Re: КОНФЛИКТ МЕЖДУ РАЗУМА И ЧУВСТВАТА / Горещи теми / Тероризъм

Здравейте на всички!

КОНФЛИКТЪТ МЕЖДУ ЗАПАДА И ИСЛЯМА - КОНФЛИКТ МЕЖДУ РАЗУМА И ЧУВСТВАТА

Т.Рамадан – известен ислямски мислител, внук на основателя на асоциацията „Мюсюлмански братя”. Преподавател в Оксфордския университет и Университета в Женева. Старши научен сътрудник на Британския научен център „Lokahi fondation” и Съветник на Британското правителство по мюсюлманските въпроси. Признат от списание „Time” за една от 100-те личности, имащи най-голям принос за прогреса на ХХІ век.

През октомври, когато след скандала около карикатурите на Пророка, саллеллаху алейхи уе селлем, в Дания започнаха първите демонстрации, аз бях в Копенхаген. Журналист от вестника, публикувал карикатурите ми разказа за това, че в редакцията имало горещи спорове и колегите му се чувствали доста неловко, заради този скандал. Същевременно, те били потресени от реакцията на мюсюлманите и арабските страни. Тогава им се струвало, че напрежението няма да излезе от границите на Дания. На мюсюлманите, говорещи за расистка акция, за провокация, давах съвети да не се поддават на чувствата, а спокойно да обясняват защо тези карикатури ги обиждат; да не провеждат демонстрации и де не се събират на тълпи, които в един момент стават неуправляеми.

Струваше ми се, че страстите поутихнаха, но продължавах да гадая на кого е нужно след три месеца отново да подклажда този конфликт? Последствията от него станаха колкото драматични, толкова неконтролируеми. Мюсюлманите от Дания се отправиха в страните от Близкия Изток и разпалиха пожар. Правителствата, които мечтаеха да докажат своята привързаност към исляма се възползваха от случая и се вживяха в ролятя на велики защитници на каузата. На свой ред, политици, журналисти и интелектуалци започнаха да защитават другата велика идея – свободата на словото.

Те се вживяха в ролята на борци срещу религиозния фанатизъм в името на ценностите на запада. И ето, че пред нас изникна една картина на стълкновение между цивилизациите, на конфликт между принципите на свободата на словото и утвърдената неприкосновеност на духовността.

Водените по този повод дебати, уви се провеждаха в посока кой ще победи?! Мюсюлманите искат извинение, заплашват да нанесат удар по европейските интереси и даже да се саморазправят с виновника; западните правителства и журналисти отказват да се подчинят на заплахите, а някои издания подклаждат конфликта, препечатвайки карикатурите. Населението на Земята гледа всичко това с недоумение...Що за безумие обхвана света?!

Необходимо е да се намери изход от този порочен кръг. Всеки да престане да налива масло в огъня, за да може най-сетне да започнат сериозни, задълбочени и спокойни дебати. Няма спор, че става въпрос за конфликт на цивилизации. Този скандал не се явява символ на конфликта между принципите на просвещението и нормите на религията. Не, главният въпрос, лежащ в основата на тази печална история опира до това – да оценим правото на едните и на другите да бъдат свободни / оставайки вярващи или атеисти/ и в същото време, разумни хора.

Празнината, която виждаме днес не е между Запада и исляма, а между тези, които умеят да бъдат себе си, да утвърждават своето „аз” с чувство на такт над тези, които се отдават на сляпата страст, категоричност и житейско късогледство. Тази черта е характерна за някои интелектуалци, журналисти и религиозни учени, както и за част от населението на двата свята. Тъй като всичко това може да предизвика световни катаклизми, необходимо е да призоваваме хората да бъдат по-мъдри. В исляма е забранено да се изобразяват пророците в какъвто и да било вид. Тук става въпрос не само за проява на задължителното към тях уважение, но и за религиозни принципи. Съгласно ислямските религиозни принципи, не е позволено изобразяване нито на Бог, нито но пророците Му, за да не се попадне в плен на идолопоклоничество. В този смисъл, изобразяването на пророк е голям грях. Ако към това се прибави и оскърбление или дори и най-малкия намек за това, което мюсюлманите видяха в изобразения с тюрбан във формата на бомба пророк, тогава те биха изпаднали в шок. Мюсюлманите изпитаха всичко това и на тях им се стори вече прекалено. Много важно бе да изразят тези свои чувства и да бъдат чути. Те не трябва обаче да забравят, че за три века западното общество е свикнало да иронизира, осмива и критикува религията си, нейните символи, духовни водачи, Иисус и дори самия Бог!Дори да не приемат такава позиция, мюсюлманите са длъжни да спазват интелектуално критическа дистанция в подобни случаи и да не дават воля на гнева си, който винаги се явява лош съветник. В случай на подобни провокации, трябва и е за предпочитане да се запази спокойствие и да се изложат принципите и религиозната позиция по въпроса. Това, което става в момента в мюсюлманския свят е крайност и абсурд : настояване за извинение, призиви за бойкоти, заплахи за физическа разправа, въоръжени акции...Всичко това има неадекватен характер. Такива ексцесии трябва да бъдат отхвърляни и осъждани. Да се апелира към „свобода на словото”, за да може да се говори какво ли не, без задръжки и притеснения, че можеш да засегнеш някой – това е безотговорна позиция. Преди всичко поради това, че дори в името на свобода на словото не всичко е позволено. Всяка държава има закони, определящи някакви норми, позволяващи например наказания за расистки изявления. Към това трябва да се прибави и комплект от правила съответстващи на културата, народопсихологията, обществените отношения, както и различните видове религии в съответната държава. В различните западни общества, съществува различно отношение към расизма, религиозните убеждения и пр. При наличие на еднакви правови рамки всяка страна има свои „болезнени точки”, които мъдростта изисква да бъдат признавани и уважавани.

Европейското общество стана по-различно и присъствието на мюсюлманите в някаква степен е причина за промяна на тази колективна глупост. Ако дадено право се отстоява с твърдост /рискувайки да превърнем свободата на словото в диктатура/, то би трябвало да призовем гражданите да се възползват от своята свобода... въпросът не е в това, да се приемат нови закони и да се ограничават дадените вече права, а да се възползваме разумно от дадените такива. Въпросът е по-скоро за гражданката съвест, отколкото за правата. Гражданите с мюсюлманско вероизповедание не се нуждаят от цензура, а от това да ги уважават и зачитат. Взаимното уважение не се гради на закони, то се базира на принципите на свободата и разумната гражданственост.

Ние не сме на кръстопът. Време е хората да се откажат от неискрени отношения и противоречията между двата свята, да строят мостове между тях, тъй като имат много общи черти помежду си. Те трябва да утвърждават правото на свобода на словото, едновременно с чувството за мярка при използването му. Те трябва да развиват необходимата самокритика, като се откажат от категоричните истини и „черно-бели” теории. Нуждаем се от взаимно разбиране. Кризата, породена от карикатурите показа, че в отношенията между двата свята може да се случи непоправимото, ако те останат глухи един за друг и ако се подведат от желанието да се наложат, за сметка на другия. Екстремистите от двата лагера няма да пропуснат възможността да извлекат дивиденти от подобно нещастие.

Ако хората обичащи свободата, знаещи цената на взаимното уважение, разбиращи необходимостта от критичен и конструктивен диалог не окажат съпротива на тревожните тенденции на съвременната епоха, то не трябва да се съмняваме – очакват ни тежки и мрачни времена. И все пак, изборът остава за нас...