Това е притча от Ошо, но не мога да я намеря, затова ще я разкажа смислово.
Балансът в тоя свят е нещо тънко и изисква майсторство. Въжеиграчът се накланя ту наляво, ту надясно, пристъпва предпазливо и нито за миг не се отпуска, непрекъснато е нащрек.
Човек, гледащ го от земята, може да си каже-тоя какво залита ту наляво, ту надясно, защо най-накрая не се определи и не тръгне в една посока? Така сам си противоречи, в един момент се накланя наляво, в следващия - надясно. Дали е неориентиран или е фурнаджийска лопата...
Въжеиграчът обаче не може да се накланя само в едната посока, защото ще падне, той се накланя според както въжето и тежестта му позволяват и изискват от него, за него е важно не да следва едната или другата посока, а да не падне от въжето.
Ето защо той не може и да се отпусне, той не може да си каже в един момент: "Е, постигнах всичко, което исках, сега вече мога да си почина", защото в момента, в който спре да пази равновесие, той ще падне. Ако седне на въжето и реши да си почине на досегашните лаври, той незабавно ще падне.
Уплътни духа си
|