|
Включвам се и аз, защото темата за следродилната депресия е една от темите табу, за които в България не се говори, защото е все още много силно разпространено схващането, че жената не трябва да се оплаква за чисто "женските" проблеми. Докато обществото ни не преодолее това погрешно схващане и не разчупи малко балканския си манталитет в това отношение, ще сме си на това дередже. Аз съм с много силно развито чувство за национална принадлежност като в същото време съм и силен привърженик на каузата за еманципацията на жената - уви, в България тя е криво разбрана поради ред причини.
Чисто "женските" проблеми - това са отглеждане и възпитание на децата, чистене, подреждане и поддържане на дома, готвене, зимнина и какво ли не. Вярвайте ми, има кътчета в нашата мила държава, където една жена трябва да изпълнява всичко това, без да се оплаква, без да чувства напрежение, преумора и най-вече депресия. Това са си женски задължения. А къде остава жената, е, ами тя вече е слугинята на дома. Затова, според мен, трябва да се говори и шуми за тези неща, за да се напомня, че независимо от пола, всеки човек има равни права. Дискриминацията в България изобщо не е само по етническа принадлежност.
Та за мене - емоциите, които получих след раждането на Коко са сбор от почти всичко написано до тук. Ще се повторя само за най-силно изявените чувства. Знаех за следродилната депресия, но не съм си и помисляла, че ще попадна в лапите й и може би затова не стигнах до нейната болестна изява. В това отношение съм напълно съгласна с мнението на Яна, че ако не си мислиш постоянно "......болна съм, зле ми е, депресирана съм........", ще се измъкнеш. Но от друга страна следродилната депресия е медицински проблем и аз съм от щастливките, които не са се разболяли. Не искам и да знам какво е да си болен от депресия, стига ми само да чета уводния постинг на Деси ....... и се радвам, че тя вече е на ЗЕМЯТА .
Моят Коко се оказа едно доста ревливо и неспящо бебе. Спомням си, че само като чуех началните трели на ревливата му ария, главата ми се стягаше в обръч и веднага се напрягах - не стига че не е спал повече от половин час, ами сега трябва да минат към 2 часа до следващото спане, през които аз не знаех какво ще го правя. Завиждах зверски на мъжа ми, когато сутрин го изпращах на работа и ми се струваше, че той тръгваше с неверятно облекчение, че ще си почине и физически ,и психически, а аз ще съм подложена цял ден на шумова атака. Е, не е било така, ама кой да знае!
В отговор на:
Дори когато уж позволявах на някой близък да ми помогне за бебето, го правих с усещане за вина, че друг поема моето бреме, моята грижа, че го товаря и в тези моменти вместо да си почина и отпусна, аз се напрягах. Не е важно дали успяваш да си осигуриш почивка, а какво правиш по време на нея..
абсолютно точно казано - как ще оставя ревливия вързоп на някой като това си е мое задължение! Не е имало кино, не е имало ресторант, не е имало излизане почти без бебо, защото се чувствах длъжна аз да се натоварвам с тежките му периоди, а хубавите моменти да ги споделям с всички. Голяма грешка.
Изпадах, меко казано в гневна криза, как на другите майки бебета спят като заклани навън, как като са будни намират с какво да играят, а не реват, а Коко само се чудеше за какво да се разплаче. Кошмар. Сега виждам, че на депресията очите са големи, а видяното чрез тях - нереално. И си мислех, че така ще е завинаги, че вече няма да има спокойствие в моя живот, че щастието си отиде - а то, щастието е било през цялото време в ръцете ми, но е било под друга форма. За съжаление, много късно осъзнах, че майчинството променя начина ми на живот, а не самата мене. Този проблем ме тормозеше доста дълго време - не исках да се променям, не може да съм се изграждала 25 години като един човек, и изведнъж, след 5 часа контракции да стана друг - всичко крещеше в мен, че няма да се дам, по-скоро не ми се живее, отколкото да се променя.
Чак когато Коко попорастна и големият зор по отглеждането му намаля, се осъзнах. Да, промени се живота ми, но това е била най-хубавата промяна. И тя ми даде моето малко-голямо, вече 4-годишно щастие, което май е най-голямото ми постижение досега в живота. Сега, с Бела, нищо от преживяното и изстрадано с Коко го нямаше, толкова щастлива се почувствах след като тя се роди, че чак се уплаших от тази еуфория. Нали за следродилната депресия е характерно лашкането от едно настроение в друго.
Стига толкова засега, че май на никой няма да му стигне търпението да ме чете. И аз също призовавам всички момичета да пишат за емоциите свързани с появата на бебешорите - когато нещо е споделено, вече не е толкова голямо, страшно и черно.
Константин - 10.11.02
Белослава - 06.05.06
|
Re: За причините за депресията ПРИ МЕНЕ... [re: desykv]
Re: За причините за депресията ПРИ МЕНЕ...
