Drood / Фен клубове / Фантастика

Заглавие : Drood, 780 pp
Автор : Dan Simmons
Издадена : 2008
Жанр : Историческа (?)

С огромния си обем (научавам, че е близо 800 стр. в печатен формат) "Друуд" не е книга, която да не забележиш, още повече с името на автора на корицата. Дан Симънс може да е всичко друго, но не и обикновен писател. Не съм чел предишната му The Terror, но съм чувал, че и тя е в същия дух - мрачна история, развиваща се на фона на исторически събития от близкото минало. Защото "Друуд" е точно такава. В нея се разказва за период от 1865 до 1870 година, началото на който е поставено от ж.п. катастрофата при Стейпълхърст, когато пътуващият във влака Чарлз Дикенс се впуска да помага на ранените и умиращи пътници и се среща с мистериозна личност с ужасен външен вид (бледо лице, отрязани нос, клепачи и пръсти на ръцете) на име Друуд. Всъщност историята се разказва от името на Уилки Колинс, когото познаваме най-вече с произведенията му "Жената в бяло" и "Лунният камък", поставили началото на субжанра "мистерия". Оказва се обаче, че Колинс и Дикенс са били приятели, в известна степен родственици (братът на Колинс е женен за най-голямата дъщеря на Дикенс), съперници и сътрудници в ред начинания, свързани главно с издаването на литературен алманах и съавторство в ред произведения, излизащи - в духа на тогавашната епоха - в подлистници към вестниците. Друуд - някаква комбинация на окултен демон и реално съществуващ престъпник - подхваща игра на котка и мишка с двамата писатели. Книгата е написана по начин, правещ невъзможно прекарването от редовия читател на разграничителна линия между факт и фикция. В нея са напластени хора и събития, свързани със светската роля на двамата писатели - ходене на театрални представления, участие в литературни четения, обиколки за представяния на книги, приеми, празнувания и т.н. - общото звучене е по-скоро като дневник, писан от Колинс в течение на около 5 години, предназначен за хората от 21-и век (той многократно се обръща към читателя от далечното бъдеще). Ударението е върху постепенно влошаващите се взаимоотношения между двамата, но това става на фона на непрестанния обмен на информация и взаимна критика, довел до появата на произведения като "Лунният камък" (Колинс) и "Загадката на Едвин Друуд" (Дикенс).
За какво става дума (съвсем конспективно, защото книгата е непреразказваема): обсебен от загадъчния Друуд, Дикенс решава да го издири. Двамата с Колинс слизат в търбуха на Лондон - мрачни катакомби, из които газят сред останки на трупове и още по-отвратителни неща, - за да стигнат до опиумна пушалня, зад която е обиталището на Друуд. Но той (тогава) се интересува само от Дикенс, така че писателят влиза при него, докато Колинс остава да чака отвън (важна подробност, защото разказвачът Колинс научава неща за Друуд от устата на други хора). Малко след срещата с Колинс се свързва инспектор Фийлд, който от двайсетина години неуспешно преследва неуловимия Друуд. Онова, което Колинс постепенно научава от Дикенс и от Фийлд, донякъде съвпада, но и в много отношения се различава. В крайна сметка, Друуд като че ли е дете от връзката на британски офицер с красива египтянка. След раждането му офицерът си заминава без скрупули, а египтянката е убита с камъни заради любовта й към неверник. Преди това обаче нейният брат успява да спаси Друуд и го праща да се обучава при някакви египетски "шамани". После Друуд заминава за Англия, но е пребит, ограбен и обезобразен от група пияни моряци. След това сам влиза в подземния свят и си спечелва (според инспектор Фийлд) славата на убиец, на когото се водят над 300 убийства. Според Дикенс обаче Друуд е филантроп, който помага на хората да си отидат от този свят, без да страдат. Трябва да отбележа, че Колинс е пристрастен към опиума и поради рядка форма на болезнена артрозна подагра приема огромни количества лауданум (спиртна тинктура на опиума) - а впоследствие има един момент, когато му бият и големи дози морфин, - така че не е съвсем ясно какво е реалност и какво са халюцинации, родени от размътеното му съзнание (той например е обладан от видението на свой двойник, обитаващ стаята с него, който пише вместо него и едва ли не му краде идеите). Ако добавя и обсебването на Дикенс от месмеризма (разбирай хипнозата), не е чудно, че в един момент разликата между реално и въображаемо съвсем се размива и то не само в обърканата глава на Колинс, а най-вече в тази на читателя. Някъде в началото на втората половина на книгата се изяснява, че Друуд всъщност иска Дикенс да напише неговата подробна биография, а после (след като Дикенс избягва на турне в Америка, за да се спаси от тази омерзителна за него задача) на Колинс е възложено да опише в няколко тома историята и ритуалите на египетските магьосници, като получава информацията... по време на сън. На всичко отгоре (това изглежда Колинс си го въобразява) в мозъка му е вкаран скарабей, който следи за неговото подчинение и изсмуква силите и интелекта му. По същество това е книга за трагичната връзка Друуд-Дикенс, но в разказа на Колинс тя е разводнена от подробни описания на всички аспекти на собствения му бит (любовниците му, режима му на хранене, връзката с майка му, завистта му към Дикенс, непрестанното съизмерване с "най-великия жив писател на Англия", остро критичните литературни анализи от Дикенс на романите на Колинс и т.н.). Така че на най-интересното е отредено най-малко място. Романът (няма съмнение, че Дан Симънс е положил изключителни усилия това да бъде точно така) е написан сякаш с перото на Колинс, но описва Дикенсова (Викторианска) Англия. В сюжета (доколкото го има) са заплетени стотици малки истории с участието на фиктивни и реални персонажи (както отбелязах разграничението между факт и фикция е непосилна задача за всеки друг освен самия писател). Атмосферата е мрачна и в нея витае някаква обреченост - Дикенс е на 55 години, но е болнав и сърцето му едва издържа, Колинс страда от мигренозни болки в главата и остра подагра, хората умират млади (сигурно така е било), жени на под 40 години са описани като "годините й личаха". На фона на отсъстващата (или прекалено разводнена) интрига с участието на Друуд, като че ли ударението се пренася върху развитието на отношенията между Колинс и Дикенс (това Дан Симънс е постигнал с голямо умение – няма как да бъде иначе, защото всъщност става дума за централната тема на романа). Дикенс е описан като самоуверен, остро проницателен, непонасящ чуждата слава, арогантен човек, на когото Колинс завижда и се чувства потиснат да живее в сянката му. В един момент Колинс вижда изход в това да убие не Друуд (за известно време той страда от заблудата, че може да го застреля, ако го срещне), а самия Дикенс - неговия някогашен приятел, отколешен съмишленик и доживотен работодател. Проблемът е, че някои линии не са логически завършени/обяснени, така че читателят затваря книгата, недоумявайки кое е историческа истина, кое е авторска (на Дан Симънс) фикция и кое е плод на болното увредено съзнание/въображение на Колинс. Книгата е трудна за категоризиране (Дан Симънс определено не е искал да се вмества в каноните на само един субжанр, какъвто и да е той) и в никакъв случай не е трилър, хорър, мистерия или нещо подобно. Тя е просто един поглед през размътено стъкло към панорамната картина на една тягостно показана (поне за мен) епоха от историята на Англия. Четенето й от неанглоезичен читател допълнително се усложнява от това, че в нея се предполага познаване на произведенията на Дикенс (задължителен за изучаване в часовете по английска литература), поради подхвърлянето на имена от произведенията му (не само нам известните, а и съвсем непознати) и използването на техния контекст за правенето на безбройни литературни и други сравнения. Това, разбира се, може да се отнесе към графата "местен колорит", защото основното усещане е за ужасяващата социална среда, в която са живели хората през точно онзи исторически период. Толкова по-зле звучи, че през трите нощи, когато беше задължително да прочета максимален брой страници от спешната за анотиране книга, аз заспивах като отрязан след само 10-15 от тях. Голямото разочарование, разбира се, е финалът. Всичко сякаш води към величествена трагична кулминация, която всъщност се изражда в хилаво разочарование. И не че Дан Симънс не го е съзнавал, защото сам пише към края на свръхобемистия си роман: "Е, добре, Читателю... Знам, че не ти пука за моята историята и моите болки, нито дори за факта, че умирам в резултат на усилието да ти разкажа за тези събития. Интересуват те Дикенс и Друуд, Друуд и Дикенс". В крайна сметка това се оказва книга за Уилки Колинс и неговото морално сриване. Един съвсем различен Уилки Колинс от онзи, чийто образ читателите му може би - основателно или не - са изградили в себе си. Човек наистина се пита толкова дребнав, завистлив и подмазващ се е бил Уилки Колинс и заслужава ли наистина да остане в съзнанието на съвременниците като нищожество? Колкото и да е странно, точно Друуд - името от заглавната корица - е най-слабият и невзрачен от всички герои. Случайно ли е това? Може би той съвсем съзнателно е пресъздаден като изплъзващ се и енигматичен, ефимерен и полуреален, чието съществуване е обгърнато в съмнения и въпросителни. Не се наемам да преценя категорично и не бих искал това да звучи като упрек към Дан Симънс, при когото случайности няма. Във всеки случай, ако е искал да напише викториански роман - обемист, заплетен и тягостен за четене... е, тогава просто е преуспял. Но при всички положения оставам изумен от Хималаите от подробности за онази епоха, които е заплел в едно произведение.
Какво обаче да кажа в заключение?
Четейки отзивите в Амазон (4* звезди, което за Дан Симънс по-скоро граничи с провал), мога да се гордея, че съм прочел тази "тухла" за някакви 5 дни (хората се оплакват, че книгата трудно се чете). Не, всъщност се гордея, че изобщо съм я издържал. Не че книгата е лоша - тя просто е написана с пълно безразличие към евентуалната възможност да стане бестселър. Езикът може да е образен, думите - над 10-буквени, техниката на писане - виртуозна, разработването на героите - като по учебник, но подробностите просто те удавят в себе си, интригата на сюжета издиша, а замисълът изглежда разпознаваем само от прекалено тънки познавачи на литературата изобщо и прекалено верни фенове на Дан Симънс в частност.

When you come to a fork in the road, take it...
Yogi Berra