|
Удряйки Черния блок?-част втора
Капани за революционери?
Вече съществуват активистки традиции относно анонимността, за да се предпазват самите акции. Атаките чрез палеж на корпоративна собственост обикновено не са предварително препоръчвани, повече от да кажем нападенията на Animal Liberation Front. Ако секретността е цената за ефективността на акциите, то тогава много хора биха желали да я платят. Но дали това си струва?
Кое направи блокадата в Сиатъл ефективна? На пръв поглед, Сиатъл - и всички протести при срещите на върха, бяха важни, защото използваха прякото действие. Демонстрантите не се ограничиха до учтиво лобиране на политици, или до режисирани демонстрации, които стават по одобрените начини - те имаха за цел сами да попречат на срещите на високо равнище. Но провалянето на срещите, само по себе си не е крайна цел. Никой не вярва, че спиране на СТО или Г8 от провеждане на тези големи срещи в същност ще спира и тяхната работа. Нищо не се случва при тези срещи което да не може да бъде организирано по друг начин. По същество срещите на високо равнище са символични - възможност за властимащите да затвърдят своята власт, да оповестяват и узаконяват техните институции, и подсилват убеждението, че техния път е единствения възможен. Това означава, че протестите против тези форуми също са символични действия, без значение колко ефективни са те. Сами по себе си, те не променят светът повече отколкото това правят самите срещи на високо равнище. Но те демонстрират алтернатива - те показват, че вие не трябва да оставяте решения в ръцете на други, че е възможно голям брой хора да се събират и организират, и че директното действие и пряката демокрация са възможни. Това е истинското значение на протестите срещу срещите на богатите, също така това, ние трябва да запомним когато изработваме стратегия за отговор на бъдещите срещи на високо равнище. Масовото демократично участие не е само бъдеща тактика, която е възприета или отхвърляна - това е най-важното нещо за протестите. Това, което е погрешно; да разгледаме един пример, няколкото от плановете циркулиращи бяха за проваляне на срещата на Г8 в Алберта. Като цяло е добре да предлагате,че групи от анархисти трябва да живеят в горитете месец преди събитието, планирайки разнообразни действия за саботаж - някои от плановете могат дори да бъдат изпълними. Но защо сме обезпокоени? Каква е възможността породена от малка група хора, възприели тактики, които по техни убеждения, изключват участието на мнозинството от хората? Това няма да блокира каквито и да е решения, направени от Г8, защото ще бъдат взети каквото и да стане, ако не там, то на друго място. Няма да се постигне победа пред “връзки с обществеността” – тя беше постигната в денят когато Г8 заявиха, че те ще трябва да се срещат в все по-изолирани места. Подобни аргументи могат да бъдат направени и когато срещите на високо равнище са в по-достъпни местоположения, защитени от оградени, бронетранспортьори и агресивни полицейски сили, вместо от километри пустиня. Чрез приемането на такива крайни мерки за сигурност, Световната търговска организация, Г8, Световната банка признават, че са загубили голяма част от обществената поддръжка. Срещите на високо равнище вече не функционират като пресконференции за самопохвали, когато те са провеждани в милитаризирана зона, до степен, че дори хора които поддържат Световната банка или Г8 започват да се чудят какво е предназначението на тези форуми. Така и ние трябва да се запитаме какво ние ще спечелим, като ги проваляме, и по-специално когато приемаме тактиките, които ще са от полза. Относно всички тези активистки групи и тайни общества, които дълго време бяха част от революционната традиция, те са дълбоко проблематични за анархизма. Докато ленинисти и авторитарианци от всякакъв вид нямат никакви проблеми с решенията, направени от елитно малцинство, то основен принцип на анархизма, е че решенията трябва да бъдат взимани от хората, които са засегнати от тях. Този вид демократичен контрол ще бъде неприложим ако движението, или анархистката част от него, остане в нелегалност - ние ще бъдем оставени с малки групи правейки това, което те мислят че е в интерес на всички, вместо всеки да получи шанс за взимане на собствени решения. Това също ще бъде гибелно за анархизмът в дългосрочен план. Отново, ленинистите мислят, че е възможно за малка група хора да придобият контрол, и да водят към по-добро общество, но това за нас не е решение. Анархизмът трябва да бъде свободното и съзнателно творение на мнозинството от хора в обществото, което означава, че мнозинството от хората трябва да бъдат убедени, че това е добра и приложима идея.
Тази цел е почти непостижима, ако ние не можем да покажем нашите лица публично, ако при всяка демонстрация анархистите са скрити в тълпата. Буржоазната медия винаги ще бъде доволна да представя анархизма като безсмислено насилие-ако ние не показваме позитивната му страна, никой друг няма да го направи. Това не значи, че трябва да ставаме абсолютни пацифисти, или че трябва да изключваме за целите си насилието и разрушението, преди или по време на революцията. Все още може да има и има случаи когато "насилието" е най-доброто решение на проблема-например борбата срещу фашизма. Но този курс на действие си има цена, и изглежда твърде често тя се игнорира. Решенията за това коя тактика да се използва не е основано на това, кое е най-доброто за развитието на анархизма, а спрямо това колко е вълнуващо да си маскиран и да чупиш нещо, срещу това трябва да се борим като се опитваме да убеждаваме хората. Ако Черните блокове продължават да съществуват при протестите, дали това е защото хората са преценили техните плюсове и минуси и решиха, че те са най-ефикасната тактика, или защото хората искат да се видят с противогази и маскирани с кърпи? Разбира се има друга причина за Черния блок. Както е добре използувайки насилие/разрушение като крайно средство, за да опитваме да пробием полицейските заграждения и да достигнем близо до срещата, така има и аргументи, че разрушаването на корпоративна собственост (или на частна собственост) е безполезен автогол за самите нас. (Освен това може също да е край чрез приемането на други цели - Аз съм сигурен една от причините малко градове да бъдат ентусиазирани да приютяват срещите на високо равнище е заради нивото на разрушения от малък мащаб, които те могат да очакват и издържат. Те могат да блокират центровете за конференция, но не могат да барикадират всеки бизнес център в града). Как може да бъде правилно да се атакува среща на Световната банка, а да бъде погрешно да се напада банка на главна улица? Те са два елемента на една и съща система, само че действат на различно равнище. Как може да не бъде погрешно да се напада срещата на върха, който прокарва пътят за SWEATSHOPS, а да бъде погрешно да се напада компанията, която е пряко замесена в същите тези SWEATSHOPS? Или да се атакува магазин, който продава SWEATSHOP-продукти? Или продава храни, които са произведени при екологично абсурдни условия? Има известна легитимност за тези аргументи. Разбира се, разбиването ресторант на Мак’Доналдс няма да спре глобалния капитализъм, нито пък провалянето на среща на върха. Ние не приемаме, че повреждането на собственост е същото както нараняването на хора - всъщност, това е хубаво, но тъжно отражение на нашето общество, където двете неща са приравнени – и така защо това е справедливо оспорвано? Ако компаниите използват, или просто поддържат, тиранията срещу реално съществуващи хора, къде е грешката при счупването на техните прозорци? Защо ние трябва да проливаме сълзи за NIKE? От друга страна, какво в същност се постига? Разбитите прозорци няма дори да докоснат печалбите на мултинационалните корпорации, особено ако те могат да прехвърлят щетите на някой друг. Счупените прозорци не убеждават никого. Ако това дойде като финал на една дълга кампания, хората могат да разберат защо определен магазин е бил нападнат, в противен случай всичко изглежда толкова случайно. (В Геноа поне, някои бяха наистина напълно случайни). Така същия въпрос изниква отново-избираме ли ние на основа на нашето желание да изградим анархистко общество? Или просто изпускаме малко от парата? Разбира се нещата не са толкова прости-изпускане на пара и толкова. Съществуват твърде много ограничения върху живота в условията на капитализъм, които не ви дават никакъв шанс да ги преодолеете. Да бъдеш анархист-активист не означава да участваш в безкрайни събрания и продажби на вестници, ние също трябва да извоюваме нашите свободи както можем,а ако демонстрациите могат да бъдат превърнати в партита, би било чудесно. Но една демонстрация няма да промени обществото, без значение колко добро е партито- или колко разрушителен е бунтът, докато капитализма съществува всички наши победи могат да бъдат само временни. Така ние започнахме да пазим баланс, да бъдем сигурни, че нашето кратковременно удоволствие няма да направи нашата главна цел по-трудна за осъществяване. Ние се борим за целия свят, и то не просто за седмица напред. Може би най-голямото предизвикателство което движението на анти - глобализацията среща в момента е да осъзнае, че този първи цикъл свърши, и ние спечелихме. Срещите на високо равнище никога няма да бъдат същите отново–вместо открито показване на сила и увереност, представено в главните градове на запада, Световната банка, Световната търговска организация, МВФ, и Г8 ще трябва да се срещат в канадската пустош, или в репресивна държава като Катар. Те бяха принудени да преминат към отбрана-те са онези, които трябва да оправдават съществуването си, и те трябва да правят това зад барикадни линии и агресивни ченгета. Докато те се изолират, ние печелим увереност. Светът е покрит с мрежа от активисти, обменящи информация и работейки заедно на равнище за което малцина дори са сънували само допреди няколко години. И тези мрежи бяха изградени демократично, без йерархии. Идеите на активисти и отделни радикали, за които до преди няколко години бяха чували малцина сега са широко разпространени. Много нови групи се организират без водачи, и все повече и повече са хората, които дискутират идеята дали изобщо има нужда от лидери, няма значение дали те се самоопределят като капиталисти, социалисти, или комунисти. Но нещата не могат да продължават още дълго време в този си вид. Ние не можем да продължаваме да използваме същата тактика срещу същите цели и да продължаваме да очакваме, че ще имаме успех. Какво да се променя? До момента движението беше отворено, демократично, и главно използваше мирни директни действия. Когато тези тактики се оказват по-малко успешни ще има гласове за промени. За да се предотвратяват полицейски внедрявания, някои ще се застъпват за определяне на малки групи от водачи, които ще решават как да протичат демонстрациите, вместо да има отворени дискусии. Други ще се оттеглят от дискусии напълно, предпочитайки да осъществяват собствени акции. И ако тези тенденции се реализират, резултатът ще бъде, че повечето протестиращи ще бъдат сведени до пасивни участници, изолирани от важните решения, превърнати в подчинени в армията на еди-кой си. Алтернативата е да се променят целите. Вместо да се фокусираме върху големите срещи на високо равнище, да се правят по-малки акции срещу по-широк кръг от цели. Военни обекти, корпоративни центрове, лагери за задържане на бежанци и т.н. Спрямо всички тези обекти са важно да се противопоставяме, и повечето не могат да имат толкова високо ниво на сигурност, както срещите на високо равнище, което пък означава, че ние няма да се налага да прибягва до недемократични средства, за да ги съботираме. Добре, а големите, ефектни акции? Градовете сами по себе си. Сиатълския тип тактика сработва добре ако вие не трябва да преодолявате сериозни барикади, което означава, че хората могат да се активизират и по този начин да участват в взимането на решения, а не само да следват заповеди – при това с минимум трениране и опит. Като анархисти, ние трябва да помним защо самите ние сме започнали първоначално. Ние трябва да подобряваме положението незабавно, постигайки каквито и да е победи винаги когато можем. Част от причината поради която ние наблягаме на прякото действие е защото то трябва да има непосредствен положителен ефект. Но ние също участваме и в името на по-голямата цел-да създадем анархистко общество. Това означава да убеждаваме хората, че анархизма е възможен, не само чрез дискусии, а показвайки как анархисткия начин на взимане на решения може наистина да работи, как хората могат да решават без да разчитат на експерти и професионали, които да мислят вместо тях. Така ние трябва да запомним колко е важно да правим кампаниите достъпни и базирани на демократични принципи. Това не революционна ситуция, и повечето от хората протестиращи с нас не искат да посветят живота си на живеене в скуоти или ходена по демонстрации. Така, че ние трябва да сме уверени, че това няма да спира хората от това да имат сво глас в нашите кампании, че ние не вдигаме бариери, които накрая създават неофициално водачество-това е толкова лошо колкото и чиновника ленинист. Това значи да продължим борбата чрез този тип акции и видовете организации, които наистина ентусиазират хората, вместо да позволим да бъдем натикани в гето.
Допълнителни материали за Глобализацията и репортажи от някои от европейските Черни блокове могат да бъдат намерени на http://struggle.ws/wsm/global.html
Sweat-shop – фабрика/цех, където работят зле платени работници при крайно нехигиенични условия.
|
