|
Дойде му редът да премина този класически маршрут в рамките на класическото контролно време от 24 часа. Ще разкажа подробно за ходенето, та хем да се изфукам , хем да помогна на следващите мераклии. След като прочетох Наказателния кодекс, останах с впечатлението, че подобно деяние засега не представлява престъпление, макар да подозирам, че някой заядлив прокурор би могъл да се хване за .
Идея
Ненормалните идеи хрумват на ненормалници. Затова не е чудно, че отдавна обмислях това ходене. Преди доста години един приятел физик, Росен Върбанов, го направи. Аз го гледах като бог, изпълнен със страхопочитание. Вярвах, че чак такова изстъпление в никакъв случай не ми е по силите. Когато обаче дълго обмисляш нещо уж невъзможно, неговата неосъществимост постепенно започва да се топи. Много ме запали личният пример на , който през 2007 г. изтърча от Мусала до Вихрен, попътно поспивайки си три часа, за да не би да финишира неприлично рано . После, през 2008 и 2011, мина два пъти в обратна посока. Самият факт, че не му мигна окото да се подложи на това цели три пъти, беше вече нещо окуражаващо. Аз обаче съм ходил доста с Павел и съм съвсем наясно, че човек трябва много добре да се замисли, преди да тръгне да се сравнява с него.
Когато Павката пусна , реших, че е дошло времето и аз да пробвам. Седнах над картата и се хванах сериозно да обмисля нещата. Оказа се, че разстоянието не е кой знае какво - 75 км по карта, 55 в Рила и 20 в Пирин (GPS данни не съм търсил). Рекох си, че това няма да ми се опре. е 70 км, а съм го минавал 6 пъти, тази година - за 16.23 часа. Все някак ще мина още 5 км за 7 часа! Притеснителното нещо беше чудовищното изкачване - общо около 5000 метра (това число вероятно не е много точно) срещу 3500 за похода на Станислав. Моят най-див "" на този поход от 2008 година включваше около 4000 м изкачване. Наистина, тогава едва се справих. Ходенето от Мусала до Вихрен следователно се очертаваше като най-трудното до момента мое ходене,но не много по-трудно от други, които бях направил. С една дума, възможно. Струваше си да опитам.
Планиране
Неоценима помощ ми оказаха пътеписите на Павел за неговите преминавания на маршрута, които цитирам за всички следовници:
Избрах посоката от Мусала към Вихрен, която ми се виждаше по-лесната лично за мен. Трасето щеше да бъде по билата на Средна и Югозападна Рила, седловината Предел, изкачване през Даутово езеро на билото на Пирин югоизточно от Даутов връх и оттам по билото - до финала. Мислех да вървя по пътеките и да не качвам догоре върховете, които пътеката подсича. Внимателно насрочих нощната част на похода така, че да съмне на вр. Капатник. Съставих си подробен график с контролни междинни времена. Старта и финала определих за 18.30 часа. Щеше ми се да тръгна по-рано, но не дръзвах да слизам от Капатник по тъмно. Ходенето ми потвърди, че съм бил трижди прав.
Отлагах тръгването два пъти - тъкмо намеря свободно време и се "наточа", и хоп - пристигне някой мощен атмосферен фронт. А аз държах времето да е хубаво. Заедно с втория фронт ме споходи и вирус - с болно гърло и хрема не бях за сериозно ходене. Фронтът обаче замина, оставяйки след себе си хладно време и отлична метеорологична прогноза, а гърлото ме отболя. Като допълнително улеснение улучих пълнолунието.
Подготовка и екипировка
Не съм тичал по стадиона с часове - не ми е в характера. Разчитах на общата си физическа форма от ходенето насам-натам по баири. Походът на Станислав беше преди 3 седмици и се надявах още да ми е останало нещичко от благотворния му тренировъчен ефект.
За екипировката водещият ми принцип беше прост: минимално тегло. С изключение на спалния чувал, телефона и бивачното фолио не взех нищо, което да не смятах за незаменима необходимост. За чувала много се колебах (даже и сега продължавам да се колебая). 600 грама отгоре не са шега работа при подобна екстремия. Накрая все пак реших, че комфортът преди старта и след финала (или провала) си струва носенето и го взех. Телефона взех, защото нямах друг по-лек часовник - поради разсеяност ръчният остана в работата ми. За фолиото се прежалих - тежи само 60 грама, а спасява чудесно от росата и отчасти от студа. Дрехите бяха малко и все много леки - за вървене щяха да стигнат. Взех шапка, но спестих ръкавиците - чифт чорапи можеха да ги заместят при нужда. Взех също компас, карти на Рила и Пирин (и за тях много се колебах, цели 150 грама са, но дойде време да съм благодарен, че ги взех), челник с комплект резервни батерии (всъщност не опрях до тях, но човек никога не знае), леко (от ПЕТ) шише за вода, малко и леко ножче, няколко метра връвчица, малко тоалетна хартия. Извадих парите от портмонето и личната карта от калъфа и ги пуснах в един джоб. Храната към момента на старта беше: половин типов хляб, 300 грама добре обезсолено сирене, 200 грама от възможно най-безсолния кашкавал, 200 грама мед, 200 грама бисквити, 180 грама шоколад (той ми остана!), 7 вафли. Бисквитите извадих от картонената кутия (излишно тегло!), а сиренето сложих в тънка и много лека кутийка от сладолед (тя, естествено, се смачка по пътя, а аз пък като контрамярка изядох сиренето). Това беше. Доверих се на синоптиците и оставих дъждобрана. Не взех и щеки - щях да ползвам пръчки за еднократна употреба, взети от гората. За какво са ми да ми тежат по километричните рилски чалове? Напъхах всичко в най-леката раница, която заех от сина ми. Предвид променливото количество на храната, водата и дрехите, носех на гърба си между 4 и 7 кг. Обувките ми (1200 грама двете) бяха маратонкообразни, но иначе сериозни, планински, само дето пият роса като попивателна.
Подход
Тръгнах от Мордор с маршрутката в 7 часа. Да ги убие господ, за китайци ли я бяха правили, или за деца от детската градина, не знам, но беше невъзможно да си събереш краката между седалките. Добре, че седях сам на две. В Самоков оплюсках една кифла, размечтах се и пропуснах автобуса за Пловдив - хем по-ранен, хем два пъти по-евтин от обирджийската самоковска линия. Както и да е, в 9.25 часа се качих на лифта от Боровец за Ястребец и след 20-ина минути бях на върха на планината, без да съм си мръднал и пръста - ама трябваше да оставя 10 лв в касичката на мутрите от "Бороспорт", от което ме смъдна сърцето.
Посрещна ме хладно, ясно и кристално бистро време - рядко се среща толкова прозрачен въздух, хеле пък лете. Гледката към планината беше неземно красива. Стоях, гледах захласнат и не можех да откъсна очи от върховете, по които един по-остър поглед би могъл да преброи всяко камъче. Наоколо щъкаха шарени вакли стада от пишман-туристи, предимно вносни. Тръгнах по най-мързеливия възможен път, за да пестя силите си. В 10.30 минах край хижа "Мусала". Май има напредък по "новата" хижа (то сигурно и на думата "хижа" ще и трябват кавички). По пътеката нагоре имаше лед и много изкачващ се народ. В 11.10 бях на хижа "Леденото езеро" (на входа вече тъй пише). Оттук си налях вода. Европейските ценности са си пробили успешно път дотам - първото нещо, което ти се набива в очите пред входа, е голям ценоразпис с яркочервена реклама на "Кока-кола" отгоре. Планинска романтика!
Роматиката беше навсякъде и под всякакви форми. В Мордор от години върлува някакъв психопат, изтърван от някое специално заведение, който най-старателно драска всички стени и спирки в района на работата ми с грамадни надписи: "Сидере! Куче? Анатема!" Та тоя идиот явно се е навъртал и из Рила - беше осрал със същите надписи и пътеката към върха. Много ви моля, приятели и колеги, ако случайно го срещнете, да го уловите и предадете - в лудница ли, в зоопарк ли, не знам, само и само да е под ключ!
За да икономисам крачки, се качих по зимния път по ръба и в 11.30 бях на Мусала. На юг, очертана съвсем ясно, се виждаше моята крайна цел - връх Вихрен. Това беше много успокоително, макар оттук върхът да изглеждаше обезпокоително ситничък . Обядвах, звъннах вкъщи, помотах се по върха и се порадвах на хубавите гледки. Същото правеха още доста хора. В 13 часа се оттеглих с достойнство в чувала на една пейка в стаичката за туристи. Опитах се да поспя, зер ме чакаше безсънна нощ. Отначало беше доста шумно - постоянно влизаха, тропаха, викаха, пазаруваха от лавката, удряха си печати. Към 15.30 взе да поутихва. Къде дремех, къде просто си лежах отпуснат, докато в 17.30 се излюпих и взех да се стягам. Ядох за последно бавно и спокойно, подредих раницата, направих преговор над картата и в 18.29 застанах с часовника в ръка на пирамидата. На върха бяха останали само няколко души.
Преходът
1. Рила
Стрелката прескочи на 18.30 и аз се юрнах като отърван на юг. По голямото надолнище вървях бързо, но не се престаравах - десният ми глезен е навяхван 3 пъти и е малко хлабав, та една стъпка накриво би могла да приключи похода ми бързо и изключително позорно. Времето беше приятно, отлично за вървене - хладно, тихо и слънчево. По Близнаците включих на пълна тяга. Отдавна не ги бях минавал лете и се изненадах приятно, колко бързо и лесно ги минах по леко подсичащата билото пътека. После подсякох, още по-ниско, и Маришки чал и се заизкачвах по Овчарец. От север изкачването не е много - превалих върха и заслизах към седловината Джанка в лек тръс, на равните места даже тичайки като изоглавено добиче. Между клековете задминах голяма група чужденци, пръснали се на няколко подгрупички.
Минах Джанка в 19.52, малко преди графика ми. Отляво ясно се виждаше хижа "Грънчар" и за момент малко завидях на хората там, които можеха скоро, даже още сега да си легнат и цяла нощ да спят, вместо да гонят Михаля из мрачините по баирите. После обаче надделя чувството, че никой от тях нямаше да се наслади на радостта от схватката с едно голямо предизвикателство. Тъй де, човек спи всяка нощ, но колко често препуска от Мусала до Вихрен?
По нагорнището към Ковач вървях равномерно, с крейсерска скорост за дълги разстояния, според мярката, която съм изнамерил за себе си: толкова бързо, че все още да мога да дишам само през носа, без да се задушавам. Слънцето постепенно слизаше към грамадата на връх Шишковица. От прекалена предпазливост носех от Мусала близо литър вода. Сега попаднах на извор и се ядосах на глупостта си да нося толкова излишен багаж. Сякаш не знаех, че рилското водоснабдяване е безупречно - жаден няма да останеш! Напих се и излях почти всичко, без 150-200 мл, за в случай на пожар. Някъде отдясно четирима се грееха на огън до две зелени маскировъчни палатки. Слънцето се сбогува безстрастно с мен и се потопи зад билото вляво от Мальовица. Скоро прехвърлих връх Ковач. Отпред преваляше билото с дрънкане на хлопки към Малка Баненска река някакво окъсняло стадо, подкарвано от виковете на пастира. Започна да притъмнява.
След големия десен завой под Курджилъка спрях за първата си 10-минутна почивка след два и половина часа ходене. Изядох две вафли. Сложих си шапката, челника и надянах на ръцете си едни чорапи, защото вкочанените ми от студа пръсти отказваха да се справят с химикалката, с която записвах времената. За тези 10 минути така се смръзнах, че с облекчение хукнах отново напред. Дотук се движех от само себе си точно по графика - май го бях съставил добре.
Известно време вървях на челник, защото западният хоризонт блестеше силно срещу мен и ме заслепяваше, та не виждах, къде стъпвам. После хоризонтът потъмня, а пълната Луна освети великолепно планината. По-голямата част от нощта вървях с изключен челник - естественото осветление ми стигаше. Така си спестявах твърде уморитеното зверене в движещото се светло кръгче. Палех челника само когато вървях през камънак, срещу ниската Луна или по дълбоко вкопана пътека с тъмно дъно.
Видях, че телефонът живна и звъннах на булката да и кажа, че съм стартирал нормално. Ниско вляво, до Вапските езера, нещо светеше - може би палатка. Скоро светлинката изчезна и не можах да я разгледам. Вече беше съвсем мръкнало, но не и тъмно. Небето светлееше, разсейвайки обилната лунна светлина, и на юг, зад светналите в Разложката котловина селища, се очертаваше тъмният силует на Пирин с моята цел. Гонех веднага от главата си всяка мисъл за Вихрен и даже за Пирин - това беше още толкова далеч, че мисълта ме притесняваше. Стараех се да мисля само за следващите 2-3 часа път.
Минах разклона за Канарското езеро и започнах да подсичам вр. Канарата по лятната пътека от юг. Това беше трудно нощем - нямаше пътека, само тук-там по някоя каменна купчинка, а теренът бе доста каменист. Скоро съвсем загубих купчинките. Взех да съжалявам, че не минах през върха - май щеше да стане по-бързо, хем спестеното изкачване беше нищо и половина. Вече бях тръгнал отдолу и трябваше да продължа. Накрая излязох отново на билото и скоро седнах на върха на каменистия Павлев връх за 15-минутна почивка. Хапнах парче шоколад и бисквити. Не ми се ядеше посред нощ, но си помислих, че малко бързи въглехидрати ще ми дойдат добре преди задаващите се няколко големи върха. Докато дъвчех, смених влажните си чорапи. Усещах едното си ходило леко подбито от камъняците, а те тепърва започваха, затова обух един върху друг двата най-дебели чифта, за да ми е по-меко. Наближаваше полунощ, Луната беше се вигнала високо и светеше силно, правейки повечето звезди невидими. Тази нощ Земята беше близо до максимума на метеорния поток Персеиди, но при такава Луна нямаше как да видя нещо, да не говорим, че трябваше неотклонно да си гледам в краката.
В края на почивката бях направо обезумял от студ. Трябва да беше малко над нулата, а на върха подухваше и ветрец. Бях облечен като за ходене, а ме мързеше при всяко спиране да се обличам и после пак да се събличам. Лошото бе, че малката ми раница нямаше достатъчно джобове, за да става това лесно. Пък дори и всичките ми дрехи надали биха стигнали за комфортно стоене на едно място. Помислих си развеселен, че не бива да закъсвам преди утрото, защото в този студ дори с всичките дрехи и в чувала и фолиото би ме очаквало велико "коване на клинци".
С мъка се изправих, скован и скърцащ като ръждясал робот. Някой беше оставил на върха тояга и аз я взех с благодарност - щеше да ми послужи при следващите изкачвания. Тръгнах и с раздвижването топлината се върна в тялото ми. След 15 минути минах край голямата каменна пирамида на вр. Черна поляна (Карааланица). Теренът бе много каменист, та бях светнал челника. Следваше зашеметяващо дълбока седловина и после баир - да ти продума - към вр. Аладжа слап. Там тоягата свърши добра работа. Шест минути след полунощ превалих върха, подсичайки леко котата. Безкрайният камънак продължаваше. Оптимистично си помислих: днес вече е денят, в който ще финиширам.
Нощта ме гнетеше все повече. Хич не понасям да правя нощем нещо друго, освен да спя. Тъмнината някак отнемаше от бодростта и хъса ми. Без да бях особено уморен, усещах вялост и мудност. Трябваше час по час да си напомням да не се мотая, а да отварям широко краката и бързо да ги местя. С отчаяние се сетих, че нощта преваля чак в 1.30 - едва тогава Слънцето започва бавно да изплува изпод земята към изток. Така ми се искаше по-скоро да съмне!
За 20 минути слязох от Аладжа слап до Кадиин гроб. Камънакът свърши. Оставих тоягата. Дългото изкачване към Узуница (какво уместно име!) изглеждаше съвсем различно в тъмното, но пък свърши неочаквано скоро. Още малко баир, изкачен с равномерно темпо - и възлязох на Ангелов връх. Тук пак се окуражих: е, браво, почти се справи с Рила, следващият толкова висок връх е чак в Пирин. Това си го помислих още на Черна поляна, но сега големите рилски изкачвания наистина бяха вече зад гърба ми. За награда изпих резервната вода. Щях да си налея в хижата. Ето, браво, и раницата олекна... Бегом сега напред! Вървях все по-механично, в унес. А даже не ми се спеше - сиестата на Мусала бе свършила отлична работа. Просто исках да съмне, ама не можех да сторя нищо по въпроса.
По приятния тревист и осветен от луната терен слязох до хижа "Македония", светнала с прозорците си, пак точно според графика. Отпред бяха паркирани джип и кола. Вратата обаче беше подпряна отвътре и не се чуваше ни звук, ни бръм. Не се колебах много - за какво да будя хората? "Добър вечер, аз съм вашата леля. Малко луд съм и минавам транзит, ама искам да си налея вода." Продължих нататък.
Започнах да изкачвам баира под Малък Мечи връх, но усетих отпадналост. Реших, че ми трябва почивка - от три часа не бях спирал. Сврях се в клековете, защото вятърът се беше поусилил. Този път облякох почти всички дрехи. Това беше най-дългата ми почивка - 20 минути. Ядох хляб с мед. Шоколадите нещо не вървяха - не ми се ядеше шоколад.
Въпреки обличането, след 20-те минути седенето на място стана съвършено непоносимо. Станах и потеглих с всичкия кофраж, като залитах и скърцах по всички прегъвки като ръждив кюнец; при това на висок глас псувах студеното време, професор Целзий, лорд Келвин, Фаренхайт, а също и проклетия идиот, изобретил студените атмосферни фронтове. Псуването ме стопляше допълнително. И изведнъж някой пред мен извика! Гласът беше малко сепнат. Страшно се смутих - смятах за немислимо да срещна човек по това време (2.30) и на това място (на Нищото в средата). А инак, що за въпиющо безобразие е да си ходиш ей тъй по някой рилски баир и да попържаш като хамалин цяла Вселена? От мрака изникна младеж с раница. Поздравихме се. Каза, че идва от Предела. Някакво объркване го забавило; опитал се да спи на Парангалица, но студът го отказал. Каза, че няма да буди хижаря, а ще продължи. Аз не посмях да му разкажа моята история - човекът изглеждаше Джедай, но несъмнено щеше да се убеди в това, че е срещнал посред нощите пълен откачалник.
Излязох на седловината между върховете Малък Мечи и Юмерджик, но се заплеснах и изтървах лятната маркировка. Продължих по зимната и минах през самия връх, с което вероятно съм се забавил малко. Връх Езерник го подсякох отдясно, без пътека, зарязвайки и стълбовете. Добре, че теренът бе равен и тревист. В 3.21 излязох пак на лятната пътека югозападно от Езерник. Тук намерих и вода. Напих се, но не наливах в шишето. Нямаше опасност да прежаднея в този кучи студ. Слязох на Парангалишкия преслап и с повишено внимание, следейки маркировката, продължих нагоре към вр. Равник. Пътеката уж все се канеше да го подсече отляво, но някакви пропасти постоянно я "избутваха" нагоре и накрая се стигаше почти до самия връх. Кой знае защо, това ме подразни. Оттук продължих по безкрайни тревисти равнини - само летища да строиш. Ходеше се леко и бързо, но малко доскучаваше. Радонов гроб, Русалиите, Самарджийска градина, Скачковец... кратка почивка на тревата... нищо интересно. Надявах се да пийна пак на Хайдушкия кладенец, но не го намерих в тъмното. Нямах време да го търся. Все пресмятах, колко остава, докато се разсъмне. Ето че на изток небето просветна. Появи се ярка ивица, която започна да се разширява нагоре, а отдолу да почервенява. Слава на дядо Райко! Вече виждах вр. Капатник, а теренът ставаше все по-отвратителен. Камънаци и дупки, коварно прикрити с висока трева, губеща се пътечка и рядка маркировка - така изглеждаха нещата на тъмно. Що ли не тръгнах поне половин час по-късно! Този Капатник си е самото ключово място на похода - гаден и от север, и от юг.
В 6.12, вече по светло, стъпих на Капатник, а Луната залезе. Починах тук 10 минути. В 6.29 - благословен час! - дядо Райко най-после изгря. Студът обаче си остана. Вече вървях надолу по отвратителния стръмен склон, осеян със скали, дупки и храсти, като някаква пияна пътека се опитваше да се провре между всичко това. Поне храсталакът бе поутъпкан - може би от някои подлъгани от гръмката фирма "Е-4" туристи, неподозиращи къде са тръгнали. Достигнах път и реших, че най-лошото е минало. А то всъщност тепърва започваше.
Маркировката внезапно изчезна. Всъщност не съвсем - видях една-две самотни марки край пътя, а после цяла серия, пресичащи един завой. Това ме накара да следвам пътя, а той се виеше като черво, слизайки съвсем бавно надолу. Ама така аз можех да си слизам до вечерта! Повече марки не видях. След още 2-3 грамадни завоя ми писна и като извадих компаса, го ударих през просото, т.е. през гората. Дърварските пътища образуваха доста гъста мрежа и аз се опитвах да следвам по тях южна посока - така по някое време със сигурност щях да пресека шосето от Разлог за Предела. Появиха се и малини. Правех се, че не ги виждам. Нямаше време! Пътищата влязоха в заговор - всичките станаха успоредни, с посока изток-запад. Шосето беше далеч, а аз - високо. Бях се загубил здравата и ако не се намерех своевременно, ако до 10 часа не стъпех на шосето, можех спокойно да изчакам първия автобус за Мордор - с похода щеше да е свършено, защото нямаше да мога да стигна навреме до Вихрен. Почнах да се отчайвам и същевременно да побеснявам - нима след толкова усилия и 9 часа нощно ходене всичко щеше да пропадне? Позволих си да преодолея няколко участъка без път, направо през гората на юг като глиган. Това беше акт на отчаяние - нямах достатъчно време да сляза по този начин. Виждах долината на р. Мразеница отдясно, маркировката трябваше да е някъде там, но реших да не слизам в долината - там нямах работа, тя водеше за кръчмите и х. "Предел", доста встрани от истинската връзка между Рила и Пирин - м. Кулата. После дойде най-нечуваното - на юг вместо слизане следваше изкачване! Някак си заобиколих едно възвишение, къде по път, къде без, но се появи второ. Пак се разпсувах на глас. Доколкото усещах, бях някъде около м. Виоте. Продължих да гоня южната посока. По някое време склонът пак полегна надолу и започнах да чувам колите от шосето. Цялата нощна умора се бе изпарила без следа - хвърчах с пълна скорост, без да спирам да почивам. Излязох за повторно на един дърварски път, който вече бях следвал и изоставил, защото зави в нежелана посока - познах го по навързаните като временна маркировка бели парцалчета. Сега съобразих, че в голям мащаб този път следва правилната южна посока. Затова тръгнах по него, търпеливо понасяйки завоите.
Съдбата бе благосклонна - пътят ме заведе право до чешмата в м. Кулата. Мисля, че за това спомогна по-скоро късметът, отколкото чувството ми за ориентация. Чак сега посмях да погледна часовника. 8.45, бях спасен! Не усещах никаква умора, сякаш сега тръгвах - загубването ми подейства много благотворно.
На чешмата се напих с вода, измих се, преоблякох се и си сложих по-тънки чорапи. Бях обнадежден - беше рано, слънцето грееше, бях бодър и свеж. Щях да успея!
2. Пирин
Тръгнах бързо по шосето за м. Кулиното. Трябваше да наваксвам загубването под вр. Капатник. Видях табела в обратната посока на един чер път и реших, че оттам е по-пряко. Когато пак излязох на асфалта, мрачно си помислих, че може междувременно пътят да се е разклонил и аз да съм на грешното отклонение. Не бях минавал отдавна, не бях сигурен. Оказа се, че точно това е станало. Стигнах до разклон за лифта, а после асфалтът свърши. Нещо не се връзваше. Добре, че имаше хора, та ги попитах за пътя. Посъветваха ме да се кача по пистата, докато достигна маркировката. Така и направих. Може би даже спестих малко път.
На маркирания път закусвах 15 минути. Звъннах да докладвам, че баба Меца още не ме е изяла. В 10 часа тръгнах нагоре с бързо темпо. Въоръжих се с два тънки, но здрави клона вместо щеки. Дневната светлина наистина ми бе дала невероятна свежест. Вървях бързо, задминах трима души по стръмнината и в 11.59 излязох на билото на Ушиците. Стана по-лесно, отколкото очаквах.
Оттук до Даутово езеро пътечката през клека се оказа голямо губивреме - цели 33 минути отидоха за някакви си 900 метра. Успях да кривна и в глухото отклонение, за което Speedy предупреждава в пътеводителя си, въпреки че бях чел за него. Това ми бе първото идване тук. Не носех никаква вода, за да ми е леко по големия баир. Мислех от езерото да заредя до финала. Груба грешка поради незнание! "Езерото" се оказа полупресъхнал смрадлив гьол, дълбок няколко пръста. Пийнах за проба - водата вонеше нетърпимо на тиня. Лоша работа! Наоколо имаше много следи от копита. Помислих, че щом по брега не се валят сърнешки трупове, надали е толкова страшно. Ами ако се продрискам преди финала? Стига, бе, остават 5-6 часа, надали ще подейства толкова бързо. Имам вяра в имунната си система, справя се добре с работата си. Налях литър вода - поне беше бистра на вид - и тръгах към билото. Отгоре бавно слизаше човек, но се разминахме отдалеч.
Все още малко изоставах от графика, но в него бях заложил резерв. Минах през Каменишки връх. Радвах се пак на чудесно време и хубави гледки, слънцето весело грееше, но не беше горещо. Май си спомнях за хубава пътечка, заобикаляща котата, но аз някак я изтървах и минах точно отгоре през камънаците. Още веднъж кривнах от правия път и трябваше да изгазя няколко метра клек. Идваше дълъг клекав участък и си наложих внимание, за да не губя повече пътечката. Отново ме обзеха съмнения. Вече виждах вр. Албутин и той ми изглеждаше страшно далеч, а пред него бодро се зеленееше толкова много клек! Нима можех да достигна върха за по-малко от 2 часа?
По клекавото ръбче изпреварих с мръсна газ трима младежи и в края му седнах да почина. Не се губих повече. Колко лесно се ходеше лете! И тук не бях стъпвал отдавна в безснежния сезон. Последен баир - и ето ме на Албутин. Часът бе 14.40, бях даже изпреварил графика. Пред мен блесна огряното от слънцето мраморно било. В този момент вече знаех, че съм успял. Разполагах с близо 4 часа - че аз за толкова и по корем бих се дотътрил до Вихрен!
На върха стоеше и се радваше на гледките един младеж. Поздравихме се и той ме попита, откъде идвам. Беше първият човек в планината, на когото казах. След няколко уточняващи въпроса май ме отписа като безнадежден случай.
От слънцето ожаднявах, но водата беше отвратителна. Гълтах със запушен нос бързо няколко глътки от шишето и после се борех да преодолея мощния пристъп на гадене. Даутово езеро ли? Никога вече!
Слязох в тръс до Суходолския превал и се замислих, откъде да продължа. Реших да подсека по пътеката Разложки Суходол и Каменитица - след последния връх имаше доста дълбока седловина. На нея хапнах и продължих вече по билото, защото напред пътеката виеше твърде много, а и на места слизаше.
Никога гребенът на вр. Баюви дупки не ми се бе виждал толкова дълъг. Явно усещах вече умора, ходенето не ми спореше, както докато се изкачвах над Предела. В 16.08 минах край заслон Кончето. Наоколо щъкаха доста хора, целият Пирин бе гъсто налазен. Продължих по билото, качих се на вр. Бански Суходол, а под мен една група се мъчеше да подсича по оная безумната пътека към средата на Кончето. По самото Конче нямаше хора. Така лесно изпреварих групата, без да се налага да ги задминавам по ръба. Минах Кончето за 17 минути и седнах за последна кратка почивка на вр. Кутело. Глътнах за сетен път от гнусната вода и излях остатъка. Заслизах много внимателно - колената ме боляха вече, исках да ги щадя. На Премката въобще не спрях. Вълнението беше преминало, нямаше особени емоции, изпитвах по-скоро досада и нетърпение да се свърши. Оставаше формалната работа да стъпя на Вихрен. По баира включих турбото, изстисквайки максималната скорост от уморените си крака. Настигнах познат човек, който ми се обади, а аз не бях никак любезен - набързо го подминах, просто исках по-скоро да стигна. Ако чете това, моля за извинение! Задминах още неколцина, включително бебе в раница, и качих върха за 23 минути. Не беше зле като за след 23 часа ходене. Часът беше 17.36. Имах всъщност доста голям резерв. Справих се за 23.06 часа.
Отход
Седях на връх Вихрен, погледът ми се плъзгаше по прекрасната слънчева панорама и се наслаждавах на покоя. Вече нямаше за къде да бързам. Въобще не ми се мърдаше. Можех да си седя тук, докато студът ме изгонеше. Звъннах вкъщи. Стигнах, добре съм, планината ви поздравява. Денят не бе ясен като предишния. На север, малко отвъд майната си, се очертаваше смътно силуетът на връх Мусала, от който тръгнах. На връх Вихрен и по склоновете му имаше доста хора.
Реших да спя в някоя по-ниска, закътана, топла гора. Можеше да се върна на заслон Кончето, но трябваше да кача пак Кутело, а и в събота срещу неделя бе много вероятно да има навалица. Бавно заслизах към Кабата. Коленете ми стенеха и молеха за пощада. За едно денонощие бяха слезли 5000 метра, а сега ги карах да слязат още 1000. Щадях ги максимално, но си ме боляха. Притеснявах се да не им причиня трайна повреда. Слизах със скоростта на бабичките около мен и от това пътят до хижа "Вихрен" ми се видя невъзможно дълъг. Надали някога съм го вървял толкова много време. На няколко пъти спирах да почивам. Над хижата най-после стигнах до чиста вода. Пих няколко пъти, на почивки. Животът бе хубав!
На хижа "Вихрен" цареше стълпотворение. Нямах работа тук. По шосето сновяха коли, от които се пазех. Подминах и х. "Бъндерица". Вечерта наближаваше. Избрах си равно място под боровете вляво от пътеката. Много не придирях, само махнах шишарките и по-дебелите клечки и хвърлих чувала на земята. Усетих глад - добър признак, че не бях се преуморил. Изядох последните останали трохи. Шоколадът пак не се класира. Заврях се в чувала и още по светло заспах като праведник.
Станах на разсъмване и слязох в Банско. Преди да тръгна, колената ме боляха, но това беше за последен път. Издържаха геройски. Първо ме блазнеше мисълта за едно романтично прибиране с каубойския влак, но щях да изгладнея, а не исках да нарушавам святото правило - нито стотинка похарчена в Банско! Качих се на автобус и той ме достави в Мордор още преди обед.
Върнах се олекнал с 3 кг. Сега се рехидратирам с дини на корем. Краката ми са добре, коленете не дават признаци на повреда, дори стъпалата не ми се подбиха. Не зная, дали бих го направил пак, но кой знае - човек има щастливото свойство да забравя...
Забелязани грешки
1. Най-голямата ми и без малко фатална грешка беше, че тръгнах да преминавам спортно маршрут, по който за мен имаше "бели петна". Не бях вървял между х. "Македония" и Предела от много години, а на Даутово езеро даже не бях ходил. Никога не правете така!
2. Можех да си спестя 76 минути нощ, ако бях тръгнал в края на юни вместо на 12 август.
3. Тръгнах рано от Мусала. Един час по-късно щеше да е оптимално предвид подхода към вр. Капатник.
Други нЕкои съображения
1. Хубаво е да се проучи най-добрият път от вр. Капатник направо за Кулата. Има такива, само трябва да се опишат по някакъв начин.
2. Минаването през Даутово езеро е нежелателно. Вероятно има начин да се хване билото още северозападно от Даутов връх.
3. Заобикалянето на върховете Пирин, Плешки и Даутов не е никак спортсменско. Мисля си за това, как може да се мине по линията вр. Капатник - вр. Пирин. Това ще е по-тежко, но ми се вижда възможно. Ще трябва да се върви от Вихрен към Мусала, за да е клекът на слизане, а пътят през самия клек ще трябва да се проучи предварително и оптимизира до възможната степен.
4. Пълнолунието се оказа голяма благодат. Не е зле да се търси съчетанието: време около лятното слънцестоене + пълнолуние + ясно и хладно време.
График на движението
(Почивките не са отбелязани. Те бездруго не бяха дълги и не променят значимо общия график. (п) означава, че съм подсякъл по пътеката най-високата точка на съответния връх.)
Място Час Време от старта
вр. Мусала 18.30 0
вр. Малък Близнак (п) 18.53 0.23
вр. Голям Близнак (п) 19.01 0.31
вр. Овчарец (п) 19.30 1.00
седл. Джанка 19.52 1.22
вр. Ковач (п) 20.45 2.15
седл. Горни куки 21.40 3.10
Павлев вр. 23.05 4.35
вр. Черна поляна 23.34 5.04
вр. Аладжа слап (п) 0.06 5.36
седл. Кадиин гроб 0.25 5.55
вр. Узуница 0.54 6.24
Ангелов вр. 1.12 6.42
х. "Македония" 1.51 7.21
вр. Юмерджик 2.56 8.26
м. Радонов гроб 4.15 9.45
разклон за х."Чакалица" 5.02 10.32
вр. Капатник 6.12 11.42
седл. Предел (м.Кулата) 8.45 14.15
ски-писта Кулиното 9.45 15.15
седл. Ушиците 11.59 17.29
Даутово ез. 12.32 18.02
Каменишки вр. 13.10 18.40
вр. Албутин 14.40 20.10
вр. Баюви дупки 15.53 21.23
засл. Кончето 16.08 21.38
вр. Бански Суходол 16.28 21.58
вр. Кутело 16.45 22.15
седл. Премката 17.13 22.43
вр. Вихрен 17.36 23.06
|
