Ама недей, чакай...
аз май разбирам за какво пишеш.

И при мен беше така.
В началото, когато завърших Уни-то, поддържах връзка с колегите ми, които отдавна си бяха намерили работа.Те твърдяха, че са заети, затова не ми отговаряха, когато аз им пишех веднъж-два пъти в месеца.
Просто да ги питам как са, какво ново при тях. Постепенно усетих, че повечето са навлезли в рутината на работата си и са се обградили с нови хора, с които се чувстват близки. Или пък никога не са ме чувствали мен като приятелка, не е било взаимно усещането. Отговаряха ми сухо, вяло, в стил - тази пък сега какво ми писука?
После и аз почнах работа и престанах да се вълнувам от предишните си колеги, с които сме били по много купони, събирания, кафета и т.н.
Всъщност, зададох си въпроса - какво ни е свързвало?
Изглежда, най-вече самият университет, често само това.
Намерих си много нови приятели. С колегите ми от втората служба продължавам да се чувам по кю. Другите ми станаха далечни и на мен.
Като усещане. Иначе са ми на един клик разстояние.
Обаче чувствам, че нямам желание, нито тръпка да си говоря с тях.
Предпочитам да се виждам наживо с хората от моята компания.
Или да излизам някъде с приятелката ми.
И накрая излиза, че ако някой от старите приятели/колеги се сети за мен или аз за тях, то ще е с молба за вид помощ, ще искаме нещо един от друг. И няма просто ей така да се питаме как сме, какво ново...
Което, естествено, е малко тъжно.
ОБАЧЕ!
Аз залагам на качеството, не на количеството на приятелите си.
В крайна сметка, след като те сега не се сещат за мен, аз защо да ги търся също? Явно могат да живеят и без да се интересуваме едни от други... Така е по-добре. Остават ми приятелите, които ми се обаждат по телефона или ми идват на гости. Е, това вече си е личен контакт!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от epoussette на 08.10.07 23:02.