (двамата изглежда са родени с 6 години разлика във времето). Правят се много и тънки културно-исторически съпоставки на лингвистична, историческа и страневедческа основа: какви държави е имало тогава, колкото обособени са били те, какво е било самосъзнанието на жителите на дадена област, какви са били местните диалекти, кои от тях са имали писменост и т.н. и пр. Пак в тази част Томас посещава вдовицата на Тоскано и успява да я убеди да му позволи да разгледа записките му, от които не научава почти нищо. Но тя му дава листче с някакъв код, който трябва да му позволи да отвори сейфа на професора. Само че кодът се указва сложен – дори след като го разгадава, оказва се, че в него има препратка към “Махалото на Фуко” и фраза в този роман, че Колумб е бил “португалски евреин”, която засега не помага на Томас в желанието му да се добере до вероятно най-съкровените тайни, явно скрити в сейфа... Последната третина на книгата започва с пътуване на Томас до Израел (нека вметна, че тук е дадено едно от най-живописните описания на Ерусалим, които съм имал удоволствието да чета – в него на само няколко страници пределно ясно и сбито е изложено и исторически обосновано всичко съществено за взаимоотношенията между мюсюлмани, юдеи и християни). Там в разговор с Рави Соломон бен-Порат става дума за прокуждането на сефардическите евреи от Иберийския полуостров. Първа прави това Испания през 1492, а след това Португалия насилствено покръства през 1497 потърсилите там убежище евреи (започват да ги наричат “Новите християни”), след което следва клането им през 1506. Всичко това е свързано с яростния католицизъм на тогава управляващата испанска кралска фамилия. След забраната на юдаизма в Португалия (резултат от сватбата м/у крал Мануел и една от инфантите на Католическите монарси) в Португалия започва упадък. Евреите напускат полуострова и се разселват из Холандия и в страните в рамките на Отоманската империя, а част отиват в Близкия изток и отново заселват обетованите земи. Но мисията на Томас е да помоли равина да анализира подписа на Колумб, образец на който той носи в себе си. Работата е в това, че подписът видимо съдържа в себе си елементи на Кабала. Но преди да чуе кабалистичния анализ на подписа, Томас научава, че Колумб е напуснал Испания в първото си пътуване до Америка на 3 август 1492, което... е датата, определена в кралски едикт като краен срок на сефардическите евреи да напуснат Испания. Както споменах, разговорът продължава с анализ на събраните в една книга дневници на Колумб, описващи откриването на Америка. Кулминацията е кабалистичният анализ на подписа на Колумб, направен от равина. Той в крайна сметка показва, че подписът принадлежи на евреин, който се е покръстил на християнин, но в душата си остава евреин. Такива хора (споменатите "Нови християни") са били наричани "марено" (прасе - във връзка с неприязънта на евреите към свинското месо) в Португалия по онези времена. Когато се връща в Лисабон, Томас прави две неща: първо, вижда се с изкусителката Лена и й казва, че обича жена си и не може повече да се среща с нея (това я изумява) и второ, изпробва думата „марено”, за да отвори сейфа на Тоскано и най-сетне успява (междувременно жена му го напуска заедно с дъщеричката им, защото по някакъв начин е разкрила за неговата изневяра). В сейфа Томас намира две неща: телефонен номер и лист на който е написано „Кодекс 632” (заглавието на книгата). На телефония номер му отговаря граф Виларигуес, който се оказва изключително интересна фигура. Той е представител на „Христовата милиция” - орден, заместил Тамплиерите след унищожаването им. Графът разказва на Томас онова, което е разказал преди време и на Тоскано – истинската история на Колумб. Оказва се именно това, в което Томас вече е почти уверен – Колумб е бил португалски благородник от смесено италианско-португалско потекло, но с примес еврейска кръв (това било нормално, понеже тогава в Португалия имало страшно много евреи). Неговото семейство е дошло в Португалия от Пиаченца, но един от предците му сключил брак с португалски аристократ (това също било обичайно за времето). Когато започват гоненията срещу евреите, Колумб се изселва в Испания, но понеже и там нетърпимостта към тях е много голяма, е принуден да запази някакво инкогнито. Истинското му име било друго (Скиара Колона, но графът не казва това на Томас) и той го сменил на нещо, което смътно да го наподобява – Колон. А понеже бил благородник и близък с кралските семейства, не бил преследван като обикновен евреин – напротив бил защитен, защото за него се планирала по-важна роля – да стане фигура в голямата геополитическа игра. По това време португалецът Бартоломео Диас вече бил открил пътя към Индия покрай нова Добра Надежда. Колумб обаче напирал да пътува на запад, за да стигне до Индия – това било вече откритата Америка, за която само малцината посветени в тайната знаели, че не е Индия. Испанците не заели нищо, и за тогавашния крал Джон II (на Португалия) било изгодно да им подхвърли кокала „Индия”, като ги прати за зелен хайвер в Америка, докато той самият искал да се възползва от истинския път към Индия, за да доставя оттам подправки, заобикаляйки монопола върху тази търговия на Венеция и Турция. За целта трябвало обаче това да се укрепи с договор (този, сключен по-късно и останал известен под името „Договор от Тордесияс”), при който испанците получавали контрол над Америка (смятало се, че там има само дървета и индианци, т.е. нищо ценно), а Португалия получавала контрол над онази част от света, където оставала недостъпната (според испанците) Индия със скъпоценните й тогава подправки. За да стане това възможно, трябвало испанците да пратят Колумб да открива Индия (само че това било Амрика) и португалците всячески подпомогнали осъществяването на тази експедиция дори с пари (тайно) и карти – явно. А когато Колумб открил (вече известната) Америка, на връщане той първо се отбил в Лисабон (под претекст, че имало буря, която всъщност била само силен дъжд), където бил приет на разговор на четири очи от крал Джон. Разговорът бил записан от хроникьора (и личен приятел на краля) Руи де Пина и впоследствие наследникът на Джон/Хуам - крал Мигел ("Принцът Късметлия”) -разпоредил на Пина да напише т.н. „Хроника на крал Хуам II”. От книгата били направени три копия, а оригиналът бил изгубен. Когато Крал Мигел прегледал резултата, той се ужасил, защото на едно място самоличността на Колумб се разкривала с истинското му име (и Крал Джон и де Пина знаели отлично кой е той, но де Пиня не съобразил, че не трябва да издава играта - че Колумб е подставено лице, което водило испанците за носа и им подхвърлило „ненужната” Америка, развързвайки ръцете на португалците по отношение на Индия). Веднага било разпоредено копията да бъдат фалшифицирани, като на мястото на „Колона” (фамилията) бъде записано „Колумб”. Но понеже мястото не съвпадало (аз не описвам тук какво точно се е наложило да бъде фалшифицирано), следите останали. Едно от копията, известно на библиотекарски жаргон като „Кодекс 632” било съхранено в Португалската национална библиотека. След разговора с граф Виларигуес, Томас отива в библиотеката и прави рентгенова снимка на съответната страница и там разчита името Скиара Колона (графът всъщност не му го казва, а само му разказва цялата история, описана по-горе). После, разбира се, се среща с Молиарти и ми разказва цялата истина. Но Молиарти е странно потиснат. Той не отказва да изплати сумата, но предупреждава Томас, че резултатът от разследването на собственост на Американската историческа фондация и само тя може да реши да публикува ли нещо и какво да бъде то. Томас е възмутен… Оказва, че се всички в управата на фондацията за генуезци и не биха искали смятаният са генуезец велик мореплавател да се окаже евреин от смесено потекло (при това с род от Пиаченца). Междувременно дъщеричката на Томас (която той вижда само от време на време след раздялата с жена си) се оказва болна от остра форма на левкемия и спасението е само операция в чужбина. Томас не може да си я позволи. Спасението е само да приеме чека на Фондацията и се съгласи с условията, което й прави (когато го получава, той разбира, че Лена му е била подхвърлена като кокал, за да може да го шпионира отблизо, а когато за нейно изумление се отказва от „услугите”, тя отива при жена му и й разказва за неговата изневяра, което обяснява защо тя го напуска, а ходът на Лена е бил тактически, защото е смятала, че той ще се върне при нея, което Томас обаче не прави). За нещастие операцията в Англия по присаждане на костен мозък завършва с остра инфекция и момиченцето умира. Томас вижда в това наказание, че се е продал като учен. Томас решава да разкаже истината, но научава, че с Националната библиотека е имало взлом, а когато отива да прегледа „Кодекс 632” установява, че фалшифицираната страница е отново фалшифицирана, при това от толкова опитни фалшификатори, че от предната фалшификация не е останала и следа. Мястото, където с рентгенова снимка е можело да се разчете макар и трудно истинското име на Колумб, вече не съществува. Истината не може да се докаже, но може все пак да се разкаже… и ученият сяда да напише роман за откритието (този, който четем).

Оценка: Уф… Това определено бе много трудна книга за преразказване (горната съдържателна част се получи само защото я пишех едновременно с четенето). Оценката й обаче не е никак трудна. Първо, това изобщо не е никаква литература, защото представлява набор от абзаци-изложения, свързани с изречения от рода на: „И после…”, „Но това не е всичко”, „Така ли”, „Няма да повярваш”. Второ, първите 60 страници с „откриването на Бразилия” са откровен пълнеж, понеже нищо не пречеше романът да започне по същество – Бразилия изобщо не се пресича с истината за Колумб. Трето, любовната връзка с Лена и неудачите в семейния му живот, както и болестта на дъщеричката му, която го принуждава да се продаде като проститутка (той вижда нещата така) обхващат общо не повече от 10-ина страници и дори не играят ролята на свързващ елемент – спокойно може да се мине и без тях, защото финалът спокойно може да бъде, че той отказва парите, но за да спази договора пише уж измислена история (както и в крайна сметка прави). Сравнението с Дан Браун (аз определено не съм му фен) е просто жалко, защото Дан Браун пише трилъри (доста ловко и това не може да му се откаже), а този роман е просто едно изложение на процеса на работа на един палеограф, написано от професионалист и поднесено, без да се спестяват на читателя трудните моменти. Книгата (нейната втора третина) не е сложна - сложна е математическата топология или доказателството на Великата теорема на Ферма и това на предположението на Поанкаре, – а е просто заплетена, понеже от читателя се изисква да следва с изострено внимание логиката на изследователя в анализа на историческия контекст, наличните документи, различните съображения за и против, и отчитането на редица обстоятелства - лингвистични, графологични, психологически и всякакви други (наистина множество). Хубавото е, че когато защитава една теза, авторът разглежда както съображенията за, така и против нея и полага нужните грижи да обясни защо едните са валидни, а другите – „не стават”. От друга страна, сравнението с Дан Браун куца и защото нивото на анализа е несравнимо по-високо. Прословутата лекция в замъка на Тийбинг (анализа на "Тайната вечеря", възбудила читателското въображение и накарала всички да се смятат за много по-умни след нея) е като фъфлене на бавноразвиващ се първолак с над 50-страничното абсолютно всеобхватно и убийствено професионално научно изложение на всичко, свързано с името и произхода на Колумб (в първия разговор с Молиарти). И подобни изложения (на малко по-малко страници) има на поне още 2-3 места в книгата – например обяснението от рави Соломон на същността на Кабала и последвалият (на 10+ страници) кабалистичен анализ на подписа на Колумб (който впрочем би бил интересен само на шепата интересуващи се от Кабала в България) или много интригуващият разказ на граф Виларигуес за тънките игри между испанци и португалци за геополитическа доминация в края на 15-и век. Ако изключим двете ненужни пътувания на Томас (едното в Бразилия, което, както споменах, няма никакво значение за истинската интрига, и второто в Ерусалим – което можеше да се замести с разговор с кабалист в Лисабон (впрочем накрая авторът благодари именно на такъв за оказаната му помощ)), „романът” се състои от серия разговори между Молиарти и Томас, на които Томас разказва и разказва, а Молиарти поддаква и вметва фрази, разделящи иначе непоносимо дългия монолог на Томас в привидност на диалог, в който той не допринася по никакъв начин. Хубавото, прекрасното в тази книга е, че тя представлява абсолютно правдоподобно изложение от страна на професионален палеограф на анализа на една от действителните загадки на историята – „Кой всъщност е Колумб?”, - която засега е без отговор. Лошото е, че разкритието не е така разтърсващо като „Знаете ли, че Христос бил женен и имал дете!”, защото какво толкова шокиращо има в това, че Колумб бил не генуезец, а италиано-португалец с еврейска кръв, и не открил Америка, а накарал испанците да вярват, че те са я открили, за да може Португалия да си внася на воля подправки от Индия, докато междувременно „прекараните” испанци се чудят откъде да намерят достатъчно кораби, за да прекарат хилядите тонове злато и скъпоценности от Америка. Голям „номер”, нали?
Според мен подобна книга (не, това не е роман) може да възбуди до крайност хора като Ивайло Знеполски и да накара студентите от историческия факултет на СУ, специализация „Западноевропейска история” да ходят надървени от кеф седмици наред (както навремето студентите от компютърните специалности на ТУ са разнасяли F2F, което ми е известно от първа ръка), докато я четат и препрочитат с упоение, но ще затрудни сериозно (да не кажа досади на) онези читатели, които ще намерят душевни сили да изчетат и вникнат в тънкостите на анализа. Анализ, който – смея да твърдя това – би накарал дори Умберто Еко да си изгризе ноктите от завист, макар „Махалото на Фуко” да не е никак лесна за четене (също). Често пъти съм срещал из форумите признания на ученици, че не четат, но книгите на Дан Браун са ги накарали да започнат да четат. Е, тази книга няма да бъде по силите и търпението на нито един ученик, това е гарантирано. И това е огромната разлика между Дан Бран и Хосе Родригес Дос Сантос.

When you come to a fork in the road, take it...
Yogi Berra