Заглавие: Hitler’s Peace, 448 pp
Автор: Philip Kerr
Издадена : Putnam, 2005
Жанр: исторически трилър

Съдържание: (С уговорката, че това е една от онези книги, които просто не могат да се разкажат на нивото на оригинала – пояснението не е излишно, защото някои анотации без проблем звучат по-красиво от романите, за които се отнасят) 1943-а е към края си. Развитието на Втората световна война започва да се изяснява – след разгрома при Сталинград, огромните загуби в жива сила (пленяването на над 250 хиляди германски войници) и преминаването на Червената армия в неудържимо настъпление, няма начин Хитлер да не загуби. Всичко е въпрос на време, още повече с чукащото на вратата откриване на втория фронт. Единственото неясно е колко ще отнеме всичко това и на каква цена ще стане. Започва „наместване” (с цел избор на най-добра позиция) на онова, което ще стане – каква част от Европа ще остане в ръцете на Сталин и коя от фракциите в Германия ще успее да завърши някакви тайни мирни преговори. При тази обстановка, върхушката на нацисткото командване е представена не толкова като загрижена за измислянето и провеждането на някаква изненадваща военна стратегия (все пак войната още далече не е свършила), колкото като боричкаща се за власт групичка от объркани хора, занимаващи се с интриги и имащи за единствена цел не само да оцелеят, но и да запазят мястото си на върха в следвоенна Германия. Това е общият план, а използваният в книгата исторически фон е по-стеснен: Рузвелт (ФДР) се обръща към професора по емпирична философия Уилард Майер (наполовина евреин) с искане да анализира за него правдоподобността на изготвен от немското командване доклад убитите и заровени в масов гроб в Катинската гора полски офицери. Докладът е предаден от германците на американския посланик в Кайро с идеята анализираното в него да посее съмнение в американците относно идеята да имат за съюзник убиец като Сталин. Уилард заминава за Лондон, където се намира полското правителство в изгнание, с намерението да разговаря с поляци и да научи повече за тези малко известни (особено на американците) събития. Това е само епизод, но той е важен за сюжета, понеже там Уилард се среща с Ким Филби (той вече работи в MI5 – английското контраразузнаване). Историята е по-пикантна, понеже преди десетина години Уилард е следвал философия във Виена, имал е либерални разбирания, симпатизирал е на левите/комунистите, станал е дори член на австрийската комунистическа партия, а общественото му положение му е позволявало да витае из кръгове, сред които са се движили бъдещите нацистки управници на Германия (по-конкретно Гьобелс). Към него се обръща НКВД и съумява да го уговори да ги информира за естеството на провежданите с Гьобелс разговори. Проф. Майер се съгласява, но по-късно разбира, че е бил използван, за двойна игра - да предаде на германците информация довела до отстраняването на висши полски военни, - възмущава се напълно законно и прекъсва връзките си с НКВД. Когато усеща, че за евреите в Германия става лошо, връща се в Америка, където са родителите му. Но компрометиращото му минало е факт и той може само да се надява, той да не стане широко известен, не че се чувства гузен. Пикантното, за което споменах е, че американците разполагат с неразшифровани немски радиограми, а съвсем наскоро са получили и таблици с шифри за еднократна употреба, използвани от руснаците. Майер се опасява (при това основателно, както показва развоя на събитията - Ким Филби известява руснаците за срещата си в Лондон със своя стар познат от Виена), че миналото му по някакъв начин може да изплува. Както и да е, след завръщането си от Лондон, Майер е поканен от Рузвелт да го придружи на предстоящата среща на тримата големи в Техеран, където Сталин, Рузвелт и Чърчил трябва да обсъдят стратегията си и най-вече вижданията си за това какво трябва да се случи в Европа след войната. Още преди заминаването си от Вашингтон обаче Майер случайно става замесен в едно загадъчно убийство, при което служител на Държавния департамент случайно попада на следата на германска шпионска мрежа в американската столица, бива убит, а смъртта му е представена като резултат от любовна разправа между хомосексуалисти. На кораба на път за Африка (Рузвелт и Чърчил първо трябва да разговарят в Кайро с Шан-Кай-Ши), Майер е настанен в обща каюта с човек, чийто брак се е разпаднал. По прищявка на съдбата (разбирай, на Филип Кер) съпругата на този човек е имала връзка точно с убития служител на Държавния департамент, от когото е забременяла. Това опровергава съмненията в сексуалната ориентация на жертвата и Майер посъветва съкаютника си да говори с агентите на Сикрет Сървис, охраняващи Рузвелт (междувременно корабът съблюдава радиомълчание, за да не стане обект на атака на кръстосващите из Атлантика немски подводници). Само че на другата сутрин от спътника на Майер вече няма следа. Нещо повече, през нощта е регистрирано обаждане от района по радиото, но по странно стечение на обстоятелствата радистът на кораба в този момент е бил извикан (подмамен?) навън и така не е могъл да участва в засичането на точното място, откъдето е станало. За Майер обаче е почти сигурно, че на кораба има германски агент, който иска да потули евентуалното разследване на случая с убийството във Вашингтон. Той не знае (но читателят научва това по страничните линии на сюжета), че един от малцината неразкрити агенти на Абвера в Америка е получил шифрограма със задачата да убие на срещата в Техеран „Вотан” (това изглежда е Сталин). Същият този агент най-вероятно е в най-близкото обкръжение на президента Рузвелт, който обаче се намира в безопасност, понеже никой няма сметка да убива него (германците се надяват на сепаративен мир с поне някоя от великите сили, само и само да не допуснат доминация на Съветския Съюз в следвоенна Европа). В крайна сметка корабът акостира в Кайро (там на името на изчезналия познат на Майер от кораба е получена телеграма, известяваща за смъртта на жена му - бутната от кола), където Майер се впуска в бурна дейност по осъществяване на контакти с хора, които е познавал от някогашния си престой в Европа. Среща се с агенти и шпиони, по него се стреля, той прави разследвания, арестуват го по подозрения в убийство, близката му приятелка (отпреди десет години) полска графиня с неописуема красота, се оказва германска шпионка и т. н. и пр. Междувременно по паралелно развиваща се сюжетна линия, висшето немско командване (Хитлер, Химлер, Рибентроп, Шеленберг, Канарис и др.) се върти в трескави кръгове, опитвайки се да стигне до сепаративен мир с Америка или Англия (че и с руснаците, ако се съди по тайните срещи на руската посланичка в Швеция Колонтай с Рибентроп). Голямото препятствие е непреклонното (както изглежда) настояване на Рузвелт за безусловна капитулация, което и Хитлер, и Химлер намират за неприемливо унизително. Така че се използват възможности за преговаряне по няколко линии. Химлер пък търси начин да предаде на американците доклад – втори, след онзи за Катинската гора - за трагедията на германските военнопленници след битката за Сталинград. Натикани в ужасяващи с условията си лагери, те просто са оставени да умрат без храна като кучета. Решено е германски агент да предаде по някакъв начин доклада на американците като своеобразно потвърждение за престъплението в Катинската гора. Целта, разбира се, е все същата – да се забие клин в коалицията (Рузвелт да откаже да преговаря с военнопрестъпник като Сталин). Междувременно обаче Шеленберг успява да прокара свой план за атентат срещу голямата тройка, ей така, в случай, че останалите възможности не донесат нищо положително. Отряд украински националисти (от някогашната армия на Власов) под ръководството на двайсетина германски офицери трябва да се дислоцира в Техеран (въпреки цялата секретност около подготовката мястото се знае едва ли не от всички заинтересовани), да изчака въздушна бомбардировка на английското посолство там на рождения ден на Чърчил (предполага се, че той ще го отпразнува именно там в компанията на високопоставените си колеги), да се изнесе на мястото на руините и да избие на място всичко, което продължава да мърда. Категоричното условие (колкото и то да не допада на автора на идеята Шеленберг) е това да стане само по сигнал за действие лично от Хилер или Химлер. В един момент обаче Шеленберг осъзнава какъв вой ще се разнесе, ако се разбере, че именно украинци да сложили край на надеждата преговори и с готовност приема нареждането на Химлер чрез подставени лица да информира съветските военни в Техеран (там с охраната се занимава не кой да е, а лично Берия) за отряда. Всъщност Химлер пък действа по заповед на Хитлер (но за това малко по-долу). В последвалата акция са заловени почти всички десантчици, без трима. Само че точно тези трима решават да внесат мощна бомба (изработена от подръчни материали - азотен тор и захар) в градината на английското посолство и свършат работата както подобава по достоен за военните начин. Последните 70 страници са почасово описание на първия ден на срещата, на която нашият герой (проф. Майер) става свидетел. Ако не бяха те, романът щеше да се възприема като поредният военно-исторически, наситен със шпионски „забежки”. Голямата изненада обаче идва, когато американската делегация се появява за пръв път в залата за преговори. Защото там, в компанията на Сталин, Берия, Молотов и Ворошилов в същия момент от отсрещната страна влиза усмихнат самият… Хитлер! (В интерес на истината, някъде по средата на описваните събития, по нареждане на всесилния Химлер, Шеленберг отскача до Стокхолм, за да предаде на посредника между нацистите и представителите на великите сили три запечатани в отделни пликове лични послания на Хитлер до лидерите на трите сили в антихитлеристката коалиция.) И Химлер е тук. Едва сега Майер разбира защо Хари Хопкинс (главното доверено лице на Рузвелт на срещата, защото Президентът изпитва неприязън към собствения си държавен секретар Кордел Хъл) и Бил Донован (първият директор на ОСС, агенцията-предшественик на ЦРУ) са се отнасяли така пренебрежително към предупрежденията му, че германците готвят атентат срещу някой от големите трима - това явно би било немислимо в присъствието на Хитлер (за което те са знаели, но са пазили в тайна), а от друга страна, сега разбираме защо Хитлер е разпоредил издаването на местонахождението на десантния отряд – той е искал да демонстрира пред руснаците своята добронамереност. Чърчил обаче не присъства на тази фаза на срещата. Старият чешит демонстративно отказва да преговаря с Хитлер (Филип Кер, разбира се, е британец). Майер разбира и нещо друго – Кордел Хъл в момента се намира в Берлин, като заложник за безопасността на Хитлер (от руска страна заложникът е Анастас Микоян). Изобщо маса обстоятелства се нареждат по нов и логично обясним с присъствието на Хитлер начин (например поканата към самия Майер се обяснява с перфектния му немски – той ще служи като преводач между Хитлер и Рузвелт - и познаването от първа ръка на т.н. "реал политик" на германската държава от онези времена). Последвалата въображаема (все пак тя не се е състояла) дискусия на военните аспекти на ВСВ е много интересна и поучителна (тя, разбира се, отразява гледните точки на различните участващи във войната страни). В един момент обаче нещата започват да се развиват стремително по непредсказуем от читателя начин: в един момент Рузвелт се задавя, но разлива гарафата си с вода. И Хитлер, и Сталин услужливо му поднасят чаша, напълнена от техните гарафи. В този момент обаче агент от охраната на Рузвелт скача и избива от ръката на вече отпиващия Рузвелт поднесената му от Хилтер чаша, после изважда пистолет и го насочва към Хитлер (оказва се, че Вотан е Хитлер, а не Сталин), само че проф. Майер скача върху агента и започва да се бори с него, докато накрая директорът на Сикрет Сървис прострелва своя служител. Хитлер е спасен, преговорите не са компрометирани. Проф. Майер не може да повярва, че именно той – полу-евреинът – е спасил живота на Хитлер. След суматохата е взето решение да се направи почивка и по нареждане на Хари Хопкинс проф. Майер връчва на германците папката с предварително изготвената позиция на американската страна. По грешка обаче вместо нея той дава на Хитлер папката с доклада за състоянието на немските военнопленници (Хари Хопкинс я е взел на срещата, но казва на професора, че те не могат да предприемат нищо въз основа на нейното съдържание - съдбата на света е по-важна от тази на двеста-триста хиляди германски военнопленници, колкото и ужасяваща да е тя. По някаква игра на случайността обаче, този доклад е изготвен по искане на Химлер и Хитлер (за да не бъде излишно тревожен) не е запознат с него. Когато го отваря, фюрерът със смайване и ужас научава как войниците му мрат като кучета в руски лагери и на момента (в пристъп на характерен за него бяс) решава на момента да прекрати всякакви преговори. Формално (за пред руснаците) извинението е, че след случилото се животът на фюрера е застрашен, но благодарение на инсталираните микрофони, Берия и Сталин веднага научават за истинската причина. Както може да се очаква, Сталин отрича пред американците истинността на разкритията (заявява, че докладът, естествено, е изкусна фалшификация), но понеже все някой трябва да „опере пешкира”, решава да хвърли вината върху проф. Майер – някакъв евреин - като разкрива истинската причина за напускането на Хитлер. Колкото и да му е неприятно, Рузвелт приема подхвърления му мотив (никой не иска срещата да се провали, преди да е започнала, защото след напускането на Хитлер всичко отива на първоначална позиция) и съобщава на проф. Майер, че по-нататъшното му присъствие би било притеснително за участниците. Единствен Чърчил одобрява случилото се и дори настоятелно поканва проф. Майер на партито по случай предстоящия си рожден ден. На него не му пука (според Кер) какво ще кажат или ще си помислят както Сталин, така и Рузвелт (както може да се предполага, Чърчил също е добре осведомен за всичко случило се). Настъпва вечерта на партито. Проф. Майер идва, след него се появява Рузвелт, но в мига, в който го вижда, той съвсем нетактично завива с инвалидната си количка в другата страна. Накрая пристига и Сталин и като вижда застаналия до Чърчил проф. Майер минава покрай двамата сякаш те не съществуват, което не успява да развали настроението на старата лисица Чърчил. Но проф. Майер се чувства отхвърлен от всички. Потиснат той излиза на балкона на резиденцията, точно над каруцата с доставения за нуждите на посолството резервоар с вода. И чува в тишината на нощта странно тиктакане. Вдига капака и вместо вода вижда огромно количество от някакъв прах и работещ часовников механизъм. Не е нужно да разбира от адски машини, за да се досети какво е това. Извиква двама сикхи от охраната и тримата заедно започват да бутат каруцата извън резиденцията. След малко, един по един сикхите се измъкват. Единствен професорът продължава да тика по улицата натъпкания с взрив резервоар… Намерил е най-сетне душевен мир. „Онзи мир, който няма нужда някой да го разбира. Окончателният мир. Мирът на Хитлер” (цитат от книгата)

Оценка: Бях смаян, когато прочетох, че оценката от отзивите в Амазон (11 на брой към края на 2005-а) е под 3 звезди. За мен тази книга е литературен шедьовър, мехлем за душата на анотиращия (без право на избор) всякакви литературни експерименти (екскременти), излизащи под формата на книги. Признавам, че я започнах с големи съмнения (колкото и да ми е неприятно да си го призная, често започвам книга с предубеждение, но поне се старая това да не влияе на преценката ми). Имах не най-добрите възможни спомени от последните книги на Кер (я да видя сега в списъка… аха, и Esau и Five Year’s Plan не го разкриват откъм най-добрата му страна, Gridiron е съвсем друга и нехарактерна за творчеството му, така че не може да се използва като база за сравнение), а и военната тема определено не е сред любимите ми. Но книгата те грабва, всмуква, повлича неудържимо от първите си страници. Езикът е брилянтен (изборът на философ, от чието име да се води част от разказа е удачен, понеже предполага по-изтънчена словесност и сложност на съзнанието), епизодите се редуват интригуващо, действието се развива по света – във Вашингтон, в Лондон, на кораба посред Атлантика, в Египет, Иран, ретроспекциите от Виена. Ако не чак герои (осн. действащи лица) показани са като участници изключително интересни типажи и реално съществували исторически личности, а авторът не се е поколебал да говори правдоподобно с устата на Сталин (макар малко, но напълно убедително), Рузвелт, Чърчил, Хитлер, Химлер, Борман, Рибентроп, Ким Филби и още наистина много други. По-важното (не, най-важното) – сюжетът е буквално натъпкан с малки, паралелни или направо странични на сюжета истории, подкрепени с исторически фактоиди (напр. сифилиса на Хитлер, историята около неговия син, агента на Абвера "Цицерон" – камериер на британския посланик в Анкара - и т.н. и пр.), които буквално засипват читателя или по-скоро го потапят в една отдавна забравена атмосфера. Да, безспорно идеята с участието на Хитлер на срещата в Техеран изглежда сюрреалистично или за някои може би направо гротескно, но от друга страна тя не е самоцел или приумица – авторът я използва, привързвайки я към някои странни и други останали необяснени факти (имащи отношение към срещата в Техеран) – те са резюмирани в послеслов в края на романа. Да не забравя да спомена, че идеята Хитлер/”Вотан” да бъде ликвидиран на срещата в Техеран е на адмирал Канарис (сигурно съзнателно оставен в сянка). Сега, да се върна на различното ми мнение от това на далите отзив в Амазон читатели на романа. Аз не мога да не ги приема (нали приемам с удоволствие, когато изказаното в тях отрицателно мнение съвпада с моето), но смятам, че за разлика от мен те са в по-изгодната позиция да правят сравнение на този роман с предишното произведение на Филип Кер – размазващо реалистичната трилогия Berlin Noir (събраните в една книга March Violets, The Pale Criminal и A German Requiem) - за което всички (ср. оценка 4.5* от 45 отзива) говорят с пяна на устата (но аз не съм я чел). Смятам, че в подготовката си за тях, Кер е събрал огромен по обема си исторически материал и сега е вложил в Hilter’s Peace, образно казано, остатъците от неизползваната фактология. Като цяло звученето на тази книга доста напомня много по-малката по обем “17 мига от пролетта”. Всички герои на Кер от романа са „живи” и убедителни: проф. Майер със съмненията си и с нееднозначната си лична позиция по ставащото около него; феноменални са няколкото страници с участието на Берия; Химлер – със сложната си игра; Шеленберг (един от най-богатите образи) с непрестанното си маневриране на ръба на неподчинението в орбитата на своите началници; тримата големи – с афористичния си маниер на говорене и т.н. Споменах, че военната тематика не е сред любимите ми (макар тази книга страшно да ми хареса), но дори в ролята на неизкушен в нея читател можах да забележа някои несъобразности (не ги наричам съзнателно изопачаване на фактите): минимизирането на значението на германските концентрационни лагери (съществуването им не се отрича, но нацистката върхушка някак се стеснява да говори открито за тях), невъзможната неосведоменост на Хитлер за съдбата на стотиците хиляди германски военнопленници (той, какво, да не е смятал, че руснаците ги държат на пържоли и водка?), неоснователното според мен разчитане от страна на германците, че двата доклада за военните престъпления на руснаците могат да разубедят американците да седнат на една маса със Сталин, неубедителната и преекспонирана игра около исканата от Рузвелт безусловна капитулация на Германия, преувеличеният страх на Сталин от недоволството в средите на армията (двата милиона жертви, дадени до момента във войната, са нищо в сравнение с десетките милиони избити „вътрешни врагове” в чистките преди това), съгласието на Рузвелт (хайде, Чърчил отказва) да преговаря с Хитлер макар и тайно (той не може да не знае, че истината все някога се разчува и едва ли би рискувал имиджа си на боготворен от своята нация политик, единствен избиран за президент 3 мандата, въпреки Конституцията). Има и няколко трудни за преглъщане игри на случайността, но… не е ли целият ни живот една прищявка на случайността (вж. Лем). Както и да е, силните страни на книгата са повече, те определено надделяват и могат да заглушат всякаква, дори най-кресливата, критика: способността на Кер да изгради въпреки абсурдната предпоставка правдоподобен сюжет, абсолютният реализъм на разработваните герои, вмъкнатите с лекота във фабулата значими философски тези. Книгата е учебен пример как може да се пише увлекателно на толкова оръфана тема. Резултатът: уникална амалгама на факт и фикция. Единствените ми съмнения са дали са останали достатъчно на брой читатели, които помнят тези филми и/или онези книги. А и колко от споменаваните в романа имена ще говорят нещо на някои от по-младите читатели - все пак в наши дни единственото връщане към втръсналата ни от „едно време” военна тематика е в епизодични филми на Холивуд.

Заключение: Отдавна не бях писал толкова дълга анотация. Обикновено – така е и в този случай - правя това за произведения, за които ми е трудно да дам нееднозначна оценка (като за книги, които да донесат печалба, а не изобщо литература). И друг път съм препоръчвал гениални книги да не се превеждат (кога заради езика, кога заради тематиката), но никога не ми е било лесно. Единствените ми съмнения в конкретния случай са свързани с военната тематика - струва ми се, че хората (у нас) вече престанаха да се интересуват от това и причината е, че дълги години тя ни бе безобразно натрапвана по всякакъв начин (то сякаш нямаше друга тема). Сега вече дори руснаците не правят филми за войната (а не съм чувал и за нашумели романи от техни писатели). Аз обаче държа романите на Юлиан Семьонов на видно място в библиотеката си (Достоевски след ремонта, уви, така и си остана в мазето). Няма да дам заключение, само ще помоля, ако се вземе решение за издаването на тази книга от „Бард”, да ми бъде възложена за превод – в нея има толкова много изречения, чието предаване с оригиналното им изящество би било удоволствие! (И изобщо - извън контекста на този роман - аз мисля, че големите писатели, както и добрите произведения, се превеждат по-лесно.)

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Редактирано от ivz на 02.01.06 17:11.