Планината Броукбек – Направата на филма
Ани Пру
Част 2

Когато получих предложението на Диана Осана и Лари МакМъртри да закупят правата за написване на сценарий със собствени пари – нещо необикновено за писатели на сценарии – веднаха ме обхванаха съмнения. Просто не мислех, че този разказ става за филм. Имаше твърде много откровени сексуални сцени за преобладаващия вкус на Холивуд, общата му тема за хомофобията беше един горещ картоф, освен ако не се поднесе по специален начин и имайки предвид нежеланието на Холивуските актьори да играят гей мъже (въпреки че много гей мъже блестящо са изигравали роли на хетеросексуални мъже) вероятно ще е много трудно да се намери добър актьорски състав, да не говорим за режисьор. Съгласих се и подписах договора единствено защото имах доверие в писателските способности на Лари и Диана, опита им с филми, и особено неповторимо доброто познаване от страна на Лари на езика и нравите на запада.
Не се бавиха много. След няколко месеца вече прочитах силният им сценарий, изграден върху разказа, допълвайки го богато, добавяйки нова плът към скелета му, допълвайки образите, вкарвайки малко хумор и нови герои, които движеха историята по тесните й релси. Да сценария беше много хубав, но моите притеснения не спираха. Кой продуцент ще се заинтересува от една история за двама хомофобни наемни работници по ранчата в Уайоминг? Кои актьори ще им стиска да изиграят това? Кой режисьор би поел риска? Колко ще се разпердушини сценария? Свободният, но същевремнно враждебен пейзаж ще се изгуби и с това литературната основа на разказа. Мислех си че ще спре със сценария и не съжалявах.
Сценаристите предимно работят с адаптацията на романи към филм, при което по нобходимост се изхвърлят големи блокове, сплескват се, хода на историята се поставя в усмиритлна риза, диалога се трансформира в телевизионни приказки. Това беше различно. Лари и Диана имаха за основа разказ, идващ със своята здрава рамка. Но там нямаше достатъчно материал. Аз пиша със стегнат, сбит стил, на който му трябва въздух и пространство за да се разгърне в изкуство. Те трябваха да измислят, да изобретяват и да разширяват. Беше сътрудничество в пълния смисъл на думата. Започнах да се чудя защо хората от филмовата индустрия не предпочитат късите разкази пред романите, тъй като възможността за оригинално творчество си е там.
През следващите няколко години на хоризонта се появиха няколко продуцента и режисьора но при всичките имаше проблеми. Лари беше харесал един интересен млад филмов продуцент, който беше направил един смешен и оригинален късометражен филм. Срещнах се с него в Тускон и ми хареса, надявах се, че ще разбере мястото и героите. Уговорихме се да се срещнем още веднъж в Уайоминг за да огледа терена и няколко потенциални места за снимане. Той се появи със оператор, съветник, експерт по снимачни площадки и други. Тази среща се превърна в нещо, за което си спомням като “Смърт в Уайоминг”. Още от самото начало накъдето и да погледнеха страхливите градски момчета имаше мъртво животно. Първо беше елен до пътя, след това премачкани зайци на асфалта. Спряхме в ранчото на един овчар. Той беше с овцете тогава, но тъй като беше пролет имаше кошара, направена с подръчни средства в която имаше няколко недоносени агнета. Един от антуража видя едно мъртво агънце до оградата и откачи. Реши (потрешно), че агнетата умираха от глад и бидейки човек на действието тича наоколо, доикато не намери торба с фураж, сипа малко в един тиган и го постави в кошарата. Кийт, наемния работник, който ни развеждаше, откачи. Предложих да оставим агнетата, надявайки се, че наемният работник няма да ни погне с машета. Отидохме в една изоставена къща, от която можеше да стане домът на Енис и Алма. Но щом като влезохме, до едно от пердетата имаше умряла мишка. Приключихме обзора и деня в една къща, която не бе обитавана от години и пространството между пода и основата на къщата беше станало рай за гърмящи змии, а вътрешността беше станала дом за други животни. Влезохма в една прашна стая, където имаше отвор за комин. Хората от Лос Анджелес притаиха дъх в хор когато видяхме, че на пода има изсушени останки от заек, захвърлени там от бухал. Това беше капака. Тия градски хора, просто не разбраха, че в Уайоминг има много диви животни, и че дивите животни понякога умират. Животните и провинцията явно им бяха чужди, и веднага ми стана ясно, че няма да могат да направят този филм. И горе долу се отказах от цялата идея. Нямаше да стане защото нямаше продуценти или режисьори, които разбираха провинциалния запад, нищо провинциално даже. Позната история.
Много време след това “Фокус Филмс” проявиха интерес. Това беше обнадеждаващо, тъй като те бяха продуцирали Добрата Машина – едно по-ранно превъплъщение на Проекта Ларами. Срещнах се с един от хората им една вечер в Денвър и ходихме да търсим компакт диск с песента “Исус с погрешния поглед” на Джим Уайт, която ми беше любима тогава. Така, че от “Фокус Филмс” ми бяха симпатични. Те предлагаха роденият в Тайван Анг Лий за режисьор, и тогава си помислих – старата песен на нов глас. Как може един режисьор роден в Тайван, който наскоро беше правил Хълк да разбере Уайоминг и подземните сили които действат там? Съмнявах се. Но нещата се бяха задвижили вече. Не знаех какво да очаквам и се опитвах да не мисля за това.
При едно кратко посещения в Ню Йорк се срещнах с Джеймс Шам и Анг Лий в едно кафе в центъра. Бях притеснена за срещата си с Анг Лий въпреки репутацията му на блестящ и висококвалифициран режисьор. Какво щяхме да си кажем? Усмивахме се и си говорихме общи прикази за малко и нещо в това, че не говореше много ми даде кураж да кажа, че се притеснявах за разказа, че при писането имах навика да отпътувам за далечни и непознати места, и че се опасявах, че филма няма да следва написаното от мен. Той каза, че и той се притеснява и че ще е изключително трудно да се направи този филм. Каза, че наскоро е загубил баща си. Спомних си, че когато загубих майка си в света ми се беше отворила една огромна дупка, която не можех да затворя. Имах усещане, че Анг Лий може би щеше да използва тъгата си творчески, превръщайки личната си загуба в разказ за двама мъже, които не могат да бъдат щастливи, че може би той ще може да опише скръбта и гнева, който се натрупва когато трябва да понесем тежки емоционални загуби. Чуствах, че и двамата знаехме, че тази история е рисково начинание и че той искаше да се заеме с нея, може би поради творческото предизвикателство и може би (въпреки, че не го каза) заради еуфорията, която те обзема когато се заемеш с непознати но силно ангажиращи проекти. Колкото и крехка, имаше положителна връзка.
Имахме някои неразбирателства впоследствие. В разказа срещата в мотела след четиригодишното прекъсване беше централна. През няколкото часа прекарани заедно в Мотел Сиеста, пътищата на Джек и Енис бяха окончателно очртани. Във филма, който постепенно се оформяше в главата на Анг, емоционалния наплив, съдържащ се в тази сцена ще е по-добре да се премести по-нататък във филма и да се смеси с болезнената последна среща на двамата. Причината за това не ми стана ясна, не го разбрах тогава, и едва когато видях филма през 2005 година, разбрах силата на тази градация. Въпреки, че знаех, че разказите и филмите имат различни емоционални градации и спадове, различни очертания, предпочитах да го знам на теория а не на бойното поле. В един момент написах писмо, в което се молех за сцената в мотела, което не бе уважено. Вече не беше в ръцете ми, не беше моят разказ, а филма на Анг Лий. И така се сбогувах с Джек и Енис и се заех с друга работа.
Преди да видя филма най-накрая, бях чула от Лари и Диана, че е много хубав, че езика беше запазен и че актьорите са превъзходни. Но не бях подготвена за емоционалното разтърсване, когато го изгледах. Героите изплуваха веднага пред мен, по-истински и по-силни отвсякога. И ето момента, който писателите не обичат да признават: в нашето време филмът може да е по-силен от писаната дума. Разбрах, че дори и Анг да се бе родил в Бароу или Новосибирск по всяка вероятност щеше да е същото. Той разбира чуствата, които изпитват хората и не се страхува да навлезе в опасни води.
Гледанто на филма доста ме разстрои. Както древните египтяни са изваждали мозъка на труповете през носа с една фина кука преди мумифицирането, актьорския състав и екипа на този филм, от режисьора надолу бяха влезли в съзнанието ми и бяха изтеглили образи оттам. Особено за актьора Хийт Леджър, който познаваше по-добре от мен чуствата и мислите на Енис, чието интимно описание на това момче от фермата, болезнено нуждаещо се от любов, се развива с невероятна сила. Това е едно странно усещане е да видиш събития, които си си представял в затвореното лично пространство на собстевеното ти съзнание и които отчаяно си се опитвал да предадеш на другите посредством малки знаци върху лист хартия, да изплуват пред теб в едно помитащо визуално изживяване. Разбрах, че аз, като писателка, имах най-рядко срещаното изживяване: разказът ми не беше осакатен, а се бе разраснал в голями и завладяващи образи, които разбъркваха мислите и свиваха сърцето.
Филмът е изцяло за Уайоминг. Лий включва мъртви животни и бой – много като в уестърн. Въпреки, че е сниман изцяло в Албърта, Канада дизайнера на сцените във филма е обикалял Тексас и Уайоминг за да докара приликата. Няколко седмици, след като гледах филма за първи път карах през планините Сиера Мадре. Беше един безветрен ясен ден, ловният сезон беше открит, това беше време когато животновъдите, които имат разрешително от Горската Служба превеждат животните към по-ниските пасбища преди настъпванто на първите бури. На един завой трябваше да спра и да пропусна стадо овце, които пресичаха пътя. Малко по-нагоре имаше един вързан кон с вързопите и пушката забита до седлото. Зад него имаше кон, натоварен с провизии. Ездача не се виждаше. Помислих си да почакам, Енис и Джек ей сега ще с излезат от гората. След това поклатих глава, почуствах се като изкукала, че бях объркала реалността и филма. Бях съвсем сигурна, че нито един от двамата нямаше да се появи.
Като оставим на страна двете страни на пейзажа, виртуозната актьорска игра, невероятната работа по грима, която кара двамата да остаряват пред очите ни с цели двадесет години, натрупването на малки подробности придава важност и автентичност на филма: мръсните нокти на Енис в една любовна сцена, старият надпис на пътя “Навлизате в Уайоминг”, който никой не е виждал от години, малкото коремче, което Джек пуска с годините, петната лак за нокти на Лорийн в болезнената сцена с телефонното обаждане, перфектната тексаска прическа на майка й, това че Енис и Джек си подават цигара с марихуана през 70-те години, разменените ризи, опръсканата емайлираната кана за кафе, всичко това ни убеждава, че всичко това се е случило. Хората могат да се усъмнят, че двама мъже могат да се влюбят по заснежените върхове, но никой не се съмнява в опръсканата емайлирана кана за кафе, и ако едното е вярно, вярно е и другото.