|
... малко тъжна е тази наша обич, нали?
Иска ми се с тази тема и евентуално следващи подобни теми да насочвам вниманието ви към малко по-общочовешки неща, които поне мен постоянно ме вълнуват, като например приятелството, човечността, клишетата в живота, смисъла и безсмислието, щастието и нещастието, типичните български черти, тактичността и т.н и т.н.
Като за начало - не ви ли се струва тъжно, че в ерата на Интернет и комуникациите въобще, които вече са съвсем достъпни и направо са си ежедневие, хората не поддържат никаква връзка, когато би следвало да са приятели?
В университета имах колеги, с които много си допадахме и бяхме задружни в лекциите, упражненията и т.н. След университета се пръснахме и това е разбираемо, но те или влизат в интернет от дъжд на вятър или влизат често, но не се сещат да кажат и една дума...
Имах една колежка от Горна Оряховица, която беше в най-близкото ми обкръжение. Заедно сме ходили по Интернет клубовете да чатим в зората на Интернет, заедно сме правили упражненията и какво ли още не. След университета тя започна работа във Велико Търново и е постоянно онлайн. Писал съм й поне 4-5 пъти да поддържам връзка, да я чувам, да й честитя рождения ден и всеки път страшно много се радва да ме чуе, бъбрим си малко, а тя самата никога досега не ми е писала. Вече и аз не й пиша и не сме се чували с месеци. А и двамата сме онлайн много време...
Една друга колежка замина още по време на университета за Холандия да гледа деца. С нея сме учили в едно училище три години преди университета, стоял съм на предния чин пред нея, разбирали сме се, в университета също, помагал съм й с това и онова... Когато замина за Холандия, беше онлайн рядко и това отново беше разбираемо, но всеки път когато идваше онлайн аз й писах - питах я как е, има ли нужда от нещо, а тя - никога не ми писа сама. Вече не сме се чували от години и дори да я видя онлайн, не й пиша...
Други колеги, които също бяха сред най-близкото ми обкръжение, още повече че бяха от моя град (!!!), не се сещат да влязат в интернет и да разменим по една приказка, а после - колко било жалко, че сме се чували и виждали рядко...
В казармата успях да се сближа с другите висшисти, но особено се радвах на един от тях. Той беше от Попово, но живееше във Велико Търново. Имахме си телефоните. Скоро след казармата ходих на почивка из БГ и една от спирките ми беше Велико Търново. Обадих му се да се видим. Видяхме се, побъбрихме, разходихме се, даже се снимахме заедно. На следващия ден напуснах Велико Търново. Не сме се виждали повече. Не сме се чували повече. Можеше и той да се обади някой ден дори само да се чуем за малко или да ми поиска ICQ номера примерно да поддържаме някаква връзка. Не е ли редно тия неща да са двустранни?
Разни хора, с които съм се запознавал из чат сайтовете и с които сме се харесвали, с времето спират да пишат или направо изчезват безследно. Какво стана с харесването?
Аз винаги държа на хората, които ми харесват и намирам време за всеки един от тях - я да кажа здрасти, я да ги бъзикна нещо и да ги накарам да се усмихнат, я да предложа да се видим или нещо друго. Е, не всеки ден, но това не е и нужно.
Много ли коства да се сетиш за човек, който не ти е безразличен?
Наистина тръгвам да търся морето и тебе.
С огромното мое безумие тръгвам.
|
Интернет все ни свързва, Интернет ни дели...
