Брей, таз моя Козета, вече цялата улица Царево село я знае. След операцията, три дни системи, седем дни антибиотик, поуспокои се, шевът се успокои и ми я оставиха на домашно гледане. Бре, не яде това коте както се следва, все с назландисване, а минава и седмица от операцията. Преди два дни отбелязвам последно хранене едва-едва сутринта и после цял ден - нищо. Ни вода пие, ни нищо. Оставям я аз с тревога да пренощува, тя се скрила под леглото като в първия ден след операцията. На другия ден чакам да дойде обед, че да дойде доцента на работа. Грабвам я и се изплашвам, друг път в таксито мяука настойчиво, сега едва едва.... Нося я викам, много ми отпадна животното. Първата работа - слагат термометър. Моля ви се - ЧЕТИРИДЕСЕТ ГРАДУСА И ТРИ ДЕСЕТИ! Ами сега, от какво е? Нейсе, видяха, че й е мокър носът и нещо покихва.
Хайде системите, и много бавно, постепенно, на два пъти аналгин в тях, естествено и антибиотик. Бравос на котето, след час вливане, температурата спадна до 38 и половина, почти два градуса. Нормална значи. Слушат я със слушалката, и тогава доцента ме поглежда, и настоява - отидете на рентген да видим дробовете. А аз винаги се разсейвах от тази процедура, че ме беше много страх да не се видят там страшните разсейки. Ама сега вече - не вървой, трябва да се носи.
В промеждутъка една голяма радост. Нося я в къщи, пускам я от клетката и госпожата тича, ама наистина тича, към мястото за хранене. Аз радостна, почвам да давам ситно нарязано телешко месо, специално й ги бях купила за капризницата. Онова яде, та ушите му плющят, хем ръмжи, хем мърка. Свърши с месото, скача на мястото, дето се дават гранулите, писка и си иска. Дадох и гранули, напихме се с вода, изпикахме се, отлекна ми малко.
Днеска маршрута ни обаче много по-дълъг. Заведох я на Красна поляна, при оназ дама с рентгена, дето мнозина от вас са се оплаквали от нея. Тя верно, строгичка, ама мен ме съжали и ми помогна. То верно голяма философия да държиш котка за рентгенова снимка - ем разкрачена, па ем прилепена, па да не мърда, и т.н. Чакам аз с ужас петнадесетте минути - носи ми дамата снимките и вика - разсейки няма. Ох, поне мъничко ми отлекна. Но на рентгена се вижда, че сърчицето й не е добре, уголемено, ами така е със старите хора.
Оттам пак с таксето до Амивет. Казват, разсейки няма, друго не личи, за възпалението. Междувременно й чуват някакви хрипове, казват, било нормално. Фактически котето си изкарва ДОПЪЛНИТЕЛНО - егати късметя, някаква вирусна история, на съседната маса куче от същото, само че на него не могат да му свалят температурата толкова бързо. Отслабнала и била организмата от операцията, та затова. Хайде пак коктейлът - дето викам аз, един Мохито, един Куба либре, и един Манхатън. Температурата стабилна, котката жива, дърпа се, ръмжи, кара се, вика ме.
Е, и утре последен път системи, после ще закрепваме. Нали ядем, и то много добре, сигурно ще се оправим. Сега следим дробчетата и настинката, още кихаме по малко и ни е малко сополив носа.
Днеска й доставих телешки шол, то фактически става по-икономично, щото е чисто месо и нищо не се изхвърля. Но тя ходи и на консервите, и на другите неща.
И си викам - край няма, това Царево село вече наизуст го знам. Днес взехме и кръв, утре ще видя резултата. И се замислих, то че за мен си не се грижа толкоз, ясно, ама кога съм се грижила и съм ходила всеки ден по доктори, и всеки ден изследвания, та си дадох отговор - за майка ми само.
Изглежда, че няма значение човек ли е или животно - просто не можеш да оставиш беззащитно същество, което разчита на теб, без помощ.