Заглавие : The Twisted Playground, 290 p.
Автор : Bryan Forbes
Издадена : Heinemann,London, 1993
Жанр : Трилър

Съдържание : Писателят на трилъри Мартин Уийвър е шокиран да види уж мъртвия Хенри Благдън на летището във Венеция. Той се прощава с някакво момиче, което не е съпругата му Софи. Преди да успее да стигне до него, Хенри изчезва и Мартин успява да догони само момичето. То не отговаря на въпроса му нищо, а миг по-късно се появява съмнителен субект, който слага край на опитите му да научи каквото и да е било. Следващите няколко дни Мартин прекарва във Венеция с редактора на романите си Бил и си припомня от собствения си дневник подробностите около смъртта на своя най-добър приятел Хенри, който се е самоубил в московски хотел преди около година. Става ясно, че Мартин и Хенри се познават от студентството, след което Хенри прави политическа кариера, за да “умре” като депутат. И случайната среща вероятно е щяла да остане необяснена, ако няколко дни по-късно Мартин не вижда по време на екскурзия с кораб плуващото в морето тяло на момичето, което Хенри е целувал на летището. Докато дава показания на детектив Гиа от италианската полиция, Мартин разбира, че удавницата не е момиче, а младо момче. Оттук нататък действието се развива в приблизително правилно редуващи се глави, озаглавени “минало” и “настояще”, в които авторът разказва за студентските си години и приятелството с Хенри. Изяснява се, че двамата с него се запознават със Софи, която по онова време е красива манекенка, позираща гола за по-специални списания. Консервативният Хенри е шокиран, но Мартин постепенно се сближава с нея и тя дори се премества да живее при него. При поредния скок в настоящето Мартин решава да отиде в Москва и да разбере как така Хенри се е самоубил, още повече, че и обстоятелствата около смъртта му са съмнителни: жизнерадостният му приятел е намерен обесен на въже, преметнато през ниската окачалка в стенен гардероб, а на всичко отгоре около смъртта му почти не се вдига шум и всичко бива бързо забравено... а може би потулено. Понеже не познава обстановката в Русия, Мартин получава от свой германски приятел телефона на московчанин, който може би ще се съгласи да му помогне в неговото частно разследване. Следва описание на тягостната обстановка на неувереност и крушение на идеалите в Русия, срещата с Василий Голицин и дъщеря му, неохотното им съгласие да видят какво могат да разберат от дежурната по етаж в хотела, където Хенри се е самоубил и съвсем неочакваната и брутална смърт на руските му помощници. Изпаднал в паника, Хенри опитва да се спаси на летището, но там няма билети за никъде, а той усеща, че е следен и животът му е в опасност. В последния миг се появява англичанин, дава му билет за Копенхаген и му препоръчва да забрави за какво е дошъл чак тук в Москва. Мартин Уийвър с облекчение отлита, но от Копенхаген се обажда на своя стар приятел Албърт Клемпсън от отдела за борба с тероризма на Скотланд Ярд, който се съгласява да се срещнат в Лондон и да види с какво би могъл да му помогне. По време на срещата Мартин разказва всичко, споделя и подозренията си, че неочаквано появилият се помощник на летището в Москва е служител на Форин Офис, което съвсем забърква цялата история. Албърт обещава да използва връзките си и да види с какво може да помогне. В няколкото следващи глави се проследява развитието на отношенията в триъгълника Мартин-Софи-Хенри, постепенното отчуждаване между първите двама, странният интерес, който Софи ненадейно проявява към Хенри, споделянето на възгледите му, лекото й навлизане в неговия кръг от познати, потапянето в много по-различния живот от този, който Мартин някога би могъл да й предложи, неизбежната раздяла, женитбата й с Хенри, неговата смърт и изненадващото завещание, в което Хенри оставя на стария си приятел да се разпореди с библиотеката му. В момента обаче Мартин се тревожи, че не може да се свърже с нея и дори няма представа къде би могла да бъде тя. Още по-обезпокоително обаче е, че в негово отсъствие някой е влизал в апартамента му и е оставил в защитения му с пароли компютър предупреждение да престане да се интересува от тези неща. Следвайки съвета на Албърт да изчезне за известно време от Лондон, Мартин заминава за Корнуол, където се е усамотил след пенсионирането си неговия любим професор по английска литература от университета Роджър Маргууд. Всички знаят, че професорът отдавна си пада по мъжете, но това не безпокои Мартин, понеже той никога не е бил жертва на по-особените му интереси. По време на двуседмичното си гостуване на Роджър, Мартин с отвращение разбира, че още навремето Роджър и Хенри са се свалили и това е дало на Хенри средство за натиск върху професора, който просто го е пускал на изпитите. Междувременно се обажда на Албърт и с изненада научава, че Софи има криминално досие за пренасяне на наркотици, както и че в историята около смъртта на Хенри има нещо много съмнително, а най-вероятно и някаква (макар и абсолютно неясна) шпионска връзка, защото всякакви опити да се научи нещо повече, се натъкват на непробиваема стена. На раздяла Роджър дава на Мартин телефона на своя стар познат Пиърсън, бивш полицай от отдела за борба с порока, който можел да му помогне поне в издирването на Софи. След известни колебания (защото посещението му в Корноул съвсем не е имало за цел да събере материал за продължаване на разследването на “самоубийството” на Хенри, а по-скоро да сложи край на станалата опасна за живота му история) Мартин се обажда на Пиърсън и го наема да проучи къде може да е в момента Софи. Не след дълго Пиърсън идва с новина: Софи е наела скъп “Мерцедес” и е платила на компанията с чек, на който има адрес на имение в покрайнините на Лондон. Телефонът на този адрес е регистриран на някой си Сеймур - име, което не говори на Мартин нищо. Двамата с Пиърсън отиват там и от телефона на портала Мартин се договаря със Софи да се видят след няколко дни в един ресторант. Софи, разбира се, не идва на срещата и разгневеният от “тенекията” Мартин се връща в имението. Този път е допуснат вътре и следва дълъг разговор с въпросния Сеймур - надменен и арогантен, но също и явно много богат тип, - който казва на Мартин, че Софи е отлетяла за... Аризона. Сеймур недвусмислено подхвърля на Мартин колко е опасно да си вре носа и не скрива, че знае за посещението му в Москва. Изплашен, Мартин си тръгва, но на излизане от имението е пресрещнат от двама биячи, които вече не чак толкова изненадващо се оказват същите лица, придружавали дипломата, дал му самолетният билет на московското летище. Някакъв кръг започва да се затваря, но не е ясно какъв. Пребиват Мартин, но отново го пускат жив... като че ли някой не може да се реши да нареди да го убият. Мартин прекъсва връзките с Пиърсън. Ровейки се из бележниците, останали му от библиотеката на Хенри, той попада на бележка с непонятно съдържание, но с “компютърно” звучене. Показва я на своя консултант по компютрите, който веднага я използва, за да влезе в някаква компютърна мрежа за порно-услуги и порно-информация от най-разнообразно естество, като се започне от относително безобидни снимки и се стигне до разюздани перверзии. Става ясно, че Хенри наистина е бил много особен човек. Малко след това се обажда инспектор Гиа, който го извиква, тъй като се е случило нещо, което може да има връзка с онази история. Мартин отива и е отведен в моргата, за да разпознае трупа на придружителя на момчето/момичето, което Хенри е целунал на летището при онази неправдоподобна среща. Лицето е идентифицирано и Гиа отвежда Мартин във вилата му, която се оказва място за своднически услуги на педофили, които си падат по момченца. Има стаи, оборудвани с камери, полупрозрачни огледала, литература по темата, видеокасети с отвратително съдържание... всичко, което е необходимо да задоволи един перверзен вкус. Мартин научава по телефона от секретарката си, че домът му е разбит и всичко в него е изпочупено, включително компютъра. Заедно с това тя му предава, че последният му роман е получил американската награда “Едгар Алан По” и че има покана да си я получи. Виждайки в това удобен повод да избяга от надвисналата опасност, Мартин взема самолета от Венеция за Ню Йорк. Получава наградата и е интервюиран от няколко списания, включително (както се оказва впоследствие) и от едно несъществуващо, чийто репортер ясно му показва, че знае кой е, знае за Москва и Венеция, и му дава съвет да се опита да живее по-здравословно. Писателят мигновено запрашва към летището, взема първия полет за Далас, а оттам за Финикс (Аризона), където установява, че при смяната на полетите е обран. От портфейла му липсват билетът, кредитните карти, паспортът, шофьорската книжка. Необяснимо как са оставени само парите. Това не му оставя голям избор - той купува от един шофьор на такси личната му кола и потегля напосоки, защото няма представа къде може да е имението на Сеймур. И докато се мота из вилните зони на богатите, случайно се натъква на излязлата да поязди Софи. Доста неохотно тя потвърждава подозренията му - Хенри е жив и заедно със Сеймур въртят изключително доходен бизнес, доставяйки деца за перверзни, но много богати и високопоставени хомосексуалисти. Тя се съгласява да се срещне в един хотел с него след седмица, когато Сеймур и Хенри ще заминат за Чикаго, където трябвало да свършат нещо много важно. Мартин и Софи се разделят, но веднага след това той е арестуван, защото купената кола се оказва крадена. Липсата на документи никак не му помага. Принуден е да даде телефона на Албърт в Лондон, но приятелят му се оказва убит при обезвреждане на бомба, поставена от ИРА. Положението спасява детектив Гиа, който потвърждава по телефона самоличността му. Мартин разказва на станалите малко по-дружелюбни американци цялата история с веригата услуги за педофили-перверти и е включен в екип на ФБР, воден от агента Кемелман, чиято дъщеря е станала жертва на подобни извратени типове. На иззети от предишни случаи касети Мартин успява да разпознае (макар да са маскирани) Хенри и убития италианец, заснети по време на перверзни актове. Започва се подслушване на телефонните разговори, водени от имението на Сеймур. Мартин и още един агент отиват на уговорената със Софи среща в крайпътния мотел. Съвсем изненадващо Мартин е отвлечен от... Пиърсън. Следва среща с Хенри и - поредната изненада - Софи (тя явно го е издала). Хенри е разгневен - старият приятел му е причинил много неприятности след онази непълно непредвидима среща на летището във Венеция. Този път милост няма да има при това и за двамата - Софи вече е досадна, а на всичко отгоре е и наркоманка. Идеята е да се симулира автомобилна катастрофа след свръхдоза с наркотици, но преди да му бият инжекцията Мартин успява да застреля Хенри, а след това и Пиърсън с дадения му от полицаите пистолет, за чието съществуване никой не е подозирал. В заключение се разбира, че Сеймур и помощниците му са арестувани при акцията в Чикаго, когато се опитват да освободят ковчег на покойник, пристигащ от Хонконг, в който има скрита видеокасета с перверзно съдържание - малки китайчета (три-четири годишни) обслужващи педофили. Сеймур е освободен под гаранция веднага, Кемелман е наказан че е действал в чужд полицейски окръг без разрешение. След уволнението му той не получава разрешение за частна практика и е принуден да се наеме в служба за охрана. Малко след това ред известни граждани намират смъртта си от бомби, изпратени в колетни пратки и Кемелман е осъден за убийствата. Софи постъпва в клиника за наркомани и алкохолици, след което се оженва за здравния си консултант и остава да живее в Сан Франциско. Мартин Уийвър престава да пише шпионски трилъри. Последната му книга е биография на Тургенев. Пише я в пълно усамотение в къщата на Роджър, която купува след неговата смърт.

Оценка: Много неща могат да се кажат за този роман, но малко от тях са хубави. Особено ме подразни последната рекламна фраза от гърба на книгата: “Литературният му талант е само малко под този на Греъм Грийн и далеч над онзи на Джон Ле Каре”. Би било хубаво, ако Форбс бе съумял да се доближи поне малко до нивото на Ле Каре и неподражаемата му способност да създава атмосфера, но това си е мое мнение, а проблемът си е негов. Романът започва много интересно, но както често се случва, възможностите на писателя не се оказват достатъчни, за да остане на същото ниво. Совалката “минало-настояще” може някому да се стори оригинална (аз поне не съм я срещал в конкретната й реализация), но от известен момент нататък започва да досажда, защото в миналото съвсем не се случват неща, които заслужава да бъдат разказани - много от епизодите си остават именно “епизоди” и или изобщо нямат никаква връзка с основния сюжет, или просто служат само за уплътняване на образите. Много неща се крепят на играта на случая и на малко вероятни съвпадения: случайна е срещата на летището (е, все от някъде трябва да се започне), но случайно е и намирането на плуващия труп, случайна се оказва връзката Роджър-Пиърсън-Сеймур, случайно е намерена паролата за влизане в компютърната мрежа (само благодарение на завещаването на библиотеката от страна на Хенри - един напълно немотивиран акт, още по-странен като се отчете, че той почти няма какво да завещае), връх на случайността е намирането на Софи току-тъй сред пустошта около Финикс - човек наистина трябва да махне с ръка на всякаква логика и да седне да ги пише както му скимне. Дори досадните 40-50% от обема, посветени на епизодите в миналото (което в конкретния случай също според мен е признание за известна неспособност интригата да бъде заплетена по обикновения начин), не са помогнали да се намери някакво обяснение на множеството “случайности”. Не стават ясни дори дреболии като например механизма, по който е осъществена протекцията на Хенри (намеква се само, че по стара английска традиция високопоставени политици периодично се оказват главни фигури в секс-скандали), не се изяснява дори кой е тайнственият английски дипломат на летището в Москва и как хората на Сеймур са разбрали за самото пътуване на Мартин до Москва. Малко по-интересни (макар че и от тях може да се желае много повече) са компютърните епизоди, но това отразява моите професионални интереси, а не средно-читателските. Жалко наистина - един интересно започнал роман се изражда в не чак толкова вълнуваща история за педофилски перверзии (не ми е много ясно и как ще се преведат сексуалните сцени на перверзия с деца, една-две от които са доста натуралистично описани). Не успях да усетя и за каква точно публика е ориентиран романът.

Заключение: Аз съм разочарован. Радвам се, че не съм дал пари за тази книга. Нека ги спестим и на читателите.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.