Кити надникна в чашата си престорено, с някаква глупашка
вглъбеност. В миг заприлича на проста, съвсем обикновена жена,
седнала край кухненската маса. Магическото й обаяние се изпари и ето че сега вече човек можеше да си представи как би изглеждала на петдесет: дебела мъжкарана със загрубяла кожа,
която ще подхвърля кисело-иронични шеги по адрес на собствения си брак, една от онези жени, за които хората казват: На
младини беше много хубава. Светът, макар и едва доловимо,
вече я загърбваше. Лора загаси цигарата си, поколеба се дали
да не запали втора, после се отказа. Правеше без усилия хубаво
кафе, за съпруга и детето си се грижеше добре; живееше в тази
къща, където никой нищо не искаше, никой нищо не дължеше и
никой не страдаше. Беше бременна с второ дете. Какво значение има, че не беше блестяща, нито красива, нито образец за домакински умения?
- Е? - обърна се тя към Кити. Изненада се от силата на собствения си глас със загатнатата в него стоманена твърдост.
- Ами - преглътна Кити.
- Какво има? Всичко наред ли е?
Кита остана неподвижна за миг, не гледаше нито към Лора, нито встрани от нея. Сякаш цялата се бе събрала вътре в себе
Седеше така, както човек седи сред непознати във влака.
- Налага се да вляза в болница за ден-два—рече тя.
- Какво има?
- И те не знаят. Имам някакъв израстък.
- О, боже!
- Вътре в ... нали се сещаш. Във вътрешностите ми.
- Моля?
- В матката. Трябва да влязат вътре и да погледнат.
- Кога?
- Днес следобед. Доктор Рич каза колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще те помоля да храниш кучето.
- Разбира се. Какво по-точно ти каза докторът?
- Само че вътре има нещо и трябва да видят какво е. Вероятно ... това е причината да не забременявам.
- Ами - каза Лора. - Значи е нещо, което може да се махне.
- Той каза, че първо трябва да се види. Каза, че няма за какво да се тревожа, ни най-малко, но те трябва да го огледат това нещо.
Лора наблюдаваше Кити, която нито помръдна, нито каза
нещо повече, не се и разплака.
- Всичко ще се оправи - окуражи я Лора.
- Да. По всяка вероятност. Не ме е страх. За какво да се
страхувам?
Лора се изпълни с тъга и нежност. Ето я, Кити Силната,
Кити - Майската кралица - сега болна и уплашена. Ето го и
красивият златен часовник на китката й - бързото разплитане
на живота й. Лора, подобно на повечето други хора, си мислеше, че пролемът е в Рей - Рей с неговата не много ясна работа
в градската управа, с неговите мехурчета от слюнка, с неговите папийонки и с вечния му бърбън. Затова гледаше на Кити
като на трагична, но горда героиня - жена, която стои твърдо
до съпруга си. Толкова много мъже въобще не са това, което
изглеждат (но никой не иска да говори по въпроса); толкова
много жени живеят, без да се оплакват, със съпружеските
странности, умълчавания, пристъпи на депресия, пиянски
изстъпления. По всичко личеше, че Кити е като тях и умее да
се държи геройски.
Но ето че в края на краищата проблемът се оказа самата
Кити. Лора знаеше или поне така си въобразяваше, че наистина
я мъчи нещо. Виждаше, че Кити и Рей, както и спретнатата им
малка къща са сполетени от нещастие, че почти са погълнати от
него. Значи, Кити можеше и да не се превърне в петдесетгодишна здравенячка със загрубяла от времето кожа.
- Ела насам - подкани я Лора, сякаш говореше на дете, и
сякаш Кити наистина бе нейното дете, Лора не я изчака и сама
се приближи до нея. Взе раменете й и след миг на смущение се
наведе към нея, докато почти коленичи. Изведнъж си даде сметка
колко е наедряла и дори колко е висока в сравнение с Кити.
Прегърна я.
Кити се поколеба, ала после се остави да бъде прегърната.
Предаде се. Не се разплака. Лора усети нейното отпускане, усети
как Кити отстъпи. Помисли си, че сигурно така се чувства и
мъжът, прегърнал жена.
Кита обви ръце около кръста на Лора. Лора усети как я завладява чувството. Ето тук, в обятията си, държи страха на Кити
и нейната смелост, болестта на Кити. Гърдите й. Нейното храбро и решително сърце, което тупти отдолу; усеща всичките воднисти светлини на нейното същество - тъмнорозови и червено-
златисти проблясъци, които блещукат и премигват; светлинки,
които се събират във фокус и отново се разпръскват; това са
глъбините на Кити, сърцевината на нейното сърце, нейната недосегаема същност, за която всеки мъж (и най-много Рей!) мечтае, копнее, бленува и нощем отчаяно се домогва до нея. А ето
я сега, посред бял ден тя стои притихнала в обятията на Лора.
Без да иска, без да си го е наумила, тя целуна Кити, като лениво
залепи устни върху челото й. Вдиша парфюма й и живата чиста
свежест на светлокестенявата й коса.
- Добре съм - прошепна Кити. - Наистина.
- Знам - отвърна й Лора.
- Ако въобще се притеснявам за нещо, то е за Рей. Той не го приема никак леко, не и това, за което става дума.
- Забрави за Рей, поне за малко - рече й Лора. - Опитай се
ща не мислиш за него.
Кити кимна с глава между гърдите на Лора. Въпросът беше
безмълвно зададен и, изглежда, получи безмълвен отговор. Да,
и двете са и благословени, и прокълнати, имаха обща тайна и се
бореха за всеки миг. Всяка олицетворяваше някой. Чувстваха
умора, защото са в засада; бяха се нагърбили с непосилна задача.
Кити вдигна лице и устните им се докоснаха. И двете знаеха
какво вършат. Оставиха устните си да стоят долепени. С устни
докосваха устните си, но не се целунаха.
Първа се отдръпна Кити.
- Много си мила.
Лора я освободи от прегръдката си и отстъпи назад. Май
отиде твърде далеч, и двете отидоха твърде далеч, но Кити бе
тази, която се отдръпна първа. Нейните страхове я задвижиха,
накараха я да действа странно и отчаяно. Лора бе тъмноокият
хищник. Лора бе странната жена, чужденката, на която не можеш да се довериш. И двете мълчаливо се съгласиха, че това е
самата истина.
Лора погледна към Ричи. Той още стискаше червеното камионче. Продължаваше да я наблюдава.
- Моля те, само не се тревожи - каза й Лора. - Всичко ще се
оправи.
Кити се изправи с бавно, грациозно движение.
- Знаеш менюто, нали? Давай му по половин кутия вечер и
от време на време проверявай дали не си е изпил водата. Рей ще
го храни сутрин.
- Рей ли ще те закара в болницата?
- Мм-мм.
- Не се безпокой. Аз ще се погрижа за всичко.
- Благодаря ти.
За миг очите на Кити обходиха стаята с израз на уморено одобрение, сякаш искаше да каже, че вече е решила, без да е
напълно убедена, да купи къщата в края на краищата, пък после
да му мисли.
- Чао! - подвикна й тя.
- Ще ти се обадя утре в болницата.
- Добре.
С изкривена усмивка - едва доловимо присвиване на устните — Кити се обърна и си тръгна.
Лора погледна малкото си момче, което я зяпаше неспокойно, подозрително, с обожание. Почувства умора, най-вече
умора. Прииска й се да се върне в леглото при книгата. Усети
как светът, този свят, я зашеметява и възпира, сякаш е откъсната от всичко заобикалящо я. Ето топлината, която плавно се
спускаше върху улиците и къщите; ето и онази единствена
редица от магазини, на която местните хора викаха „центъра".
Супермаркетът и аптеката, химическото чистене и фризьорският салон, книжарницата и магазинът със стоки за по пет
долара и десет цента, едноетажната библиотека с декоративна
мазилка, с вестниците на дървени дръжки и лавиците от дремещи книги.
... живота, Лондон, този миг от юни.
Хвана сина си за ръка и го заведе в гостната, даде му да
построи кула от разноцветни дървени кубчета. Щом той се успокои, тя се върна в кухнята и без никакво колебание взе тортата и я изхвърли в боклука. Изненада се, че тупна толкова тежко
на дъното на кофата, а една от жълтите розички се размаза по
ръба й. Изведнъж почувства облекчение, сякаш стоманените
нишки, които стягаха гръдта й, се разхлабиха. Сега вече можеше да започне отначало. Според часовника на стената бе едва
десет и половина. Разполагаше с предостатъчно време да направи втора торта. Този път обаче нямаше да има трохи в глазурата. Този път предварително щеше да очертае буквите с клечка за зъби, да ги разположи точно в средата, а розичките да сложи най-накрая.