Който е със слаби нерви, моля да не чете тази тема!

Правя тази тема за всички вас - хората, загубили борбата с рака!
Както казват старите хора "Изплачи си болката, за да ти олекне"!
Това е и в основата на психологията, ако не говориш за проблема, той се задълбочава. Т.е. казано съвременно - всички имаме нужда от психотерапия.
Не всеки има финансовите възможности да посещава психотерапевт. Пък и по-лесно се доверяваш на близък, отколкото на непознат.
Затова правя тази тема - тук да споделяте болката и мъката си, да задавате своите въпроси, да обменяте мнения, да търсите съвет.
Ще ви отговарят хора, които имат сила да четат тук - защото това е най-тежката тема в клуба. На другите, които не ви отговарят - не им се сърдете.
Всеки човек е една индивидуалност, със свой психически праг на издръжливост.
Тази Изповедалня е опит да ги съхраним тях, както и опит да помогнем на вас да преодолеете мъката си от загубата.
Весела ще бъде с вас винаги, когато имате нужда от мен.
Модераторът ще се намесва в тази тема, само за да разчиства постинги, които не са за тук.
Изповедалнята не е място да се оплаквате от здравеопазването ни, от държавата и т.н. това е място за споделяне на болка и мъка.

Ако одобрите Изповедалнята - ще изтрия кутията за Тъжни новини.

Нема начин да нема начин!

Весела, ах ти, щедра душице....... Вси търсиш как да си полезна с нещо, все ще предложиш нещо ново ....Много креативна личност си, поздравявам те. Искрено се радвам, че стана модератор. Успяваш да си едновременно и да си твърда, отстояваща позиции , и нежна и деликатна, когато е нужно...Смятам, че идеята ти за Изповедалнята е добра. Ще има хора които ще четат, и такива, които ще пишат. Въпрос на избор е влезането в нея. Пък и ефекта със сигурност няма да е само психотерапевтичен, а определено ще има и практическа полза. Сега , да споделя и аз нещо, то е лично, но дълбоко ме трогна и развълнува ....
Татко е болен и вече пети месец е на легло. За това време натрупахме много опит в борбата с болестта, изчетохме стотици страници ,станахме нещо като недипломирани експерти:)
Но човека, който е неотлъчно до татко , всеки ден , всяка минута е майка.Ние, децата също помагаме с каквото можем. Обаче, в най - тежките, в критичните моменти до него е тя. И вчера майка ми сподели нещо, което много ме развълнува, разплака ме , та даже и сега, когато пиша, пак ми иде да ревна. От умиление, но и от уважение към един възрастен Мъж / нарочно го пиша с големи букви/. Миналата вечер, когато майка седяла на стол до леглото на баща ми, той я хванал за ръка, стиснал дланта и и и казал ... " обичам те.... ". Това е след 45 год. семеен живот и изречено от мъж, който винаги е бил страшно сдържан и корав. И сега, като споделям тази случка ми се реве...
Нека не забравяме да казваме на близките си колко са ни скъпи..Защото все още няма измислено хапче за безсмъртие.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Весела, едва сега прочетох предложението ти за "Изповедалня", затова първо писах в "Тъжна новина". Лично аз одобрявам предложението ти, защото "Тъжна новина" стресира повече - всеки път с притеснение поглеждам да не се е появило нещо ново! А като се знае, че в "Изповедалня" ще има и други текстове, освен тъжни съобщения, ще бъде много по-спокойно...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Защо пропуснах пролетта

Дойде ли пролетта, защо не забелязах ...
Кога разцъфнаха дръвчетата и отрупаха се с плод,
а кога раззелени гората свойте клони,
тревичките кога поникнаха, защо не ги видях ....

Защо пропуснах пролетта ....
Защо подухващият вятър плаши ме ...
Защо ли ... напомня ми за теб,
за твоя отиващ си живот ...

Като догаряща свещичка е,
а вятарът люлее пламъка и ...
понякога почти угасва, но вятърът намаля силата си
и пламъкът пламти по-силен.

Но с пламъкът угасва и сърцето ми,
с него стопява се душата ми
и мъката превръща се в сълза,
сълза, която ме изгаря ...

Какво да сторя, за да спра ветреца,
как да запазя гаснещият пламък,
защо безсилна съм да спра съдбата,
защо не съм вълшебница, защо ...

Пропуснах пролетта, не видях цветята,
които толкова обичам,
които винаги ме радваха
и ме зареждаха с живот ...

Как да ги видя, как да им се радвам,
как, като гаснеш пред очите ми ...
О, Господи, той трябва да живее,
ако те има, помогни ми, моля те ...

07 юни 2006 г.




Вали, вали, вали ... не спира ... Капките се сливат с локвичките на улицата и те стават все по-големи. Мокро, влажно, мрачно е. Небето е сиво, мрачно сиво и слънцето се е скрило някъде там, имам усещането, че вече никога няма да изгрее ... Още по-страшен и мракът в сърцета ми. Мъката се е вселила в него, тъгата е голяма. Безсилна съм, не знам какво да правя. Не искам да мисля за бъдещето - в него няма да има щастие, слънцето вече няма да ми се усмихва. В бъдещето виждам само тъга и скръб - ЗАВИНАГИ! Настоящето е страшно, жестоко, безсилието ме убива. А миналото? Миналото беше вълшебна приказка. Имах всичкото щастие на света. Но сега ... сега не бива да се връщам назад. И най-малкият щастлив спомен ми причинява огромно страдание. Сълзите парят, въздухът недостига ... Хубавите спомени причиняват най-голямата мъка, правят ме най-нещастният и самотен човек на света. Не трябва да си припомням нищо, не трябва да поглеждам в миналото ... това ще ме убие. Ще ме убие, а трябва да се грижа за теб и за двете прекрасни създания, които и ти обичаш повече от живота си. За какво да мисля тогава? Може ли човек да живее, без да мисли за нищо? Как да го постигна, за да оцелея! Как! Защо съдбата е толкова жестока, защо ни причинява това, какво лошо сторихме с теб , защо иска да ни раздели .... И ще го направи, виждам, но ЗАЩО? Не съм готова да те загубя. Не съм готова да да се разделя с теб. Не съм готова да ме напуснеш. Не съм готова да не те видя никога повече. Как да живея без теб ... Как да живея без да чувам гласът ти .... Как .... Кой ще ми отговори ...... Кой ще ми каже как да продължа без теб .... Как, като нямам желание, като не искам ... Ако ти си отидеш, значи няма бог!!! Ако го има ще се смили над нас, нищо лошо не сме сторили, нима нашата неугасваща любов е грях .....

08 юни 2006 г.




Ти си отиде ........ всичко свърши вече ....... болката не може да се опише с думи ...... Плаках, говорих ти, молих те да не ме оставяш, а ти ...... ти мълчеше ...... Мълчеше, затворил очички завинаги, всред цветя и свещи. Децата плакаха, много плакаха до теб слънчице, но ти и тях не чу ..... А ни обичаше, много ни обичаше ..... Остави ни самички, страдащи, нещастни .....
Трябва да продължа без теб мило, трябва ...... но защо ми се струва страшно трудно ...... невъзможно .....

30 юни 2006 г.





Десет дни без теб, слънчице ..... От десет дни не съм чула гласа ти ...... От десет дни не съм те виждала мило ..... Липсваш ми ..... страшно много ми липсваш ..... Без теб живота е много различен .... Усмихвам се, защото не искам да товаря околните е проблемите си ..... Усмихвам се, защото не бива мъката да пречи на работата ми, защото не искам да излъчвам отрицателна енергия .....Усмихвам се мило, заради дечицата ни ....... За първи път имат проблем, който не мога да разреша ...... Знаеш, че винаги съм правила всичко за тях, но сега ...... сега не мога ..... Сега не мога слънчице, не мога да им върна теб .... Те искат само любимият им татко да бъде отново с тях, а аз не мога да им помогна ....... Старая се да им отделям повече време, да си говорим, но страшно ме боли, като виждам мъката в очичките им ..... Много страдам, като виждам как избърсват тайничко сълзичките си .... Държим запалени свещички, когато дойдем при теб и мълчим ...... Всеки си мисли за нещо, а сълзите се стичат по лицата ни ...... Всичко бих дала да си отново с нас, до чуя гласа ти, да си говорим, да се смеем, да се разхождаме отново хванати за ръце ..... Липсваш ми, много ми липсваш .... Вървя по улиците, все бързам за някъде, разминавам се с много хора, а се чувствам сама, страшно сама ....Сама съм, когато се прибера и в къщи, не зависимо, че близките ми са около мен. Търся те във всяка стая, всяка вещ ми напомня за теб. Боли, много боли .... страшно е .... така ще е до края на живота ми ...... Задавам си толкова въпроси. Защо трябваше да се случи това? Защо тя, смъртта ни раздели?Защо, защо ... хиляди защо ..... Няма кой да ми даде отговор .....
Ти беше наистина моята половинка, беше част от мен.Обичам те повече от живота си, ти ми отвръщаше със същото. Караше ме да се чувствам единствина ..... Какво стана с нашата любов, каде е тя сега .....
Толкова много ти говорих тихичко. Исках да стопля ръчичките ти, но ти ни ме чу, не ми отговори ......Най-голямото ми желание беше да си легна там, до теб, завинаги, но и на това нямах право ... Веднага се питах: "Ами децата ..... " Сега искам да ровя земята, да стигна до теб, да те видя само още веднъж, да те докосна .....Знам, съзнавам, че сигурно полудявам, но толкова ми липсваш ..... Нашите две слънчица не могат да те заместят миличко. Обичам ги, ще направя всичко за тях, но .... но си искам и теб ..... Искам да бъдеш с мен до последният ми ден. Тогкова много ли искам .... Нали щяхме да остареем заедно, нали имахме планове за бъдещето ...За първи път ти ме предаде, не спази обещанието си, остави ме сама .....

08 юли 2006 г.

Утре ще изтрия кутията "тъжна новина". Май "Изповедалнята" върши работа, пък е и по-мек вариант.
Само ви моля да ми кажете "Изповедалнята" да я направя ли статична, но ще се качи най-горе като първа тема и няма да мърда от там.

Vilib въобще не игнорираме и не слагаме "встрани" хората, преживели трагедията да загубят близък човек. Ако беше така, нямаше да създаваме специално място за тях, където да изливат мъката си.
Ако в своята болка помислим и за болката на другите, тогава ще съхраним крехката им психика, така необходима на всички нас в борбата.

Това правим тук в този клуб - грижим се за вас, да преодолеете мъката си, но същевременно мислим и за психиката на всички болни, които имат нужда от нашата подкрепа, да им дадем силата да се борят, а не да кастрим всеки покълнал стрък надежда.
По този начин изразяваме и любовта си и съпричастността си към всеки един от вас, пишещите в този клуб.

Както казва една източна мъдрост "Всички семейства са еднакво щастливи, всяко семейство е нещастно по своему".

С тази мъдрост искам да ви кажа - хора, не мислете, че вашето нещастие е най-голямото - всеки е нещастен по своему.

Нема начин да нема начин!

Защо страдат добрите хора? Умните, толерантните, чуствителните? Защо трябва да мъката да им е постоянен спътник? С какво са го заслужили? Що за Господ е това, ако въобще го има? Отдавна си задавам тези въпроси? След смъртта на съпругата ми, след всичките мъки, които тя толкова стоически понесе, след кончината на близките на Нано, Вили, Tajno cvetence ... ми е все по-трудно да намеря отговор. За мен рухна единствената опора, която ми беше останала в този живот - семейството. Как да продължавам напред? Всеки ми казва "Мисли за детето!" Правя го, но не е достатъчно. То не може да запълни празнината. Трябва да живея по задължение. Що за живот ще бъде това? На какво да стъпя, че да започна да строя всичко отначало? Как да преодолея болката и чуството за вина, които с всеки изминал ден се засилват?

Ще продължавам обаче да си задавам тези въпроси. И ще продължавам да търся отговор. Ще почуствам някакво успокоение, когато успея да си отговоря поне на част от тях. Крепи ме донякъде надеждата, че ще успея. Ако това не стане, не мога да си представя бъдещето. Започвам нова битка - битката със себе си. Надявам се поне нея да спечеля. Знам обаче, че тя няма да е по-лесна от тази, която вече загубих.

Ева, моя приятелка, на 29 г. с диагноза ходжкинов лимфом, почина тази нощ. Бог да я прости!

Сутринта, когато брат й ми се обади, ми се искаше да намеря бързо един калашник и да изпозастрелям всички хематолози на света. Но няма да има полза от това... Боли ме.

С Ева се запознахме тук, в дира, в Проблемното. Беше добре, беше в желязна ремисия (ако въобще има такъв темрин), но преди година започна да отслабва, да губи сили... Терапията не влияеше. Тъпите хематолози не се сещаха, че може би трябва да сменят схемата. Тя знаеше. Много боли, когато губиш такъв приятел. Още повече боли, като се сетя, че е толкова мъничка (едва с два месеца по-голяма от мен) и не е честно, просто не е честно така!

Никът на Ева в дира и в Зачатие е Inna7. Тук може и да не е писала, но в Медицина, Медицинска и Проблемното са останали нейни мнения. И в Зачатие - с аватар слънце. Защото тя е слънце!

Ох. Миналата седмица всеки ден ходех да я видя в болницата. Събота и неделя не успях. Правех планове как от днес пак ще ходя всеки ден при нея. Но вече не мога...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Viriat ще спечелиш битката със себе си,но само ти ще си знаеш как.и вече няма да си същият-винаги в сърцето ще има една голяма празнина...кураж !не знам какво работиш,но се затрупай с работа-тя помага да мислиш по-малко и да излезеш от депресията/ако въобще това е точната дума/ и аз не знам какво бих правила без семейството си-то е единствения ми стимул в живота.вече ме е страх за всички...не се обвинявай за нищо!аз го правих постоянно,но мисля,че тази битка беше обречена предварително...

Все искам да напиша и все нямам сили да споделя.Толкова съм объркана,нещастна,измъчена,отчаяна и озлобена,че понякога когато плача незнам кое чуство е повече от другото.Така се уморих да съм силна и сама,а от сега нататък все ще е така.Вие знаете колко бях сама докато се борех за него,а сега е още по-лошо.Близките ни ме използват като отдушник за страданията си и всеки смята че трябва на мен да се изплаче.Все едно съм попивателна за чужда скръб.А мен кой ще ме ислуша,кой ще ме утеши.Всичко се обърка от мига в който разбрахме за болестта му,но поне можех да поплача на неговото рамо.Сега няма на кой,затова моля да ми простите ако си позволявам малко повече с жалбите тук.КАзваха ми че времевто лекува,но не е така.От ден на ден става все по-зле.Доскоро имах усещането че ще се прибере,сега все по осезателно осещам че е истина.Останаха толкова неразрешени проблеми и се появиха толкова много нови.А аз съм сама и отчаяна.Март 2005 изтеглихме голям заем с ипотека на апартамента за да направим ремонт.Кой е мислил,че след една година този ремонт ще е безмислен.Направих ме си застраховки живот и двамата в банка ДСК сега неискат да му признаят застраховката,защото банката си била прекратила договора март2006 със застрахователната компания.Аз нямам никакви странични доходи и немога да поема кредита му.Направо ме съсипаха.Всеки ден съм там и все едно и също а и нищо си нямам освен това жилише от 64кв.Полицията ме разкатава,само издавам разни полицейски неща,повечето от които не разбирам.Още немога да оправя пенсийте на децата заради бюрокращини а като знам че месеци са нужни да се обработят.Нямам никакви шансове за оцеляване с децата.Кото отида на гроба хем плача,хем ритам пръстта,хем целувам кръста.Незнам какво чуствам .Понякога немога да дишам и сякаш за секунди сърцето ми спира.Когато си поема въздух боли.Сигурно това е чуствал когато умираше милият ми.Живота ми е един безмислен хаус а толкова беше подреден и хубав.Толкова бях щастлива и влюбена.Децата ,особенно голяма става все по зле и много ме притеснява.Озлобила се е срещу всички приятели,които толкова бързо ни забравиха.Много отслабна с почти 10 кг,не яде,не спи.И никакви приказки не помагат.Тя просто разбира какво стана с нашето семейство и какво бъдеще ни се очертава.Пишете на Вириад да работи зада забрави.Аз започнах работа още първата седмица,така се наложи .Приключваше учебната година.Толкова си обичах работата и децата в училище а сега не ставам за нищо.Нямам желание да ходя на работа,нищо не върша като хората ,само моите проблеми са ми в главата и мисля,мисля и колкото повече мисля толкова повече ми става ясно че сме свършени с децата.Простете,поувлякох се,но така ми се е насъбрало че немога да се спра.Благодаря че ви има приятели.Благодаря ти че направи тая кутия Весе.Сега пак ще съм силна като знам че имам вас.Така ми липсвахте.Знам,че не злорадствате зад гърба ми,защото съм една от вас.Една възрастна жена ми каза,че младата вдовица и камъните я бият по улицата.Сега знам какво е искала да ми каже.Вече знам макар и за толкова кратко време колко лоши могат да бъдат хората и как в страданието на един човек да намерят за какво да говорят.Дано бог да им прости.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Миличка Вили, прегръщам те! Всичко ще се нареди! Дръжте се с децата!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите