Аз като наказвам, наказвам - не се гушкам после, не се смея, не правя физиономии. Напротив, въобще не обръщам внимание. Вече много рядко ми се налага да го пошляпвам Алекс. Голям е и някак от приказки и наказания разбира, не се налага да го шляпам често, камо ли на публично място. Споделих преди време, че като се загуби в Морската градина във Варна, преди малко повече от месец, като се появи и му ударих един много сериозен и звучен шамар. Бях си изкарала душата, в главата ми бяха ужасии как са го вкарали в кола от близкия път и вече го изнасят от Бг. Въпреки това абсолютно с разум го ударих силно, звучно, някак защото децата не се шашкат толкова много, не осъзнават притесненията ни (защото и по-малко знаят за евентуалните опасности от нас), прецених, че трябва да реагирам веднага и абсолютно крайно, различно от нормалните разговори и наказания. Просто така го усетих. Видях, че няколко родители се надигнаха от масите си, всички се обърнаха да ни гледат. И досега ми се плаче като се сетя. Много ми беше мъчно за него и докато му се карах после и докато го удрях. Не го прегръщах, че съм го намерила, въпреки че най-вече чувствах огромна радост и облекчение, че се е намерил. Просто исках веднъж завинаги да стане ясно, че не може ей така за секунди да решиш да отидеш някъде, без да си казал поне къде (пък ако ще и да акаш 20-30 мин.) и това исках да го запомни завинаги или поне за по-дълго.
Иначе за обичта, вие говорите само когато сте ядосани как показвате обичта си. А това са кратки периоди, после винаги се оправят нещата. А какво ще кажете за хората, роднини, които показват обичта си като купуват всичко, което детето поиска, угаждат на всеки каприз, на всеки мерак? Такива са обикновено баби, дядовци, разведения татко и т.н. Тогава е много по-трудно. Ние с таткото на Алекс сме взели решение да не му купуваме всичко, което поиска, види в реклама, у дете и т.н. Въобще сме се разбрали да не купуваме играчки без специален повод - рожден, имен ден, някакво специално послушание, да е помагал в къщи, да е постигнал нещо. Е, скоро трябваше да обяснявам, че аз го обичам и без да му угаждам на всеки мерак, за разлика от свекъра и свекърва ми. Че обичта не е в това какво си му купил, че да му предоставиш удоволствие не е единиственото занимание на родителя, че животът не е само удоволствия, а преди всичко ограничения и че се налага родителите да поставят ограничения, които му се струват много сурови. Но то пак е защото го обичат и защото искат да стане свестен човек, който знае границите на възможното, на необходимото. Как да му обясня, че ми е най-лесно да извадя 5 лв. и да купя първия боклук, който е поискал в парка, че ми е по-лесно да му дам да яде в леглото, да гледа тв колкото поиска. Обаче не го правя. Е как да му обясниш, че правиш това, защото го обичаш??? При условие, че му е най-хубаво със свекъра и свекърва ми, те му угаждат, купуват, не спазват ограниченията, които ние сме наложили и за които толкова пъти сме говорили с тях. Така ние сме лоши - майка му и баща му, другите му баба и дядо...
Аз мисля, че това е по-тежко и трудно да осъзнаване и справяне, отколкото наказанията. Освен ако не става дума за ексцесии децата знаят, че са заслужили наказание, а понякога даже си ги търсят...