И за мен е недопустимо да кажеш на детето си, че не го обичаш, още пък по-малко допустимо е да му кажеш, че не го обичаш задето е разляло манджата . Чувала съм подобни изречения от майки, но не особено често и не от много добри познати . Свекър ми си позволи един-два пъти да го каже, беше смъмрен от цялата фамилия и вече внимава какво говори :))).
Както казах вече, мислила съм по въпроса и измислих следното: можем да покажем на детето, че го обичаме (освен да му го казваме) ако му обръщаме достатъчно внимание, ако го слушаме когато говори (предполагам е приложимо за след някаква определена възраст), обръщаме внимание на историите ми, дори да са налудничави (ох, и за това имам въпроси, но може би друг път....), ако не го наказваме за белите с мълчание, сръдни и прененбрежение (както напр. е бил наказван мъж ми и още се потриса от това...), като му обясняваме какво поведение толерираме и защо, като не го унижаваме (особено на публични места - онзи ден в един магазин една майка нарече дъщеря си, към 7-8 годишна "кукумицин", а в магазина имаше доста хора ). Дори и като му определяме правила и държим да ги спазва - надявам се това да е начинът да не ни се качат на главата в пубертета .
По-конкретен повод за размишленията ми беше коментарът на мъжа ми - Караш й се, после я гушкаш! Наистина не знам как да постъпвам като съм се развикала - Яна се разплаква и се вкопчва в мен да я гушкам, после ми вика - Мамо, не искам да ми крещиш . Виждам я, че е разстроена и я гушкам. Понякога, ако съм много ядосана, отказвам и тогава става голяма драма . А понякога, гледам да е по-често напоследък, спирам да викам, обяснявам какво трябва да се свърши и чак тогава е ред на гушкането (ако не е забравила междувременно:)). Това последното ми прилича като на условна обич, но пък от къде да знам със сигурност.......
|