Ми не знам дали мога да напиша нещо повече от това, което критиците са написали за филма: Но това, което можах да направя е да ви преведа есето на Ани Пру относно направата на филма - публикувам го в 2 части:

Направата на филма
Ани Пру
Част 1
Бидейки изследовател на историята и писател на белетристика интересът ми винаги е бил съсредоточен върху социалните и икономичскитe промни в общностите в провинцията – Вермонт, НюФаундлънд, Тексас, Уайоминг. Аз съм някакси географски детерминист, като вярвам, че пейзажите в даден регион, климата и топографията определят местните културни традиции и типът работа, и оттам събитията на които се основават разказите ми. Пейзажа е основно в тези разкази за провинцията. Интересуваха ме изчезването на кравефермите във високите области в Нова Англия, разрушаването на риболовната промишленост в източна Канада и бавния западък на ранчата с добитък на запад.
От Близо съдържа девет разказа, включително и “Планината Броукбек”, която изключително се занимава с пейзажа в Уайоминг и изкарването на прехраната в трудни обстоятелства, доминирани от бели мъжки ценности, но също така и място на тайни желания. Повечето от разказите се основават на историчски събития, като например кастрацията в “Хората в ада просто искат да си пийнат вода”. “Броукбек” не беше свързана с някакво събитие, но на натрупани наблюдения през много години, малки неща тук и там.
Някъде през началото на 1997 г. разказа започна да придобива облик. Една вечер в един бар забелязах, един възрастен наемен работник, може би към седемдесетте, който явно нямаше луксозните неща на живота. Въпреки, че се беше докаръл за петък вечер, дрехите му бяха стари, ботушите му с лекета и износени. Бях го виждала и преди, да работи при кравите, да помага при овцете, изпълняващ нарежданията на управителя на ранчото. Той беше кльощав, висок и със жилести мускули. Беше се облегнал на една стена и погледът му не беше прикрепен към някоя от многото докарани красавици в стаята, а на младите каубои, играещи билярд. Може би следеше играта, може би познаваше играчите, може би някой от играчите да му е бил син или племенник, но в израза му имаше нещо – някакъв горчив копнеж, което ме накара да си помисля дали е провинциален гей. След това започнах да мисля какво би изживял – не той – истинският човек облегнат на стената, а който и да е неинформиран, объркан, “несигурен в това което чуства“ младеж, който израства в хомофобния провинциален Уайоминг. Една седмица по-късно чух приказките на възрастен собственик на кафе-бар, която беше възмутена, че двама дето били “хомо” са си поръчали вечеря предишната вечер. Тя каза, ако редовните посетители бяха били там (това беше вечерта с турнир по билярд) нещата са щели да станат доста напечени за тях. “Броукбек” беше построено върху малката, но стегната идея за две момчета израсли на село, на които мненията и самопознанието им е оформено от света около тях, които се оказва, че потъват все по-дълбоко и по-дълбоко в непознати им чуства. Исках да разработя разказа с нещо като литературно sostenente.
Като период от време най подходящ ми се стори началото на 60-те години. Двамата герои трябваше да са израснали в оскъдни и изолирани ранча и самите те да са с хомофобни настроения, особено Енис. И двамата искат да бъдат част от Големия Мит за Запада, но просто нещата не стават така; Енис не стига по-далеч от наемен работник на ранчо и Джек избира родеото като израз на каубойстване. Никой от тях не е нещо особено; и двамата се запознават като пасат овце, животни, които истинските каубои презират. Въпреки, че те не са истински каубои (думата “каубои” се използва често за осмиване в запада за тези, които работят на ранчо) градските критици го нарекоха разказ за двама гей каубои. Не. Това е разказ за разрушителната провинциална хомофобия. Въпреки, че в Уайоминг има много места, където гей мъже живеят добре с общността не трябва да се забравя, че една година след публикуване на разказа Матю Шепърд бе вързан (и убит) на оградата в един от най образованите градове в щата – Ларами, където се намира Университета на Уайоминг. Обърнете внимание и на това, че Уайоминг има най-високият процент на самоубийства в страната, и че болшинството от хората, които посягат на живота си са възрастни мъже.
В съзнанието ми отдалечеността и височината – измислената планина Броукбек, място както вдъхващо сила и inimical – започна да придава очертанията на разказа. Планината ще е тази, която движи всичко, което им се случва на тия двамата. Много пъти съм чувал Уайомингчани да говорят колко им липсва естествената им среда, безкрайният взор, чистият разреден въздух, как дърветата предизвикват клаустрофобия и колко мъртъв е въздуха без непрекъснатото духане на вятъра, нещо което сама съм изпитала. Струваше ми се, че разказа можеше да се закрепи само на любов, нещо от което всички човешки същества имат нужда и което дават, независимо от това дали е към родителите или децата, родилите или към любимия било то от противоположния или същия пол. Исках да изследвам дългата любов и възможната й висока цена, както антипатия, предизвикана от хомофобия, така и отрицанието. Знаех, че това е разказ пълен с табута, но бях решила да го напиша. Тези герои започнаха да правят нещо, което аз, като писателка не бях изпитвала – тези герои започнаха да оживяват. Обикновно работя с герои, които са послушни, които правят това, което им се каже, но Джек и Енис станаха по-живи от много от истинските хора около мене и започна една връзка на антифония – напред-назад между писател и герой. Чувал съм други писатели да споменават това преживяване, но за мен това беше за първи път.
С работата върху разказа през следващите месеци сцени с появяваха и изчезваха. (Разказът претърпя над шестдесет редакции). Основното им съприкосновение трябваше да бъде – да го наречем ли – “seminal” и кратко. Преди една година, през пролетта бях ходила до планините Биг Хорн и забелязах в далечинета стадо овце върху огромни пусти склонове. От височината можех да виждам на стотици мили в равнината. На едно такова място, далеч от нахални коментари и любопитни погледи, реших че е възможно героите да попаднат в сексуална ситуация. Това не е нещо ново или необикновно, работещите с животни разбират напълно сексуалното поведение на звяра и човека. Нависоко, насам – понякога всичко е набързо и няма какво да се обсъжда и това е всичко. Един възрастен овчар, вече починал, казваше, че винаги ги е изпращал по двама да пазят овцете “така, че ако се почустват самотни да си го сложат един на друг”. От тази гледна точка Агийри, човекът, който ги наема щеше да намигне без да казва каквото и да било. И забележката на Енис, че това е за пръв и последен път би била на място. Усложнението бе, че и двамата се с влюбват с обич, която човек изпитва веднъж в живота си. Старях се да дам на Джек и Енис дълбочина и сложност и да отразявам реалността, като ги противопоставя на социалните норми, на които са подвластни и двете момчета, и двамата се оженват и имат деца, и двамата обичат децата си, и по определен начин – и съпругите си.
Много гей мъже се женят и имат деца и са добри бащи. Тъй като това е разказ за провинцията, семейството и децата са важни. Повечето разкази (и много филми), които съм гледала за гей връзки протичат в градска среда и в тях няма място за деца. Провинциалните гей мъже, които познавам обичат децата и ако самите те нямат деца, обикновно имат плененници и племеннички, които заемат важно място в сърцата им. Това, че двамата герои се оженват за жени разширява разказа и представя две млади жени, които се развиват и невинността и безгрижното им доверяване им дава доста сурови уроци от истинския живот. Алма и Лорийн придават на разказа универсалност, тъй като мъжете и жените имат нужда един от друг, дори и понякога по доста необикновн начин.
Разказа беше труден за писане. Понякога ми трябваха седмици за да докарам дадена фраза или описание на героя да е такова, каквото ми трябваше. Ясно си спомням, че карах по Оул Каньон Роуд в Колорадо, пресичайки границата на щата, и си мислех за бащата на Джек Туйст, когато ми дойде израза “жребеца паток”, което бях чувала някъде, като описание в една дума за този железен малък човек, а завой на пътя, по който карах стана завоя, който убива родителите на Енис. Сцената с целувката, когато се събират отново, ми се яви цялостно, когато минавах покрай циментовия завод в Ларами – толкова за сцените. Всъщност основното си “писане” правех докато карам кола. Най трудната сцена беше когато, на планината Енис прегръща Джак и се клати напред-назад и пее с “ммм”, момента в който се смесва детски копнеж и неискането му да признае, че прегръща мъж. За да напиша този параграф ми трябваше цяла вечност и си пусках песнта “Спиричуъл” на Чарли Хейдън и Пет Метени от албума им “Отвъд небето на Мисури (Къси разкази)” безброй пъти за да ми дойдат думи. Опитвах се да пиша за неизразимит чуства на Джек и Енис, тъжната невъзможност на тяхната връзка, която за мен беше изразена в тази музика. И до ден днешен когато чуя този запис Джек и Енис се появяват пред мен. Парчетата, които съставят разказа дойдоха от много места.
Аз бях застаряваща писателка, бях се женила твърде много пъти и въпреки че имам много гей приятели имаше неща за които не бях сигурна, че са така. Говорих с един шеф на едно ранчо дали е исторически правилно две бели момчета да бъдат овчари в началото на шестдесетте, тъй като знаех, че тази работа е била вършена от Баски, а днес – хора от южноамериканските страни. Но в този период в Уайоминг е било трудно да се намери работа и дори семейства с деца са били наемани да гледат овце. Един от моито най-стари приятели Том Уоткин, с който някога издавахме селски вестник четеше и коментираше разказа в хода на работата по него. Твърде много мислех за този разказ. Уж Енис трябваше да сънува Джак, а се оказа, че аз ги сънувам и двамата. Все още не се бях отдалечила от разказа, когато той бе публикуван в списание New Yorker на 13 Октомври 1997 г. Очаквах писма от религиозно-моралистки типове, но вместо това получавах писма от мъже, доста от тях от наемни работници по ранчата от Уайоминг и каубои и бащи на момчета, които пишеха “вие сте описали моя живот” или пък “сега разбирам сина ми през какво е минал”. Дори осем години по-късно получавам тези писма, от които ми се свива сърцето.
следва