Fan Fiction / Фен клубове / Тери Пратчет

ето част от обединените ни усилия с Халпьо... повечето е негово :)

---------------------------------------------------------------------------------------------------
В средата на снежната буря по необясними причини имаше малка схлупена къщурка, така и не успяла да падне въпреки обединените услия на физиката, природата и елементарната естетика. Вътре въздухът бе така застоял, че бе хванал прах в по-горните слоеве, а интериорът беше изящно украсен с безценните произведения на няколко поколения майстори паяци.
Имаше маса. Тя някога беше била дървена, красива и като цяло четирикрака. Сега беше само маса. Когато Икеларион я погледна, тя се опита да се изчерви.
Около нея имаше столове. И камина.
Поне за удобство приемаме, че е камина.
Ето, има си комин!
Също така по ъглите се намираха разхвръляни керамични съдове, един от които вероятно бе квантов, защото заемаше централно място в три от ъглите едновременно. Или поне отчасти.
И всичко това бе грижливо покрито с три пръста прах, за да се запази непокътнато и в целия си блясък за Избраните.
Някой плахо потропа по вратата.
Тя падна навътре.
След няколко секунди Суоми навъсено увери печатаря, че сега само той ще си е виновен за студа.
Амирлин обстойно разгледа видимачата чсат от интериора и изтъкна, че това място е отвратителна мръсна дупка.
Беше. Срока му на годност беше изтекъл преди около шест хиляди години..
Влязаха.

Не беше топло, но вятъра благоразумно отказваше да влиза вътре от страх нещо да не се стовари върху него. Компанията видя, че по-чиста къщата няма да стане, и Робин излезе да събере дърва, придрушжен от Вилхелм. Разбира се, не намериха, но за това пък подишаха чист въздух. Масата весело запламтя в това, което решихме да наричаме камина.
И това бяха приготовленията.
Първият въпрос зададе Икеларион, когото митовете и легендите щяха да наричат Пресветлият.
"Не", отговори му Суоми, "няма нищо за ядене."

БОГОВЕ => МАНЕВРИ

Мигаха.
Суоми гледаше как се опитват да смелят информацията, раздробявайки я на по-малки късчета, и си припомняше себе си.
- Значи... скоро...
- днес.
-....скоро..днес... светът ще...
- Да.
-.... преживее сътресения...
- Ще свърши.
-...тежки сътресения... - Икеларион спря и преглътна Май щеше да отнеме малко време докато асимилира информацията. Вместо него продължи Вилхелм :
- И начи няма кой примерно да го спаси? Що?
- Има. Вие.
- Хъм, има значи. И що не си довлече дебелия задник да речем?
- ВИЕ.
- Е да де, примерно ние сме тук, ама... - Вилхелм примигна
- Ахааа.... ама то ...значи.... таковата.... - Суоми в крайна сметка реши да не прекъсва потока на мисълтта на стрелеца -ние... ние сме.... Ние ще му свършим работата на тоя, А?!
Суоми поклати глава. Хората вианги полагат усилие да не разбират това, което им се повтаря няколко пъти. Огледа още веднъж събралата се група, театрално въздъхна, и реши да използва "Вдъхновяваща Реч 14Б - А Аз Си Мислех, Че Сте Герои..."
- А боговете?
Амирлин бавно се беше изправила.
- Моля?
- Питам : Защо Боговете Не Си Свършат Работата? От каквото и да трябва да се спасява света, те са уторизираната инстанция! Тоест те премахват суши, напасти от скакалци и прочее. Нали?
Суоми не разбраше. Боговете да спасяват света?
Опита се да призове цялата мощ на хилядолетняит си интелект, но той не беше бил използван толкова време, че бееше ръждясал.
Извади цигара, колкото да спечели врме, запали я на огъня, пусна облаче дим, и се чудеше с какъв тон да даде гениалното обяснение, което му беше хрумнало докато търсеше кутията цигари под унищожителният немигащ поглед на полицайката.
- Защото (кръгче дим) си има правила. Закони. - все пак тя беше пазител на реда. Като него.
Следващото нещо, което видя, беше една ядосана Амирлин. Много близо.
Която се беше ухилила като голяма хищна котка. Тоест, зъбеше се заплашително без никаква следа от това, което някое разумно същество би нарекло "усмивка"
- Не. Ми. Говори. За. Правила. Никой не оставя диска света да бъде унищожен заради някакви си там закони!
Минаха няколко дълги секунди. После още няколко. Суоми много бавно изтръска цигарата си, изпусна солидно количество дим през носа и забележимо тихо се съгласи.
- да. - каза той - тварите просто ги мързи да си размърдат дебелите задници.
Той се изправи. Тя също.
Другите последваха примера им, защото въпреки огъня беше почнало да им става студено.
- Тогава.... започна Икеларион толкова бавно и концентрирано, че думата зае определено МЯСТО във въздуха.
- .... шъ отидем и шъ им ги наритаме! Примерно!
Винаги... Винаги става по-лесно да си свършиш работата, когато знаеш, че някой неизмеримо по-умел от теб е трябвало да го направи, но не е.
Къщата остана да си стърчи в снега.

- Следващият път - започна Радиодиджей доакто се опитваше да махне снега от обувките си - предлагам да се екипираме по-добре преди да направим това.
- Сссъвссем пхавилно, госссподахю.
- Знам. - увери го младежът.
Огледа скръбно за пореден път обувката си. В грният си край беше твърде широка. Едно затъване в мааалко по-дълбок снежец и кракът му става бисквитката в сладоледа. Въздъхна. Зачуди се дали да не сподели с Григор наблюденията си върхо ползата от скупите дрехи, но ис припомни, че вече го беше направил десетина пъти през последните няколок минути.
Дантелите почваха да го дразнят.
Ръката му замръзна.
Добре де, тя отдавна беше позамръзнала - сега просто спвя на едно място във въздуха, тъй като мозъка се нуждаеше от всички налични ресурси. После бавно се сви около глупавото окрашение и го отстрани.
- Григор... ти не си ли от някъде тук.
- Да, ссссър.
- Хубаво. - завърши разговора Радиодиджей и най-накрая се усмихна на творението си.
- Знеш ли.... хората твърде често подценяват дантелите. Хайде, трябва да намерим къде да се настаним. Ей-натам има пушек... мисля.
Скоро останаха само следите на два чифта обувки и дантелена лента, влачеща се малко след едната.

- Светът... е студен. - Коснтатира Икеларион и се изкашля.
Никой не коментира поредното му оплакване. Повървяха още малко, после още много и след това пак още малко. Почваха да се уморяват. И замръзваха
Беше престанало да вали сняг, но небето ги гледаше мрачно със очите си от сиви облаци, и намекваше, че съвсем скоро на тези долу може да им стане по-зле. Снегът беше равен зарди вятъра, но в него се затъваше твърде лесно и можеше да стъпиш на какво ли не. Обикновено бяха камъни. И консерви.
Имаше много рибни скелети.
Части от снега бяха сметанов сладолед.
Понякога прехвърчаха водни кончета.
Мястото беше магически нестабилно, поясни Суоми. Повечето места, където светът е свършвал, са.
Никой от групата не схвана нищо.
Някои от неразбралите го помили да обясни.
Елфът запали цигара и допълни обяснението си с твърдението че вероятностната ос по-скоро е спирала, увита около реалността, а магическата хиперактивност в даден район причинява огъване в измерения път, седменадесет и осемдесет и две, като по този начин не само прави някои лоши неща на реалността, ами я увива около себе си, обръща я отвътре навън и в крайна сметка в един момент не е ясно кое е реалност и кое виртуалност.
Амирлин каза, че консервите изглеждат пределно реални.
Миг преди Суоми да обясни всичко наново всички го увериха, че са схванали пределно ясно всичко и няма нужда от повече повторения н очевидни работи.
Икеларион се оплака колко е студен света, с надеждата този път да си проличи чувството му за хумор.
Предложиха му да млъкне

Descending from heaven
The angel sworn to bring him down

Коко-Боко ...

Полето беше безкрайно. И заснежено. Тук-там украсено с някой декоративен айсберг. Беше студено. Толкова студено, че дори и пингвините трябваше да ходят с шалове и ръкавици. Беше бяло. Впечатлението, което създаваше бе за място, което те сковава… Сковава тялото ти от студ и сковава съзнанието ти с мисълта кой може да живее тук и какво би могло да убие някой, който тук си е като удома.
Боговете потрепериха. Не от студ – те са богове и не усещат температурните промени. Не и от страх – те са богове в крайна сметка… т.е. безсмъртни… Нали? Потрепериха от уважение и неприязън към враговете си.
- Поштара ли ша ше… - задавено прошепна Офлър, богът-крокодил.
- Направо са се престарали! – смело отсече Дамата. – Виж какви снежни минивиелици са си инсталирали – красиви, впечатляващи, изпипани… Трябва да имат много солиден бюджет.
- От това бяло ме заболяха очите… - изстена Провидението. – Ако знаех, щях да си взема опушените стъкла за очи.
- Лигльо! – Гласът на Дамата извикваше в съзнанието представата за трион. – “Ако знаех това…”, “Ако знаех онова…” – насмешливо го имитираше тя. - И тъй като ти все не знаеш, а ние знаем, че ти не знаеш, спести ни лигавщините и се дръж като мъж!
- Аз съм мъж! И при това съм бог! – Напери се той страхливо. – И то не какъв да е, а…
- Млъкни! И се дръж като мъж! И понеже не знаеш как, можеш да гледаш от Офлър… Много можеш да научиш за мъжеството от едно земноводно.
Достатъчно! – прекъсна спора Йо. – Повече да не съм ви чул в лични пререкания. Тук сме на маневри. Пригответе се психически за маневри.
По дяволите!, мислеше си Слепият Йо, не е никак лесно да управляваш сбирщина себелюбци, които нищо не могат да правят, освен да се джавкат за глупости и да хвърлят зарове. А аз трябва да ги ръководя… Да ги мотивирам… Да ги вразумявам, ако изобщо им е останал разум, неразтопен от литрите гроздов елексир. Да ги мониторирам… какво и как вършат. Да ги напътствам в правилната посока – да им покажа вратата, през която трябва да минат. Трябва! Трябва. Трябва… Но не става така. В “Ръководство за мениджмънт на божествените ресурси” всичко е описано много хубаво, но в реалния живот не става. Те са глупави и много себелюбиви. Те са завистливи и заядливи. Аз им показвам вратата, а те не само, че не минават през нея, ами искат да ги пренеса на ръце. Да, ама не! Показвам вратата и като погледнат какво има зад нея, ги ритвам по задниците и да влизат. За мениджмънта – толкоз! Ръководството винаги е било, е и ще бъде трудна работа.
Офлър се завъртя към Скола, вълкът от Писанията.
- Върви при Ледените Великани и им каши, че шме тук и им е време да ши дотътрят ледените шадниши тук.
- Ние сме богове и не чакаме никого! Тичай! – заповяда му Йо.
- Да, но може да не са готови с приготовлени… - заобяснява Скола.
- Тишина, миризлива топко с козина! Аз съм Слепият Йо! Владетелят на Кори Селести! На мен никой не ми възразява! – Йо бе леко раздразнен от тази торба с карантии, които живеят, при повечко късмет, 20-25 годинки и после се разпадат на тор. Това му възразява… Това му казва да чака… Може би ще чака, но няма да позволи това да разбере, че го е раздразнило. Никога! – Ако тъпите помръзляци не са се организирали добре, това си е техен проблем – продължи върховният бог с все същия спокоен глас. Винаги говори спокойно и бавно, така другите ще те приемат по-достолепно. – Ако им е слаба управленческата структура, това пак си е техен проблем… - тук Йо направи кратка пауза, за да може мозъчето на Скола да осмисли последните думи. Наведе се към проскубания пес и впи в него слепите си очи. – Помниш ли какво ти казах преди да си позволиш да ми възразиш?
- Ъъъъ… Даа… - запелтечи Скола – Ми-ми-мислъ, че беше “Тичай!” – едва изрече той на пресекулки, отстъпвайки бавно назад.
- А ти какво правиш още тук? – Йо му се усмихна широко, разкривайки по-белите си и от сняг зъби.
Инстинктът за самосъхранение се събуди у Скола и го разлюля с все сила. Лапите му затанцуваха тихо по снега и не забелязаха, че се носят със скорост, недостижима дори и за вълк.
- Това беше шештоко, шефе! – изхили се Офлър.
- Това беше, каквото беше – философски отвърна Йо. – Слушайте сега… - Ох, пак е време за инструктаж, изпъшка наум Йо. А тези слабоумници са прекрасно тъпи. Т.е. изглеждат прекрасно и са тъпи едновременно с това. Всъщност те са божествено тъпи, но ако ги обединя може и да разбием Великаните. – Тук има нещо ужасно. Нещо ужасно и неустрашимо. Нещо, което не обича да губи и досега не го е правело... Това нещо сме ние! Ние сме богове, а боговете никога не губят! Нашите противници, Великаните, са ни врагове отдавна и още не са ни върнали тревокосачката. Но те са и още нещо – те са проклета вода в твърдо състояние. Т.е. вода, умряла от студ... Да, Провидение?
- И ние ссскоро ще сссме в твърдо сссъстояние от този ссстуда... – изтрака със зъби той.
- Като мъж, бе лигльо, не като пикла! – сряза го Дамата, обръщайки очи от досада.
- Ние сме богове! Ние не изпитваме студ! – Дамата е права, мислеше си Йо, тя е за трима. Дори гущерът е по-мъж от Провидението. – На нас не ние е студено. Просто скапаните помръзляци са си обзавели много добре офис-полето. Всичко това е само театрална сцена. Целта е да се впечатлиш и да си помислиш, че ти е студено. Мозъкът прави нещата реални. Ако повярваш, че ти е студено, то тогава ще ти е студено. Аз ти казвам, че ти не изпитваш студ, защото си бог!
- Ама краката ми казват, че изпитвам студ, защото са до колене в сняг – изхленчи божеството.
Йо размърда леко пръсти и в ръката му се появи назъбена огнена светкавица, която си припукваше и спокойно си гореше.
- Да ти стопля ли краката? – попита Йо изцъкления и отстъпващ Провидение. – Или ще ми повярваш, че не изпитваш студ?
- Прав си, Всемогъщи! Прав си, просто мозъкът ми прави лоши шеги.
- Хубаво!... – светкавицата за миг стихна във въздуха и изчезна. – Хайде сега си използвай мозъка да мислиш, че си по-добър от тези тътрещи се висулки зад вас. – Йо им кимна към идващите великани.

***

Мразландия. Валеше сняг. Той винаги валеше тук. Защото в тази част на Диска беше вечна зима. Тук се намираха снежните будоари на Ледените Великани.
Разбира се, не валеше непрекъснато, но валеше много често. Повече, отколкото бе необходимо.
Дори в това царство на сняг, лед и скреж имаше лято. Не това, което бихте си помислили – слънце, жега, пот, а просто отрязък от време, когато не валеше. Тогава Ледените Великани използваха думата “топло”, защото температурата се повишаваше до -5 градуса. А това за тях беше почти на границата на топене.
Това “лято” се дължеше на студените сезони в други краища на Света на Диска. И тъй като всички снежни облаци бяха в Мразландия, за да може някоя друга страна да има зима, трябва да наеме необходимото количество облаци за нужното й време. Така Ледените Великани си осигуряваха необходимите финансови средства за проточилото се дело с боговете за тревокосачката.
Всъщност на Ледените Великани не им трябва тревокосачка, нито дори пари. Но те взеха тревокосачката от онези самовлюбени фукльовци, които се мислят за господари на света, само за да ги ядосат и да им объркат незаслужено уредения им живот. А таксата, която вземат за облаците си е просто средства, което им помага да бъдат люспата от пуканка в гърлото на боговете.

Vulnerant omnes, ultima necat!