Дори и ако страхът води до срам, значи ли че ако си преодолял страха, срамът е изчезнал?

Пример:
Открадваш нещо. Никой не те вижда. Но теб срамът те гложди. След време да речем си признаваш, или по друга причина те разкриват, и става ясно, че никой няма намерение да те наказва. Значи страхът от наказание изчезва. Но... Наказанието ли е това, което те кара да се срамуваш? Може би след като наказанието се размине, ти ще продължаваш да се срамуваш от стореното. Защото ще се страхуваш, че хората винаги ще виждат тая черна точка в миналото ти, ще те предоценяват с нея... И този страх може да поддръжа срама. Преодоляването му вероятно се състои в това да осъзнаеш, че миналото не може да се промени, но че свестните хора съдят не само по товаа какво е било, но и какво е, и какво може да бъде. Следователно, шансовете не са докрай пропилени.

Има също и преодолян срам, но с оцелял страх,.
Например, аз не се срамувам от това че съм гей. Но бих се страхувал някои близки хора научат. Защо? Защото те не познават нещата отблизо и тоя факт може да ги нарани дълбоко. Ето как аз не се срамувам (вече) от нещо, но се страхувам (от последствията, които то може да причини у някой).