Хиляди приказки са изприказвани за самотата и самотността и винаги има какво да се каже. Въпросът е в емоциите - болката, отчаянието, потиснатостта, депресията. За момента ми се струва че не самотността, а несподелеността е причината за последните. То от несподелена любов най-много се страда - вметнато "между другото". Едва ли би заела позиция на активно споделяне - на туй му викат и натрапване ( освен ако не си поп-звезда или нашумял млад писател ). Тогава остава пасивното споделяне. Ако излъчваш добро, чисто, светло, обичливо, винаги ще има желаещи да го споделят. До степен да ти се прииска да се усамотиш. Или на принципа подобното привлича подобно. И разпознаваш кой-какъв. Ами ако излъчваш подтиснатост, мрачна (тиха, лежерна, поетична) тъга, депресираност - такива ще привличаш. И няма да ти харесват. Щото в тебе вътре всъщност е друго, и то иска друго. Оттам и болката - от дисонанса на вътре/вън. И боли докато има дисонанс ( макар че често решението се оказва най-болезнено).
А планетите - какво друго освен помощник в хармонизирането на дисонанса да са. Аз не ги виждам като причинители, а като осветители. Сценични.А на края на пиесата, завесите падат, и оставаш...сам.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите