Моето скромно мнение (написано дискомфортно в един клуб в Бургас) е, че това безнадеждно състояние на самота е симптом на хората, които отказват да поемат отговорност за себе си и за живота си. Всички на някакъв етап минаваме през тази опитност, тя е част от процеса на порастване, когато трябва да си признаем, че никой не ни е длъжен за нищо, нито да ни бъде приятел, нито да ни дава любов и внимание, нито да се грижи за нас. И ако някой реши да го направи, то е подарък, свободно волизявление и нямаме право да задържим и капчица от светлата енергия, пратена към нас, за себе си. А можем да станем канал за нейния поток и да я отправим към някого другиго като подарък, като чиста воля.

А какво правим? Затваряме се в черупката си и чакаме. Чакаме да звънне телефонът, да ни върнат поканата, която миналата седмица сме отправили ние, да ни поканят този път нас на кино, няма само ние да се обаждаме пък, да се сетят за рождения ни ден, ние винаги се сещаме.

И какво се оказва? Колко пъти съвсем чистосърдечно и безусловно сме подарили любов, оказали сме внимание? Не е ли било винаги, защото тайно сме очаквали нещо в замяна? Колко пъти сме изтъргували емоциите си?

Истината е, обаче че инстинктивно всеки човек усеща, когато не даваме с широко сърце, когато тайно имаме очаквания и изисквания към него, когато се скриваме в ъгъла на душичките си и дебнем дали ще постъпи "правилно", или ще направи отново погрешен ход спрямо нас, за да го заклеймим като неблагодарник, лош или използвач. Това е пасивна агресия, която винаги се усеща. Естествено, на пръв поглед ние сме жертвите. Обаче, ако човек поне малко е честен към себе си и е умозрителен за вътрешните си процеси, не може да не си признае, че душата му е в едно огромно очакване. Очакване някой друг да му даде, някой друг да поеме отговорност за щастието му.

Но светът всъщност става все по-лошо и по-лошо място, защото безотговорността и огорчението се акумулират с всяка година. А той, светът, не може да ти отговори с нещо по-различно от това, което ти му пращаш. Ако поне веднъж сте получили нещо от приятел, който истински и безусловно ви обича и приема, не може да не сте почувствали инстинктивния импулс да му отговорите със същото. И обратно - задължаващият жест ви отблъсква необяснимо защо. Затова старите поколения мрънкат срещу младите. Защото в общочовешката психика е залегнала една масова невроза, и това, че е масова, не значи, че е правилото и нормалното състояние на нещата. Неврозата на отказа от отговорност, от любовта към себе си, от желанието за живот. В болшинството си хората дегенерират с възрастта, защото с намаляването на физическата им енергия, те позволяват и духовната им енергия да изтече. Все повече се оставят на инерцията и започват да вярват, че някой друг трябва да им даде всичко, което несправедливо им е било отнето, като се започне от младостта и се стигне до неосъществените мечти и изгубените надежди. А светът става все по-гадно място за живеене, животът все по-прецакващ те, а младите все по-неблагонадеждни. И се опияняват във величието на критичността си. А не се сещат, че светът си се върти и от хилядолетия старите мрънкат една и съща досадна песен, и нещата едва ли стават по-лоши. Просто човекът се отказва да бъде господар на съзнанието си и живота си, както и на състоянията си. Състоянията му зависят от външни фактори и някакви измислени категории, които би трябвало да му гарантират щастието.

Искаш да си полезен и нужен някому (6 дом), за да участваш подобаващо във вселенския и общочовешки поток на живота (12 дом). Но не можеш да прескочиш етапа на генерираната любов, любов без условности, любов като творчески извор от жизнения ти център, от слънчевия сплит, когато обичаш, заради това, че съществуваш и ти си самата любов (5 дом). Тогава даваш без да очакваш, и получаваш приятелство и енергия на същата честота, срещаш хора на твоята вълна (11 дом) и невидимите нишки затрептяват. А щом има един човек на моята честота, защо да няма още хиляди по целия свят? Невидимите сребърни нишки затрептяват още по-силно... Звучи ли ураново, като по 11 дом? Тогава си полезен чрез това, което си, и не е необходимо да правиш нещо специално, което да бъде овъзмездено. Тогава обичаш себе си и си непресъхващ творчески извор, и не чакаш някой друг да дойде да те напълни. В противен случай се стремиш да станеш необходим (6 дом) чрез симбиоза и зависимост (12 дом).

Разбира се, всеки човек има някаква причина, поради която е станал отчаян самотник, при всеки е имало някакво травмиращо събитие, което е накърнило самите основи на съществуването му, дълбоката му сигурност в живота и корените му на съществуването (4 дом). Като да опустошат градината ти, която с толкова любов и старание си отгледал (4 дом), подредил и сътворил (5 дом). Красота, на която всеки е идвал да се възхищава, а е получавал и от плодовете й (6 дом) заради радостта ти да даваш. Един ден, обаче идва някакъв ненормалник и със секира и сопа опустошава всичко. Ти вместо пак да се захванеш за работа и да я пресъздадеш, сядаш в единия ъгъл и започваш вечно до втръсване да оплакваш съдбата си. Ами кой ще иска да те доближи? Сигурно в началото са се опитвали да ти кажат:"Човече, съвземи се. Всички ще се хванем и ще ти помогнем". Но ти вече виждаш и чуваш само страх и отвращение. Може би тайно се надяваш някой друг да дойде да ти я поправи, защото така е "честно". А за да можеш да легитимираш положението си и отказа си да поемеш отговорността си за собствения си живот пред собствената ти съвест, ти обявяваш света за гаден и несправедлив. Барбар с всички хора в него.

"Опустошаването на градината" може да не се случило в този живот, но какво значение има? Важно е да разберем, че всичко е в нашите ръце. Нашето оздравяване започва да се случва, докато даваме и творим. Не оздравяваме първо, а после да можем да даваме. Никой няма да дойде и да ни свърши работата и да каже: "От днес нататък ти не си вече самотен, защото аз ще бъда винаги на разположение. Аз съм твоето хапче и панацея за душевните ти липси. От сега нататък имаш целия капацитет да си щастлив и дащен". Парадоксът е, че колкото повече даваш от себе си, заради радостта от даването, толкова по-пълен се чувстваш. Изпитана рецепта. И е толкова просто, че никой не би искал "да се принизи" до това...

Този сценарий има много разновидности, които протичат под егидата на различните ни любими планети. Мнозина самотници биха казали, че това не е техният случай, че те са онеправдани и това е. Самотата е хубаво нещо, аз например вирея много сладко и благодатно в нея, защото в нея мога да остана със себе си и жизнените си устои, които да бъдат изследвани надълбоко. В самотата мога и да творя, и да бъда полезна и на себе си, и на другите. И да, изпадала съм и в безнадеждността на VirtualStranger и на всички, които се "познаха". Обаче, никога не съм повярвал, че това е окончателният вариант. А съм продължила да дълбая. И ако всеки задълбае, ще разбере, че само страхът и инерцията на безотговорността към себе си, ги държат прекалено дълго там, където би трябвало само да се заредиш, да се преконфигурираш и да станеш нов.

De profundis clamavi ad Te, Domine!