Тази наистина се откроява. Вече съм я забравил (писана е преди 9-10 години), но изглежда силно ме е подразнила. Дано ви бъде така забавна като на мен, докато я препрочитах. Хм...


Заглавие : Manhattan Transfer, 277 p.
Автор : Leslie Waller
Издадена : Heinemann, London, 1994
Жанр : Бълвоч

Съдържание : Изключително умното ченге детектив-сержант Майкъл Роси се натъква на клопка и е прострелян от професионалист така, че остава пълен инвалид, който от всички крайници може да движи само два пръста (така и не се уточнява кои точно) на лявата си ръка. Това не го обезсърчава - той ще остане парализиран само до края на живота си (?). Действието продължава 14 години по-късно (слава Богу!). Двете деца на Майкъл - Патрик и Айлийн - са порасли. Пат получава стипендия и започва да следва право в Кембридж (Масачузетс), а Айлийн остава да се грижи за баща им. Патрик се запознава с Джек Пиърс - негов състудент, - който идва от явно много богато семейство. Двамата се сближават - излизат заедно по срещи, запиват се, после Джек поканва Пат на гости у дома си, след това Пат го кани на свой ред, за да го запознае с баща си и сестра си. Джек и Айлийн се харесват и дори преспиват, но не става нищо повече. Бащата на Джек - Пол Пиърс - е преуспяващ бизнесмен, който върти цяла бизнес-империя, но е малко откачен на сексуална тема (последни шансове на един застаряващ мъж), а майка му е известна в миналото оперна певица - любимка на бащата на Пат. И така нататък и така нататък и бла-бла-бла... Приятелите завършват, но противно на намеренията на баща си, Пат приема предложението да работи за една свръхпрестижна адвокатска кантора, която решава да даде по изключение шанс на един “италиано“ като него в системата за оказване на епизодични безплатни адвокатски услуги (малко прах в очите на обществеността) за бедните. Майкъл (бащата) междувременно трупа гига-байтове информация в компютъра си (как ги трупа само с неуточнените два пръста на лявата си ръка единствено той би могъл да каже) и с труд се добира до една подходяща програма, реализираща т.н. изкуствен интелект, която му е необходима (освен на него според мен е необходима и на автора), за да се справи с огромния обем информация, събран от него за човека (мафиот естествено), за когото той подозира, че има пръст в неговото прострелване преди време (този човек е изчезнал и за него нищо не се знае - само компютърна симулация може да помогне нещо да се разбере). Семейство Роси междувременно е жертва на досадно следене от страна на неизвестни лица, дори и на един-два не особено настойчиви опити за убийство (не се разбира на кой точно от тримата). Както и да е, Джек сключва брак по сметка, който справедливо се оказва несполучлив. Делата на семейство Пиърс постепенно тръгват на зле - бащата е неспособен да мисли за нищо друго освен за последните си ерекции (описани като нещо космическо явление) и се е скрил в едно от многобройните си имения, които обаче се оказват толкова много на брой, че близките чак му загубват следите. Нещастният Джек е принуден да се разведе и този път да се ожени за тъпата дъщеря на богаташ, който може да спаси империята Пиърс от фалит. Пат пък се хваща да организира предизборната кампания на известен банкер за кмет на Ню Йорк. Самият Пат вече е много популярен - красива външност, чести появи в нощни предавания по телевизията, работа в полза на бедните. За нещастие на кандидат-кмета, побъркващият се баща на Джек изпраща по време на прием няколко дни преди изборите наемни убийци, които да ликвидират негов личен враг, който ще присъства на приема. В кръвопролитието загива и банкерът кандидат-кмет. В спешна среща финансовото лоби, което решава кой какъв ще бъде, вижда единствен шанс за победа в издигане кандидатурата на Пат. Той печели безапелационно. Бащата Майкъл получава поръчка да събере данни за следваща компютърна симулация. Дъщерята... за нея не разбрах. Джек остава оженен за тъпата богата дъщеря. Накрая се изясни, че именно Пол - бащата на Джек - е тормозил семейство Роси след трагедията с Майкъл. Защо? Хайде сега, много въпроси....

Оценка: Бях чел тъпи романи, но този е най-тъпият от всички, които съм издържал да прочета до края. Буквално се изкушавам да поискам да запазя тази книга като “връх” в това отношение. Трудно ми е да си представя как може да изглежда следващата по-тъпа: може би ще е съставена от случайно подбрани “фрази” от брътвеж на пияна маймуна. Считам за под достойнството си да коментирам недостатъците на “романа”. Но понеже ми се плаща, ще изброя някои. Те започват от самото заглавие, установяват се трайно на първите страници и съпътстват нещастниците като мен до последната буква. Не се разбира защо Майкъл Роси трябваше да бъде напълно парализиран полицай (с оглед на по-нататъшното развитие той можеше да бъде и алпинист, загубил пръстите на краката си, любител-перверт, загубил по непредпазливост езика си или какъвто и да е било друг "работен орган"). Не стана ясно за какво бяха многото страници, посветени на общите преживявания на Пат и Джек. Не знам... след подобно четиво се питам аз ли съм луд, писателят ли или просто такава е историята. Явно има романи, които не допадат на дадени хора. Така е и с мен: четох я в “очакване на Годо” - книгата като че ли разбърка вътрешната ми хармония и след нея се почувствах озлобен, измамен и безсилен (безсилен, уви, да я забравя). Ако има такова нещо като писателска импотентност, Лесли Уолър е писал тази книга с отрязан член. Съжалявам за всяка секунда пропиляно над нея време. Предлагам да се прекъснат всякакви връзки с лицето, предложило въпросния бълвоч за превод и на него да се гледа като на заклет недоброжелател на издателството. Всички, които смятат тази книга за трилър, е най-добре да се освидетелствуват. Сериозно поставям въпроса за компенсации (нещо като “вредни”) на анотиращите “произведения” като това, защото аз не само си загубих времето, през което бих превеждал, ами и не бях способен да се захвана с моята работа веднага след “изживяното”. Гледам, че писателят е написал над 30 книги и недоумявам как още не е умрял от глад. Склонен съм да допусна, че този роман не е от онези, с които би се гордял, но не изгарям от желание да прочета някоя от другите му книги - за мен Лесли Уолър вече е мръсно име и аз ще се пазя от него.

Заключение: Наистина нямам думи! Съжалявам, че ми липсва истинска писателска изразителност, за да излея сарказма си... макар че в сравнение с този роман на Лесли Уолър аз съм достоен направо за Нобелова награда.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.