Празничната еуфория, съм забелязала, има странно променлив и спорадичен характер. Чак е малко дразнещо. Хваща те в най-малко очаквания момент, обикновено когато си още на работа физически, но астралното ти тяло витае някъде другаде.
Така си бях и аз на 30 и 31 декември, без перспектива да ходя някъде на Нова година. Примирена, че ще споделя светлите християнски празници с котката ми Чарли, чието най-голямо забавление е да осъществява 2-метров скок на височина без засилване и/или да се бухне в елхата, след което броим труповете на играчките и игличките, които Чарли вади от задника си.

Съдбата обаче имала други планове за живота ми. Както седя и си мисля дали да си опека фъстъци или да ръфам пуканки в новогодишната нощ, влита мой приятел и ме оферира незабавно да хващаме първата каруца за Истанбул, където негови приятели ще ни дарят с билети за връщане. Самолетни, не какви да е.

Първоначалната ми радост леко замътва мозъка ми – ми, друго си е да се кютнеш в Истанбул на празниците, вместо на калния Редут, където трябва да си въоръжен с очила за нощно виждане, за да не прекараш Новата година в някой от десетките ровове по улицата. Опортюнистичната ми натура веднага се съгласява и съм готова лично да преговарям с авиокомпанията да смени имената на билетите с нашите.

После обаче леко размислям, защото най-вероятно смяната няма да стане, а и перспективата да лежа на турското летище в очакване някой самолет да ме забере е твърде неприятна.

Казвам на приятеля ми, че тая няма да я бъде, а и твърде силно подозирам, че той самият, като се види в безизходица там, ще ме продаде на първата чаршия срещу три баклавички и един локум с орехи.

Връщам се на пуканките и фъстъците. Фастъци, както пишат бабите на пазара. Съдбата обаче яко си е навила на пръста, че ще ме изкара от нас. Следват оферти за две партита, едното обаче чак в Обеля. А, викам, не, мерси. То по-добре в Истанбул да бях отишла, ей го къде е.

Накрая идва спасителната сламка – парти в някаква вила в Бистрица. Това вече не е за изпускане, поради което планът за фъстъците временно бива замразен.

Започва се яка атака върху фризьорския салон, където влагам цялата си дипломатичност, агресивност, кокетство и други женски благодетели и душевни красоти, за да се сдобия с час. Салонът е пълен с истерия. Изрусени кичури, кафяви кичури, опашки, изправени бретони, накъдрени бретони. Бретони без промяна. Аз съм само за плитчици, извинете.

Вечерта потеглям към моите приятели, откъдето ще тръгнем за Бистрица. „Потеглям“ е най-правилният глагол, изразяващ процеса на придвижване от столичния квартал „Редута“ /някога село/ към други части на столицата.

Накипрена с плитчици, полички и други красоти излизам пред входа и установявам, че... не виждам нищо. Няма една /1/ лампа. Никъде. Но няма и връщане назад, а и дори да имах фенер, не върви да ходя по улиците с него като някакъв стрелочник.

Смело започвам да крача, като се позовавам на мислената карта, която мозъкът ми е запечатал в последните 15 години живот в този квартал. Чуват се кучета и, разбира се, пиратки. Само се моля да не ме уцели някоя по главата, че там ми е слабото място.

Добирам се до спирката на рейса, където физическото и астралното ми тяло с раздразнение установяват, че приличам на доста кален рибар, вмирисан на барут и кордит. Приятелите ми обаче ме успокояват и по пътя към Бистрица нещата се оправят. Особено като гледам как народът си празнува юнашки зад десетките зидове в района, изградени по подобие Голямата порта.

Нашата вила е огромна и почтително питам дали има рецепция. Компанията е малка, но много симпатична. А пък пиенето е много, което впоследствие обясни защо приятелката ми се въргаляше по пода в продължение на пет минути без да може да стане, а аз самата почти изкъртих мазилката, стоварвайки се в коридора, докато президентът ни пожелаваше благоденствие. Опитах се да се оправдая, че подът е бил хлъзгав, но не мина. Добре, че навсякъде пуцаха пиратки, та тътенът от падането не бе много осезаем.

Вакханалията завърши към три и половина, след като изпих и половин бутилка Кианти, което гостоприемният, но неблагоразумен домакин бе оставил на твърде видно място. После известно време от денонощието ми се губи.

Като се съвзех и с изненада установих, че съм си у нас, много мислих. Понеже подочух, че вече било следващата година, доста разсъждавах предната къде отиде. Така и не разбрах. Стигнах обаче до убеждението, че празничната еуфория може и да е доста спорадична, но пък като те хване, много хубаво го прави.