Още от „невръстна” възраст Караян проявява интерес към Чайковски. На 22.01.1929 (едва 21-годишен) дирижира 5-тата симфония, а четири години по-късно, в началото на 1933 и 6-тата. Вън от всякакво съмнение е, че за да се подхване тази симфония от човек, ненавършил и 25 години, се иска или голям талант, или голямо нахалство, или и двете. За съжаление, първите записи на симфонията с него са от 1948 и после 1954/5, така че само от тях можем да съдим за ранните му интерпретации. Слушайки ги, това което ми прави впечатление е, че концепцията му за симфонията вече е оформена в основни линии. „Опорните” точки остават почти непромени през цялата му по-нататъшна кариера. Но още по-интересното е, че все още прозира незрелостта в отделни моменти, някаква „неравномерност” в трактовката. В този смисъл тези записи са ми безкрайно интересни и ценни.

Колкото до въпросното изпълнение от 70-те години, това е периодът на търсене на съвършения звук и желязната дисциплина, наложени върху оркестъра (Берлинската филхармония). Може би точно поради това записите от този период ми звучат студено и прекалено съвършено – особено що се отнася до Чайковски. Липсва емоцията. Споменавал съм го май и друг път – „тевтонско” звучене.

Особено място за мен обаче заемат последните му записи на Чайковски – тези с Виенската филхармония от 1984. Макар и изцяло дигитални, звучат много по-близо до духа на композитора (при цялата условност на подобно изказване). Бих се осмелил да добавя, че тук по дълбочина Караян се доближава до другия голям – Мравински. С една дума - две коренно различни и еднакво гениални концепции.

Рибата не мисли, рибата знае ("Аризонска мечта")