Много неща ми бяха интересни в Чорановата гледна точка. Но първо да кажа, че му вярвам – че наистина отразява една депресия и отчаяние от смисъла на живота. Което всъщност е постмодернистично. Ние в Бг – трудно достига до нас този етап, но на Запад преди около 30 г. имат постмодернистичната гледна точка като явление – в театър, картини – а характерни за него до голяма степен са до голяма степен депресивността, безпътицата. Модерният човек достига до сляпа улица и липса на хоризонт пред себе си – точно заради богатия си опит в културата от предходните векове – защото в миналите векове е имало толкова много полети на въображението, върхове, нови начала във философията, Ренесанси; толкова много вяра в Човека. И се е изморил; а се вижда, че тези Ренесанси не са променили нещо лошо и много слабо в същността на човек. Последният полет – Модернизмът от началото на ХХ век. А след него - крах и огромна фрустрация с двете световни войни; със зараждането на социализма – нова надежда за много хора за икономическо равенство и най-сетне мечтано братство на хората, след векове робски системи, и след това – провала на социализма. Сталинизмът и фашизмът – човек показва нещо толкова свирепо, неприемащо другия, опиянено и брутално, което е било в недрата му винаги, и през Средните векове го е имало, но за пръв път в такъв мащаб…

Но аз всъщност не знаех, че Чоран има нещо общо с постмодернизма, защото ми беше препоръчан от едно момиче, художничка, която е много “извън времето” човек, какъвто съм и аз – и двамата бихме можли да бъдем извадени и от 18 век. Аз страшно я харесвам, голям талант и изключителен човек; но тя е от единиците, които никога през живота си не са излизали от депресия и безпътица. Винаги са се мъчели, минаги са “на границата”, а и е напълно асоциална. И рядко съм я чувал да казва суперлативи за някой творец – да твърди “аз съм влюбена в този човек (автор)”, и като го каза за Чоран, че го открила за себе си, когато била 20-годишна, ми стана интересно какво е видяла в него. А после внезапно излезе тази книга на български.

Четох го през нейните очи, а и през моите и тези на Чоран, разбира се. В него има извън времето елементи – готик елементи – като споменавания за монахини, култ към Емили Бронте; обсебеност на тема Бог (баща му е бил свещеник). Чоран хем вярва в Бог, хем го мрази, като го смята за жесток и свиреп, задето е създал това залечно от него, мъчещо се същество – човека. И всички тези неща ми звучат извън постмодернизма.

Едно от интересните неща е отчаянието на Чоран от суперчовека, или “надчовека” – а тази идея, че невероятна сила е заложена в human being, се намира във всички религии, включително и в будизма. Че човек МОЖЕ (в състояние е – няма невъзможни неща) да бъде през цялото време изключително добър, безкрайно търпелив, да заложи изцяло на Любовта – да обича всичко, и то непрекъснато…да живее без да наранява, да пръска обич…с две думи, да върви по Пътя с голяо “П”. Това е пътят и в езотеричните религии, и в християнската.

Друго учение за суперчовека е това на Ницше – той влага още повече гордост, свръхгордост в това да си човек и насища с екзалация болката (последното според мен е харакерно и за християнството). Според него няма тайна, която да не може да се разкрие пред human, няма болка, физическа или психическа, която да не може да пребори човешкия дух и да я превърне в светлина, че човек покорява все нови и нови знания (Ницше няма пред вид традиционната наука), може да лети високо над тялото си – всъщност това е култ към опияняването като такова. Ницше казва, че човек трябва да се гордее с всички свои обиди, падения, несполуки – те го правят силен, а колкото повече са го “биели”, мразели, завиждали – толкова по-добре за него – и всяка болка е връх, за да се покори друг. И Ницше, куриозно е, но като е писал философиите си, е страдал жестоко физически и е бил болен (от сифилис, ако не се лъжа)
Той е разработил идеята за суперчовека и утвърждава егото като хубаво нещо. И Чоран всъщност се усъмнява дълбоко в неговата философия. Разкритикува го напълно, както и всички други философи, древни и по-нови.

А аз, с оглед на последните 10-15 години в моя живот, години на болки всякакви, през които преминах, съм склонен да мисля, че…Чоран е по-прав от Ницше (???). Или поне така ти се струва, когато си на дъното на падението. Кой не би желал да живее вечно в любовта, в любовта, в любовта…в полето и, в опиянението и…и аз бих искал…но понякога за цели 10 години горчивата завеса се раздира пред очите ти, завесата на илюзиите, а отвъд тях има…както казва Чоран – едно НИЩО. Където няма ЛЮБОВ – към неща, към животни, звуци, към това, което се вижда или чува – към света божий – там има единствено и само нищо. А с нищо човек не може да се захранва. Дори и да е много набожен, дори и да не вярва в смъртта, да няма смърт за него. АД е животът в нищото.

За Ницше е нямало такова нещо като Нищо – светът му е бил пълен с НЕЩА – и от там – със своего рода – любов…И за будистите, и за християните няма “нищо” – има само светлина, дух, любов. А при Чоран има плащещо и страшно нещо – наречено – НИЩО. Другата страна на омразата, обидата и безсилието, която не зараства, по адски разтеглено в мъчителни, трескави секунди, минути, часове. Липса на надежда някога да бъдеш обичан или да обикнеш.

Чоран (може би трябва да се прочете книгата за да се усети) – ми се вижда човек много тих, фин, скромен, аристократичен, не че другите философи на се били такива – и е разбрал че в социума е НЕВЪЗМОЖНО - хем да бъдеш добър, нежен, хем да утвърждаваш духа си така, както казва Ницше, без това да доведе до безумие – без това да доведе до крайно скандални ситуации, в които – или трябва да биеш хората на всяка крачка – или да не отвръщаш въобще, както е правил Исус Христос – само че последното също води до…вътрешно безумие - полудяване. Таейки раните си и болките надълбоко, скърцайки със зъби – но те остават – човек помни всяка една от тях. Което с времето се превръща в натрапчивост, е има нещо много ниско в другите хора и ти не можеш да ги промениш. (дори и да си чист, дори злобата да не се полепва по теб). Остава ти само да разбираш все повече и повече от тази мърсотия и низост, плашейки се и немеейки от шок, да се разболяваш все повече и повече и бавно да пъплиш по живота, влачейки със себе си тези скрити рани. Нищо не ти остава освен безпомощната болка и недоумението от бог, защо ти е дал толкова устремления, толкова мечти, толоква надежди??? В младостта, в началото на живота?

Също така, човек е привързан към всичко тъмно, към бившите болезнени ситуации, защото подсъзнателно усеща че само от тъмното се ражда светлина и двете начала му трябват едновременно, за да запази творческата си същност. А тя е най-изконната в това същество. Както е казал Дънов – “Човек страда заради творческата си същност”. Той има нужда да се зарежда от миналите си дреболии, от миналите си болки, от отрицанието – ако го нямаше миналото ни, и литературата, и книгите не биха съществували.

Всички подсъзнателно се страхуват от един възможен абсолютно светъл, ОБЯСНЕН свят (както Чоран казва), това би било адът – ако няма поле и почва за работа – т.е. от скуката. И лошото е, което модерният човек е усетил, това кошмарно приближаване на скуката като сянка…хм защото хората все повече изгонват от света си миналото, все повече забравят предишние етапи на развитие и започват да се превръщат в роботи.

Когато следвах в университета бях бесен, когато преподавателите ми обясняваха, че “модерният човек вече не си задава въпроси…не се допитва до Бога…не търси Бога…той взима всичко за даденост и не му остава нищо освен да увеличи оборотите на живеене, невярващ в нищо”. Това бяха мисли не техни, а присадени някак отвън, защото “така мислят на Запад”. Казвах им, че в Бг слава богу, сме още доста диви, цивилизацията не е дошла, а заедно с това сме….духовно сто пъти по-запазени!!! Емоционално сто пъти по-живи!!! И каквито и драми да имат хората там в западните страни, ние славяните ще ги оправим, защото от нашите по-горещи и отдадени сърца няма…Естествено, гледаха ме много накриво…

Но да се върна на скуката – давам си сметка, че ако не бях страдал толкова и ако не бяха ми се случили толкова много депресии, нямаше да мога да разбера много неща в културата и поезията, които като млад само казвах че разбирам, а не разбирах. Човек много често казва “разбирам”, а се плъзга по повърхността. Става въпрос за Лермонтов, Байрон, донякъде и Пушкин – и в тях се оглежда и Чоран и казва че са му близки – а именно – преситеният от всичко, преситеният от живота герой. Което при романтизма е истинка драма, и сега тенденцията се завръща. Когато в училище сме учили Пушкин и Лермонтов, аз виждах че е красиво, но изобщо не разбирах какво страшно страдание и мъдрост стои зад всичко това. Сега с ужас вниквах във всяка дума, четейки тази поезия, и ме обхващаше някаква ледена ръка…не се издържаше… – зад този герой без илюзии, който вече не знае кого и какво да обича, тъй като вижда глупостта и илюзорността на света. Героят, нуждаещ се от нови и нови дразнители, включително страхови сиуации, рискови ситуации, за да избяга от себе си и от скуката. Тоест, не знаех, че животът на 5-те сетива, а в общи линии това е единственото сигурно на което хората разчитат – се довежда до острота – по-солено, по-люто, по-сексуално, все повече и повече, по-ярко, по-крещящо, по-гротексно, за пръв път ми светва, че тази острота, този неистов стремеж на силните усещания е вид болка, но хората я не осъзнават като такава. Аз лично съм фен на всичко лъскаво, крещящо и шизофренично в изкуството, когато творецът е истински, да не е позьор, разбира се, по същата причина хората са фенове на високите децибели и хеви метъла, и явно не съм осъзнавал, че ние търсим Спасение в тези неща. За Чоран ние сме като мишки, които в паника притичват от едно място на друго, без дори да знаят от какво бягат.

При прочита на една книга, от една страна, се идентифицираш с автора, т.е. на негово място се поставяш и търсиш общото между него и себе си, и при положение че е убедително изразено, няма как да не се съгласиш с всичко. Но истината е че аз съм много различен като човек от Чоран, както и от това момиче, художничката. Въобще не съм съгласен с много неща. И го казвам след като много пъти съм бил пред затворени и залостени врати. И в съзнанието си много пъти е блъскал по тези врати и те не са се отваряли.

Липса на хоризонти, безпътица…ами дори и да има нещо такова, то е ВРЕМЕННО, то е фаза, и депресията е фаза, дори и тази “депресия” да се отнася за цялото човечество или за цели нации. Но държа да отбележа че го казвам с огромно уважение към тези хора като Чоран, Лермонтов и пр., които са страдали толкова много, чиито сетива са били толкова изострени, и са страдали заради Духа – да, разбирам подвига им, да, осъзнавам го. Животът ми е показал много пъти, че след всяка криза, дори изглеждаща невъзможна, има просветление, ново начало. Не само че не съжаляваш за преминатия път и за кризата, а направо и благодариш! Че я е имало – тя е хлябът, който си ял, за да се роди нещо съвсем ново, за чието съществуване не си подозирал. (ето, например, прозрях за много неща в поезията и прозрях за Пушкин, видях колко е велика Емили Бронте, благодарение на депресиите си – по-добре да се отвори нова брънка в мозъка ти, отколкото да Не се отвори!).

Когато си отчаян, ядещ този горчив хляв, тътриш се, пъплиш като червей по земята и не знаеш че в момента си бременен с нещо много важно; в теб няма благодарност, но после…ще се появи благодарност.

Вярвам че човек досега е мислил с 3-4% от мозъка си и затова сам не знае и не подозира какво нови начала и хоризонти са му приготвени. Както е казано, в библията или в корана, не помня: “Обещаю вам сады…” (“Обещавам ви градини”). Не съм съгласен че раждането е катастрофа; това е нещо прекрасно. Макар че четох, че на Земята сме Ниво N 1, най-ниското космичеко ниво, с много свирепи вибрации, които вървят срещу доброто, мразят го, борят се с него, като на никоя друга вибрация. Болшинството хора не го загряват – пият, ядат, без да се замислят и се опазват от всичко което може да ги доведе до нещо по-сериозно и дълбоко – но това лесно вграждане в социума как да стане, ако не мачкаш другия, или пък да бъдеш конформист. Чоран е искал да не докосне и с пръст нито един човек, да не говорим за мачкане, нито е конформист – тези две стремления обикновено вървят ръка за ръка, и е видял изхода в едно напълно самоизмъчващо се състояние, сведеност до една точка, до главичката на кърфица. Да преминеш тихо като сянка през живота; да искаш минимума, само минимума; дори да кажеш, напишеш минималното, да не напишеш почти нищо, да живееш као просяк, като последния човек. В духовно отношение като просяк, имам пред вид. За да се спасиш от илюзиите, от всяка една илюзия, която боли, защото му е омръзнало да боли.

Има хора, които познавам, в съзнанието си изпаднали до тази позиция “на последния човек”, такова затъкване и заглъхване в себе си, дори и на творческото…обстановката в България подстрекаваше такива абсурдни решения…предлагал съм им приятелството си, предлагал съм им да говорим, да търсим изход, но…

И също – Чоран не споменава почти на нито едно място любовта, просто любовта към някой човек. Влюбвал ли се е изобщо? Непрекъснато е мислил за смъртта. Смятах че я желае, но след повече четене разбрах, че всъщност се страхува като че ли от нея…За мен тя не съществува, определено съм чужд на всякакъв страх от нея; тя е като събличане на стара дреха и обличане на нова. Друг е въпросът с болката, която се намира на Земята. Само за млад, здрав и неизпатил особено човек тя не е страшна…Аз определено се съобразявам с нея и си е бая страшна, и то с голямо “С”.
От какво бягат хората като мишки от един ъгъл до друг, от себе си ли? Ами аз имам отговор от какво бягат. От кошмарната възможност за нов тоталитарен режим бягат; от възможни гонения, от безработица, безпаричие, от невъзможността да оцелееш физически. За пръв път се стремим към гражданско общество, имаме надежда за един значително по-спокоен, свободен живот; но ние още не знаем как да бъдем свободни – това не е толкова лесно, колкото звучи.

За мен е абсурд да приема, че ей сега, от 10 години насам, вече сме се били научили как да бъдем свободни, ама абсолютно свободни, с освободен дух, с освободено съзнание, с напълно освободено тяло. И да се реем по цял ден в един свят от доброта и десткост. Това са “идеите на деня” – забавлявай се, забавлявай се от всичко и демонстрирай пълно щастие!!!” Аз съм по-български подозрителен, и българинът е прав да е такъв – той познава много добре “човекът” какво представлява!!! Че нищо хубаво и прекрасно ей така от ден за ден не става, ами в родилни мъки се ражда.

В нашите вени тече история. Не може току-така, хоп! - и да сме се променили, и да сме станали ангелчета. Но при западните хора, които имат постмодернизъм, има и памет, има и история, има и приемственост на всички течения едно към друго. Това също разбрах, четейки Чоран (той от втората половина на живота си до края живее във Франция). Те държат сметка на историята, когато искат да променят някоя традиция, те поне помнят, какви са били тези традиции; за разлика от нас. Не задраскват историята, не я отричат, че изобщо са я имали. А тук в Бг…20 г. ни се внушаваше да задраскаме съзнанието като такова! И всичко, което е било, освен настоящия момент на консумация. Удоволствия, ракия, секс и зрелища; да забравим собствената си идентичност. Ми тя идентичността включва и предисторията ти, миналото ти.

Много неща още могат да се кажат, но засега ще приключвам и ви желая хубав ден!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите