Тази анотация привеждам, защото след като я предадох ме сгълчаха, че когато я чели (групово) един от слушащите щял да умре от смях. В интерес на истината (както е добре известно), въпреки тази анотация или по-скоро благодарение на нея (на преразказа на съдържанието), книгата беше преведена и приета на българския пазар с оглушителен успех. Нещо повече, издателството прибра правата за автора и смята това за крайно удачна крачка.

Заглавие : Ice Station, 611 pp.
Автор : Matthew Reilly
Издадена : Pan Macmillan Australia, 1999
Жанр : трилър

Съдържание : Изследователите от американската антарктическа станция “Уилкс” откриват дълбоко под ледовете (в слоя, отговарящ на епохата от преди 400 млн. години) летателен апарат, наподобяващ космически кораб. Но групата, която слиза да го изследва, загива, понеже ледената пещера като че ли се охранява от някакво зловещо кръвожадно създание. Малцината останали живи горе панически извикват помощ по радиото, но правят грешката да споменат за съществуването на кораба в открит текст. В резултат, когато пристига групата морски пехотинци (командоси), изпратена да съдейства най-вече за опазването на артефакта, там вече са се настанили специални сили, дошли да тренират в съседната френска станция. Така Шейн Скофийлд е изправен пред първата си нелека задача: да се справи с гадните французи (те са толкова ужасни, че издаването на тази книга би предизвикало разрив на отношенията между САЩ и Франция, ако не бе факта, че авторът е австралиец). “Първата” (от общо седем), понеже после ще трябва да посрещне британците, след това да намери врага сред подчинените си, защото се оказва, че тайнствената организация ICG (Intelligence Convergence Group) си е поставила за цел да бъде първа навсякъде, където има нещо, което трябва да бъде запазено в дълбока тайна и за да я постигне, внедрява свои фанатизирани агенти навред – във всички военни структури, в университетите, фирмите, занимаващи се с висши технологии – изобщо навсякъде. Агентите на ICG не се колебаят, когато трябва да премахнат някого – независимо за колко човешки живота ще става дума, а още по-малко какви ще бъдат щетите. Някъде по средата на книгата се изяснява, че въпросният космически кораб всъщност е дълбоко засекретен летателен апарат, създаден преди години в Антарктида, от една страна, за да се опази тайната, а от друга, защото на борда му има атомен реактор, който трябва да обезпечи ни повече, ни по-малко, ами точно 2.71 GW мощност (колкото АЕЦ “Козлодуй”), необходима за да може самолетът да става невидим не само за радарите, но и за обикновеното човешко око. Лабораторията потъва под ледовете при едно земетресение, учените загиват, следите й се загубват и така тя остава едва ли не “забравена” от американците в частност и човечеството изобщо. И така Скофилйд първо избива французите (на около 150 страници), после ликвидира френскатa подводница, оставена да унищожи станцията, ако се случи нещо с френските барети, след това (на нови 150) се справя с британските специални сили SAS, предводителствувани от бившия му учител генерал Тревор Барнаби, след това (а и през цялото време) се занимава с разкриване на агентите на ICG, които просто са повече от верните му хора, и всичко на фона на схватката с косатки (те изплуват през тунел в леда до езерото, затворено от най-долното ниво на базата), мутанти тюлени-убийци (които охраняват ледената пещера, през която е единственият достъп до “кораба”), след това (вече към края) трябва да намери изход в безизходната ситуация, когато се оказва блокиран в тази пещера и има само половин час за измъкване, понеже британски стелт-самолет, преди да бъде унищожен от дошлите за рекордно време тук американци, е успял да изстреля ракета с ядрена глава, която трябва да унищожи базата, за да не могат американците да получат технлогическо предимство, благодарение на достъпа си до “извънземната” технология. Е, Скофийлд му намира колая – нали има самолет под ръка. Изобщо накрая всичко чудотворно се оправя, но не без минаване през стотици премеждия.

Оценка: 23-годишен австралиец, написва втората си книга. Никой нищо не казва за първата, но тази е обект на яростни критики и на безкритични възхвали. Истината е, че става дума за нещо, което е смес от Индиана Джоунс, “Умирай трудно” и Супермен… но не с най-хубавото от тези филми, а с най-неправдоподобното от тях. Авторът е заложил много на свойствата и ТТ-данните на съвременните оръжия, но сигурно не е чувал думата логика, не знае какво е това чудо “сюжет” и вероятно смята, че ако направи героите си не тримерни, не дори двумерни, а поне едномерни, това би означавало да падне дотам, че да напише отново “Война и мир”. Книгата е конгломерат от близо двеста глави (по 2-3 страници на глава) и всяка от тези глави е написана като епизод от комикс, предназначен да се появи в едно списание: героят е обграден от 10 командоси, насочили автомати към него, виси на скала, стои в центъра на мост, в двата края на който го чакат врагове, потопен е завързан с главата надолу в ледено езеро, пълно с кръвожадни косатки, намира се в подземна ледена пещера без никакъв изход от нея и му остават точно 28 минути, за да се измъкне от нея, понеже към базата лети ядрена английска ракета… и това е само 1% от абсурдните ситуации, в които се намира, и от които трябва да намери изход. Решението най-често е точно толкова абсурдно, колкото е и ситуацията. Измамата с “космическия кораб” се разбира чак към средата на книгата, но единият абсурд (е, добре нека бъде НФ елемент) е подменен с друг, не по-малък – оригиналната база, където преди 20 години е бил създаден и завършен тайнственият и суперсъвременен самолет, е пропаднала в ледовете след земетресение, но се е запазила в перфектно състояние. Малката Кристи намира за 1 секунда разковничето на загадката с паролата, позволяваща да се влезе в самолета, като познава в комбинацията 24157817 не какво да е, а 37-то (!!!!!!) число от серията на Фибоначи, започваща с 0,1… (където всяко следващо е равно на сумата от предхождащите го две), и веднага открива че 16-цифровата комбинация, която трябва да се въведе всъщност представлява следващите две числа (не знам дали има някога на Земята е живял човек, който да знае наизуст повече от първите 10-15 числа в редицата на Фибоначи, допускам, че някой гении знаят 20-25, но да познаеш от пръв поглед 37-то…!!! Хайде, сега… =] ). Книгата е толкова абсурдна, че всякакъв опит да бъде вкарана в някакви норми чрез анализ на съдържанието й е просто загуба на време. Едва ли има страница, която да не е атакуема под една или друга форма. Дори най-общите щрихи на сюжета издъхват: французите имат 20 души специални (ама от свръхспециалните) части под ръка на 500 км от базата “Уилкс” при това въоръжени не с какво да е а с… арбалети (!!!!), британците докарват в Антарктида посред зима в разгара на снежен щорм една четвърт от целия корпус на SAS, американците също се оказват в състояние да стигнат с кораб (!!!!) за ден-два, пресичайки половината земно кълбо (идват от Хавай), Скофийлд се озовава в кабината на напълно непознат му хиперсъвременен самолет и за 5 минути не само го подкарва, но и изпълнява с него абсолютно невъзможна авиоакробатика, състояща се в следното: британците са заложили мощен заряд, обграждащ базата, и в един момент го взривяват, къс от Антарктида се откъсва и рухва в океана като айсберг с обем 3 куб. километра, вътре в него е пещерата със самолета, когато леденият блок се свлича и започва да се преобръща (няколко пъти) летящият в малката пещера самолет маневрира така във въртящата се около нещо ледена обвивка, че да не се удари в нищо. Пилотът е човек, който е влязъл в него преди няколко минути! Друго: Скофийлд получва по радиото (от човек желаещ да му помогне) в базата списък от 20-ина случайни имена на агенти на всемогъщата ICG, които са внедрени тук-там по света. Организацията наброява хиляди. Сред двайсетината имена, с които разполага, Скофийлд разпознава около себе си (измежду 30-ината души, чиито имена изобщо се споменават) 7-8 човека. Той сигурно е един от най-големите късметлии в човешката история. Накратко, в сравнение с Ice Station най-щурите трилъри (в киното и литературата) досега изглеждат като учебници по формална логика. В сравнение с това дотук може би наистина не си заслужава да се занимаваме с факта, че неколцина от главните герои прекарват (не се споменава да са моржували в Сибир) поне няколко часа във водите на Южния ледовит океан посред зима и не хващат дори хрема. В няколко неща авторът е успял: подробното описание на различни оръжия (не точно като Кланси, при който това е органично вплетено в сюжета), и максималното използване на ситуацията, в която я натикал героите си (особеностите в отделните етажи на базата, моментното разположение на участващите лица и конкретното им физическо състояние, чисто механичните свойства на различни обекти и динамиката на влизането им в съприкосновение един с друг и т.н. и т.н.) и динамичността в развитието на онова, което за него вероятно минава за сюжет. Схемата на писане е: наближава края на дадена глава -> главата на героя се оказва в устата на озверяла косатка и челюстта й се затваря -> край на главата -> начало на следващата -> героят се издига с коремни мускули на въжето, с което са завързани краката му -> докосва с върха на далновидно поисканата и дадена му предсмъртна цигара края на магнезиевия шнур, който за удобство е прекаран около белезниците на ръцете му -> шнурът пламва и високата температура прогаря белезниците -> това дава възможност на героя да извади от джоба си граната с втечнен азот, която хвърля в езерото и то замръзва на секундата. Първите десетина пъти читателят само се намества по-удобно на стола (върху възглавницата) си, следващите 50 случая ироничната му усмивка започва да става все по-крива, останалите 100 вече се чуди защо го правят на идиот. Предполагам, че в следващата си книга (тя вече широко се рекламира – Temple) Матю Райли може би с цената на огромни усилия все още ще се въздържи от пълно отпускане на фантазията си, но в по-следващата ще срещнем епизод, започващ примерно така (обръщам специално внимание на тънката душевна струнка, сграбчваща за гърлото, и психологическата разработка на двата литературни образа; що се отнася до техническата страна, тя се подразбира и е в основата на повествованието):

“… На следващата утрин слънцето не изгря. Случваше му се за пръв път, но именно заради това Джеймс го бе очаквал и дори точно по тази причина си бе легнал по-късно снощи. Той знаеше, че няма безнадеждни ситуации, така че това не го отчая: реши да се възползва от случая и просто се обърна на другата страна, за да си доспи. Метеоритът, който иначе би се плъзнал под ъгъл от 7 градуса в земната атмосфера и би изгорял на 15 километра в небето над Унамуна, Небраска, без да събуди ничий интерес, сега благодарение на изменената небесна динамика в орбитите на планетите навлезе по-остро под ъгъл от 8 градуса, проби покрива на дома му и попадна в онова място на леглото му, където само допреди 2 секунди се бе намирало тялото на Джеймс. Там, скрит отдолу, цялата безнадеждно дълга нощ бе чакал своя звезден час наемен убиец, който избра точно този миг, за да натисне спусъка. Изпреварвайки излизането на куршума с няколко микросекунди, метеоритът се заби в дългата 7.1 инча титан-ванадиева цев на неговия XU-78w, разработка на секретната оръжейна лаборатория, умело ръководена вече осми месец от Джабар, незаконородения син на Осама бин Ладен… Два часа по-късно слънцето все пак изгря – уникалното подреждане на планетите, случващо се веднъж на всеки 3.2 милиарда години и забавило за малко въртенето на Земята, се бе променило. Джеймс стана. Край на надеждите му да си отспи в това прераждане. В главата му натрапчиво се въртеше цифрата 8. Друг на негово място би помислил, че това е знакът за безкрайност, завъртян на 90 градуса, но Джеймс не можеше да се заблуди – това бе 7256-ата цифра след десетичната точка в числото "пи". Погледна замислено през прозореца – да, изгревът беше по-червен, отколкото му се струваше… или по-скоро обратното – струваше му се по-червен, отколкото беше”.

Сега, не искам да бъда разбран превратно: не казвам че книгата не се чете – точно обратното, част от отзивите в Интернет показват, че тя си има своя вярна публика, която я приема меко казано възторжено. Само че ако “Бард” вземе решение за превеждането й, ще трябва да я ориентира крайно деликатно (примерно към момчетата на възраст между 11 и 14.2 години), тъй като ако аз се излъжа да си купя подобна книга, тя ще бъде последната, която АЗ (лично аз, говоря само за себе си) бих си купил от злощастното издателство, понеже ще приема, че съм бил най-дебелашки излъган. И няма да бъда единственият, защото ако забравим за момент хвалебствията, има друга част от написаните отзиви (и те никак не са малко), които звучат примерно така: “Е, значи има надежда и нас да ни публикуват. Учили са ме, че една случайност в роман е приемлива, но две – това вече поставяло на изпитание доверието у читателя. М-р Райли си позволява една… на глава”. Друг читател съветва тази книга широко да се използва в учебниците като пример как не трябва да се пише. Трети успокоява, че книгата се чете… стига да можеш да изключиш чувството си за правдоподобност и ако си способен да понесеш тоталното замайване от невъзможните обрати на разказа (тази категория хора избягват да използват думата “сюжет” по отношение на съдържанието на романа). Трябва да призная, че я прочетох между другото (т.е. не съм се занимавал само с нейното четене) за две нощи. Накрая бях съвсем претръпнал и можех да чета още и още, само че бе свършила… не схванах защо – имаше доста нереализиран потенциал: главният герой бе жив, не всички лоши бяха получили възмездие, маса хора все още не бяха изгубили всичките си крайници, Антарктида не бе потънала, и Земята (в тази книга) все още се въртеше. Озадачи ме и колко много ситуации бяха останали неексплоатирани: скачане в кратера на изригващ вулкан, идване на себе си под гилотината в момент, когато ножът лети надолу (тук нещастно замесените в действието французи биха дошли съвсем на място), събуждане в гроб на два метра под земята, насилствено поглъщане на разгневена кралска кобра, изхвърляне в космоса без скафандър, и т.н., и т.н. Не споменавам за скок от самолет без парашут – тази банална каскада е отработена още от Джеймс Бонд. Както и да е… Понеже не бих искал да стана причина “Бард” да се откаже от превода заради язвителността ми и да се лиши по този начин от възможен издателски удар, опитах се да напиша колкото може повече за книгата, уви, не в раздела “Съдържание” – там е доста трудно да се добави нещо по-съществено.

Заключение: Въздържам се да дам мнение – тази книга е толкова невъзможна, ужасна, смахната, абсурдна и просто нелепа, че възможността да се продава много успешно е съвсем реална (не, край на майтапа). Стига да има кой да рискува с издаването й.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.