Сещам се за поне 12 начина да отговоря - че и повече. И ми се струват еднакво правдиви - просто зависи от твърде много неща, с които човек разполага като отправни точки. В същото време тази тема е толкова дълбока и всмукваща ... и безгранична, че май предпочитам да обикалям около нея и да я съзерцавам отдалеч, вместо да скачам директно вътре.

От една страна човек винаги е сам - във всякакъв смисъл. Аз поне се чувствам винаги сама и това до такава степен ми е дифолтно състояние, че не знам изобщо какъв друг вариант има. Дори и в моменти на най-невероятна близост с някого, пак така се чувствам - макар тогава усещането да не е доминиращо, а само като фон. Като сянка, която винаги е някъде зад рамото ми и търпеливо ме изчаква да се овъргалям като магаре в прахоляк в усещането за "ние", да го попия, да се напоя с него, да се запася - та после споменът за това да ме гложди като камъче в обувка. И да ми пречи да се съмнявам, че това наистина ми е дифолтното състояние...

От друга страна, човек никога не е напълно сам. Понякога си мисля как във всяка вещ около мен са "запечатани" нечии сенки - абсолютно всяко нещо наоколо е минало през човешки ръце по някакъв начин. Столът, на който седя в момента например - някой го е проектирал, измислил е как да изглежда, дали да има облегалки, представял си е дали ще е удобно на тези, които някога ще седят на него, после го е произвел, транспортирал го е до магазина, някой ми го е продал... Книгата до мен е написана от някого. Халатът, с който съм облечена, е скроен и ушит от някого. Филмът, който току-що гледах, има сценарий, написан от някого, режисиран е от някого, пълен е с живи хора, които го изиграват, сниман е от някого... Не знам дали успявам да го обясня... Просто където и да се намираш, във всяка секунда си заобиколена от невидимо, но безбройно човешко присъствие... Аз поне така го усещам. И по тази логика човек никога не е съвсем сам...

От трета страна, томове могат да се изпишат за всички онези особености на сегашното време - какви са хората, как живеят и защо, колко дълго, дали заедно или сами... Ако ме тресне музата, сигурно аз лично мога да напиша поне един том (или като начало постинг). И то - времето - наистина си има "нрав", аромат, цвят, през чийто филтър минава целия свят... И никога не се повтаря (времето) - доколкото ми е известно, астрологично погледнато, един и същи момент никога не се повтаря изцяло - всеки миг си има своя уникална звездна конфигурация, която никога досега не е била и никога няма да бъде. И е логично човечеството, плъзгайки се по тези улеи на времето, да се променя постоянно и никога утре да не е като вчера.

От четвърта страна, има май някакви вечни теми, състояния, вълнения - вечни неща, които, макар и в различен нюанс, се повтарят и въртят. Например от древността насам възрастните винаги смятат младите за "разхайтени" - дори думите са подобни - и когато младите станат възрастни, на свой ред цъкат кисело след разхайтеността на новите млади. Откакто съществуват човеци, има любов, омраза, страх - и самота, естествено. От мига на раждането си човек е вече сам - защото напуска онази "нептунова" утроба, в която все още няма "аз и ти"... Самият процес на физическо отделяне и обособяване като отделен човек, е начало на самотата - глобално и екзистенциално погледнато.

Между другото, като споменах Нептун, се сещам за една теория, според която злоупотребата с (каквито и да е) психоактивни вещества, е просто несъзнателен опит човек да се върне в онова вътреутробно усещане за сливане и неотделеност. Един вид средство за разбиване на сатурновите граници и заличаване на студената сатурнова самота.

Май е по-добре да спра сега, защото взе да набъбва постингът ми, а не му виждам края засега… Във всеки случай тези дни си мислех за това, че самотата е някак заложена в символиката на “големия кръст” на двете оси – Асц.-Десц. и ИЦ-МЦ. Понеже всяка от тези 4 точки е в квадратура или опозиция с останалите. Излиза, че не е възможно човек да е едновременно в мир със себе си, с партньора си, със семейството и “социалния си образ”… Което не пречи постоянно да опитва – и всъщност основната движеща сила към личностното ни израстване, е именно справянето с това “първично напрежение”…

На по-бодра/трезва глава може да пробвам за продължа…

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите