Първо - ОЛЯЛ СИ СЕ В ПИСАНЕ!!! Къде пише каква всъщност е Амирлин - аз просто не мога да се сетя... Това със стрелата...??? Но карай.
Все пак не съм ги прочела всичките

И Второ...

Да, беше прекрасен юлски ден... Като всички онези прекрасни юлски дни, които така юлски се повтаряха през Юли всяка година... Но този път имаше и нещо особено... Дали заради дъбовите маси, която валяха вчера? Не, не. И друг път се беше случвало, но нямаше нищо странно...

Смърт тъкмо се прибираше в къщи за следобедния чай, когато и той го усети - нещото, което не беше наред. Той сбърчи вежди... т.е - щеше да ги сбърчи, ако имаше вежди... Май щеше и да се усмихне накриво, но нямаше нужда, защото в крайна сметка той си беше винаги ухилен... Само с кривото щеше да му е малко трудно. Но може би погледнато от подходящ ъгъл при подходяща светлина...
Бинки изпръхтя недоволно - и той го усещаше и явно не му харесваше. Снижи се внимателно и леко стъпи върху черната трева. Албърт явно го нямаше, защото на вратата на конюшната висеше бележка : "АЗ СЪМ В АНКХЪ - МОРПОРКЪ. ЧАЙЪТ Е НА ПЕЧКЪТА". Смърт си помисли, че сигурно Албърт бе отишъл на пазар... Той така или иначе не ходеше другаде... Той вдигна рамене - жест, овладян до съвършенство. Отвори вратата на конюшната и Бинки, оглеждайки се неспокойно, влезе вътре. Овесът си го чакаше, така че той реши да се успокои с похапване.
Смърт бавно тръгна към къщата си, подпирайки косата на рамо. Мина му през ума, че трябва пак да я точи. Все пак не можеше да се отнася немърливо към работата си, нали... Я си представете палач, на който се налага да отсича глава на три пъти... И то заради ненаточена брадва...
Наскоро Сюзън беше наминала да види милия си дядо и бе посадила теменужки пред къщата. Черни. Смърт спря пред тях и се опули (метафорично, поради липсата на лицеви мускули, които да осъществят опулването). Те бяха... Сини!!!

ПП - Не бъдете критични... Твърде критични... Защото това е първият ми опит в такъв стил

Не чакайте! Подходящия момент никога няма да настъпи!

Дотук това ми беше най-смешно...

Не чакайте! Подходящия момент никога няма да настъпи!

Сюзън оседла коня си. Не обикновения... А Онзи, с който можеше да отиде при дядо си. Имаше само още един освен Бинки - Делуе. Той беше сив като... Като нещо много сиво, например най-новата бира, предлагана от Диблър ССПГ. Доста съмнителна на вкус... Което не беше нещо ново за неговата стока... Очите Делуе бяха зелени като, като да речем тревата. Ама не тази в дома на Смърт, не и тази около Анкх - Морпорк (която беше всякаква друга, освен зелена), не и като тази в Университета (която пък само понякога беше зелена...). Като нормалната трева.
Сюзън въздъхна и се качи на седлото... И потегли. Когато стигна, я обзе едно усещане, което можеше да се оприличи така: след като се прибираш след двучасова разходка, нещо ти прошепваше в ухото думи от сорта на "Да, ама ти забрави котлона с доматения сос включен". Или нещо подобно - много омазващо, много вонящо и много... цветно. Сюзан сръга коня и той полета още по-бързо.
Приземи се и го отведе Делуе при Бинки в обора.
Застана насред малката черна пътечка. Огледа се. На фона на сивото небе светеше слънце. Черно. То поглъщаше всичката проникнала отнякъде светлина и така поддържаше нормалния цвят на пейзажа. Черните слънчогледи обръщаха лицата си към него с нескрита досада сякаш питаха "Защо, дявол да го вземе, трябва да гледам тъпото слънце?". А черните пчели жужаха край черните цветя, за да събират черен нектар за черния мед. Всичко беше нормално!!!
Сюзън се запъти към къщата. Тъкмо посегна да отвори вратата, когато си помисли "Я, какви хубави теменужки". И после влезе... И тръгна към кабинета на дядо си.

Така, ако някой желае да продължи - моля. Дори всяка идея за развитие е добре дошла.

Това не е продължение на писаното от миналата година. Нама и да го продължа - не знам главната идея. Започвам нещо ново и всеки може да се чувства поканен да го продължи. Ако ли не - писането му ще се точи мноооого дълго.

Не чакайте! Подходящия момент никога няма да настъпи!

Е, ще си пиша сама докато докарам историята донякъде, а после ще видим...

Смърт влезе в къщата и се запъти кам кабинета си. Отнякъде се появи и Смърт на мишките:
-ПИСУК! - Каза той.
Смърт извъртя глава към малкия черен силует.
-КАКВО?
-ПИСУК.
-НЕ, НЕ МИ СЕ ГОВОРИ СЕГА.
-ПИСУУУК!
-КАКВО ТОЛКОВА МОЖЕ ДА СТАНЕ?
-ПИСУК, ПИСУК!!!
-КАКВО? КУЧЕ? ТУК!?
Смърт хукна нагоре по стълбите, а Смърт на мишките скръсти доволно предните си лапички и кимна, сякаш казваше : Ето, виждаш ли? Аз ти казах! А после каза:
-ПИСУК! - И хукна след Смърт.
Смърт нахлу в кабинета и едва се задържа на костите на краката си. Тук наистине имаше куче! Малко бяло пале с няколко черни петна, във формата на черепчета и кръстосани кости.
-ПИСУК. - Въздъхна Смърт на мишките
-ДА, ПРАВ СИ. ПОНЕ Е В ТОН С ИНТЕРИОРА НА КЪЩАТА.
-ПИСУК. ПИСУК.
-НЕ, НЯМА ДА ГО ИЗХВЪРЛЯ ВЕДНАГА, НИТО ЩЕ ОСТАНЕ ТУК.
Смърт изведнъж приседна на края на бюрото. За първи път през...хъм... съществуването му го болеше глава (е не за първи, но да речем за втори), гърло и му се бяха схванали раменете.
-МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ СЪМ НАСТИНАЛ? - Попита той.
-ПИСУК! - Отсече Смърт на мишките, обърна се и се шмугна зад вратата.
-ДА, БЛАГОДАРЯ ТИ, НО ЕДВА ЛИ Е ЗАРАЗНО.
И в следващият миг Смърт кихна... За първи път!

Не чакайте! Подходящия момент никога няма да настъпи!

Сюзън натисна дръжката на вратата. Направи няколко стъпки навътре в коридора и за малко не се блъсна в Албърт, който имаше мъртвешки бледо лице....
-Албърт?...Ъъъ... Как си?
-Добре съм...
-Какво става?
-Господин Смърт е... - То поклати леко налудничево глава.
-Какво му има на дядо?
-Болен е!!!
-О, я стига. Той е мъртъв, не може да се разболее. - Засмя се тя.
И къщата беше разтърсена от кихавица. Албърт потрепери.
-От няколко часа е така.
-Къде е той? - Попита Сюзън разтревожено.
-В стаята си...
Тя се изтреля нагоре, подобно на комета, твърдо решена да види сметката поне на някоя звезда... Стигна отвори вратата с ритник. Смърт седеше на леглото си, облечен в черната си нощница, облегнат на една голяма и дебела възглавница. В едната си ръка държеше чаша с чай, а в другата - носно кърпа. Смърт на мишките стоеше някъде, където приблизително се намираха коленете на Смърт. Косата стоеше подпрана до леглото.
-А, Сузи... - Смърт пое въздух рязко.
Смърт на мишките се хвърли на пода, извика:
-ПИСУК!
И се скри под леглото. Смърт кихна... А Сюзън залитна и едва успя да се подпре на стената. Положението наистина изглеждаше... Доста неловко.

Не чакайте! Подходящия момент никога няма да настъпи!

Осори преплиташе крака. Погледът му се мержелеше. Устните му бяха пресъхнали. Той се намираше във Пустинята със своето магаре което слава на ОМ продължаваше да се клатушка (все така беизразно) и се движеше все напред (само Ом знаеше дали въобще се движат във ВЯРНАТА ПОСОКА). И тогава че случи чудо. Осори се оцъкли. Тама на около петнадесет метра пред него бе избухнал мощен гейзер. Само че не бе от вода. А от ОГЪН. Осори премигна. И после пак. И пак. Но огненият гейзер не намаля. Поне не известно време. След около десет минути силата му се позагуби, и той малко по-малко изчезна.

- Слава на Ом - извика Осори - това бе знак - сега знам, че се движа в правилната посока. с удвоени усилия той тръгна след магаренцето си, като на моменти дори го изпреварваше.



----------------------------------------

И все пак не бе издържал. Последната мисъл на ОСори "ме надви" след което се свлече.
-------------------------------------------
Събуди се от това, че магарето го ближеше с език по лицето. С огромни усилия успя да дойде на себе си. По скоро в просънища, отколкот съзнателнно тръгна ОСори тръгна след магарето докато не се спря пред един кактус. Поиска да се дръпне но то не му позволи. Накрая Осори се ядоса. Хвърли един камък и поиска да удари магарето, но то се дръпна. Камъкът удари кактуса и от него бликна вода. Осори гледаше изумен ту кактуса ту магарето си. Магарето го гледаше укорително!

Ето две цапотеници от мен...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите