Why 'Brokeback' strikes a chord
Защо от “Броукбек” резонира в нас

Лори Гитенс Хеч

2 март, 2006 –

Гледах “Броукбек” три пъти: веднъж да видя филма, веднъж с двете ми осиновени дъщери и веднъж да гледам другите около мен как гледат филма.
И когато третия път светнаха лампите в китното и се видяха лицата на хората от всички възрасти, със следи от сълзи, разбрах.

Филмът не е за сексуалната връзка, която двама мъже изгубват. Това е за голямата любов, която никой от нас не успя да задържи.

Хора, не гледаме там, където трябва. Филма завършва с две вплетени ризи защото органът, който те обличат – човешкото сърце, и мястото в него, което всеки от нас запазва за своята любов, която не остарява.

Знаете за кого говоря. За онзи човек, който не сте търсили, не, за бога, не бяхте подготвен за него, но който въпреки всичко ви намери, влезе вътре и обърка работата на вашето сърце и ви промени – в продължение на години или може би за една нощ – от момиче в жена или от момче в мъж.

Добре, това е любовта, чието име е табу.

Защо ли? Защото след като излизаме на срещи след толкова много време, с толкова много хора, оженвайки се късно, както ние правим, нямаме извинение, за това, че не сме постигнали в личен план, това което искаме най накрая, когато се съберем заедно. Няма извинение за замотани чуства. Не само, че не е печено, просто е глупово. Това говори за мърлявост, и мистериозният замък с много пространства – човешкото сърце – онова нещо, което си мислиме, че контролираме като нашия iPod: източете и добавете този човек, запиши този, изтрий онзи – щрак – изтрит.

С тази малка разлика, че остава една любов, която не е изтрита. И какво е необходимо за да се върнат спомените за нея? Тъмно лилавото нощно небе ли? Ароматът на есенната нощ? За хиляди това е този филм.

Почти е невъзможно да го гледаш и да не почустваш как се отваря някоя врата вътре в теб, която години си държал затворена как изведнъж се отваря с трясък и течението те духа като пустинен вятър: Вашата среща. Вашето откритие. Годините прекарани заедно. И изведнъж, най накрая истината, която и двамата знаехте така добре, както знаете собствените имена. Моят човек. Неподходящо място. Да парафразирам Стефан Сондхайм: Мястото ви беше един до друг. Но не останахте заедно.

Може би ви раздели война. Или родителите. Или религията. Или географията. Или просто различни пътища, които всеки от вас реши да поеме, с единствения резултат, че когато се обърнахте и погледнахте назад, другия вече го нямаше.
Разбира се, съвременният живот, не знам дали е благословия или проклятие, прави възможно отчасти да възстановим изгубеното – да намерим заместител на тези хора, така оставили така дълбоко отпечатъка си в нас. В някое кафе, на работа, в собственат ни стая, късно нощем натискаме клавишите на клавиатурата, търси, намери. Не е необходимо да пращаме електронно “здравей” – понякога просто стига да знаем, че е другият е жив.

Нито за минута не сме готови да се откажем от живота, изграден с толкова труд откакто сме се разделили с този човек.

Но нито за минута и не бихме се отказали – не можем да се откажем – от онзи Джек, онзи Енис, от онази голяма любов която ни е оформила така, както нашето детство.

Може би имаме деца останали от тогава. Може би само снимка. Може би нищо веществено. Но дълбоко в нас си имаме собствен килер. В него има една риза и споменът за човека който я е носил, и спомен за такъв, какъвто си бил тогава – когато беше с него.

Планината Броукбек ви кара да осъзнаете красотата и просто чудото, че може да изпитате това; някои въобще и не стигат до там.

Но това те кара да разбереш, че след много години може да дойде момент – не благодарение на пощенска картичка, а благодарение на някоя търсачка в Интернет – когато думите от песента на Джеймс Тейлър ще излезат верни:

Винаги си мислеше, че ще го видиш още веднъж, само още веднъж. Но не го видя. Сега вече никога няма да го видиш.

И тогава онзи килер – с неговата риза и спомените – ще е всичко, което ще ни е останало. Но въпреки всичката болка, не бихме се отказали от този човек, не бихме се отказали дори от една частица от него, даже и да ни подаряват и светът.

Мисля, че поради тази причина, след два часа и 14 минути Планината Броукбек ни оставя, гей или нормални, мъже или жени, млади или възрастни, в стола на киносалона със стиснати очи, мъчейки се да задържим сълзите, сърцето свито, сринати със земята, така както сме били преди много години, когато сме го видяли за първи път, наново.

Излиза че, някои любови, са завинаги.