Толкова се надявах да успееш! Направи много за майка си. Знай, че в началото болката ще се увеличава. Може да минеш през един период на "безтегловност", но ще ти бъде трудно. Трябва обаче да се пребориш. Както казва Jull, трябва време. Много време! Не потискай мъката, опитай се да я изживееш. Виж по-горе какво е писала Дъщеря.

Съжалявам много! Мир на праха й!

Искам накрая да ти благодаря и за информацията, която ми даде по имейла, макар и в труден за теб момент! Явно бях закъснял и не ни помогна, но няма да забравя жеста!

Eva, и при мен е така. И аз чуствам все по-зле. И аз не мога да си простя, че не успях да спася човекък, който ме е дарил с толкова щастие. Явно при всички хора с нормална чуствителност е така и трябва да сме подготвени за това. В едим момент ще остане само мъката, болката ще се притъпи. Кога ли?

мойте най-искрени съболезнования за твоята майка. Много съжалявам. Сигурна съм, че в този форум всички дадохме всичко от себе си за да спасим близките си. Нямам думи с които мога да ти помогна, аз дори на себе си не мога да си помогна. Просто кураж.

Мир на праха и!

Този текст излезе в габровския вестник 100 вести 11 дни след смъртта на съпругата ми:

В памет на Даниела Петрова

И-мейлът, който вече на мога да изпратя

Когато през май в София дойде Паулу Коелю, мислех да ти пусна един и-мейл, да те питам ходи ли, взе ли автограф заедно с феновете му? Защото тук една приятелка ходи и ми се похвали...

Не ми остана време, извинявай. Всеки ден сядах мислено да ти пиша, да те питам какво превеждаш сега. Сега вече не мога да те питам. Сега вече превеждаш на Него Коелю, може би...

Но освен Коелю, ти преведе и много други текстове от френски, от португалски. Помня как редакторите на "Стършел", където някога излезе твой превод, те търсиха в Дома, за да ти дадат нещо "по-сериозно", а ти беше вече на онези острови, на които сигурно си видяла не само прелестна природа. Там те заплени стихията на португалския език и култупа. После, заедно с научните си занимания във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", се радваше на мъжката си рожба и на любовта на Владо, на шанса да превеждаш интересни текстове, да бъдеш сред млади и амбициозни хора.

Виждахме се рядко, бегло. Радвах ти се от разтояние - че всичко около теб е хубаво, интересно, кипящо. Най-вече за преведените ти книги - преводачката на Коелю е наше момиче, нали така се казва, до вчера наша колежка!

Позволи ми един каламбур, ако мога така да смекча болката, че поредната битка не е спечелена. Така ще припомня поне за чудесните страници на Коелю, които ти подари на четящия българин.

АЛХИМИКЪТ тръгна към ПЕТАТА ПЛАНИНА. КРАЙ РЕКА ПИЕДРА СЕДНАХ И ЗАПЛАКАХ - написа той в дневника си, - защото научих, че ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ.

Тогава ДЕМОНЪТ И СЕНЬОРИТЕ ПРИМ потърсиха ВОИНЪТ НА СВЕТЛИНАТА и след ЕДИНАДЕСЕТ МИНУТИ всичко свърши...

Венета Георгиева-Козарева, Дом на Хумора и Сатирата

Редактирано от Viriat на 23.07.06 13:12.

Moite nai-iskreni saboleznovaniya, sajaliavam mnogo ....

не мога да седя веце дълго в къщи( а толкова ми харесваше), отидох да запаля свещ, и се лутах по улиците с надеждата да зърна знак, це тя близо до мене и ме гледа отнякъде...влизам в нас , прехврлям дрешките от последните и дни , вдъхвам мириса...после на монитора, да си излея мъката белкем малко ме облекци.малко...къде, къде отиде мила майко!!!!!????И ще се видим ли някъде някога в безкрая???....защто ако тябва отново да се родя искам пак ти да си ми майка!!! как е възможен този ужас!!??? Толкова много да обицаш някой и изведнъж да го няма!!!!Сега сега цак разбирам це съм я обицал много много повеце отколкото даже съм си мислил.....но сега наи важно е да разбера дали има отвъден свят....това ми е последната надежда!!!

две са безкрайните неща.Едното е вселената а другото е глупостта!

Мойте съболезнования вози:( Знам,4е в този момент никакви думи няма да ти облекчът състоянието,но знай,че там където са сега нашите майки не изпитват болка и тъга.Всяка сутрин се събуждам с тази мисъл и само това ми дава донякъде успокоение.Ходя почти всеки ден на гробища и паля свещичка и се утешавам с мисълта,че където и да е мама душата и е в нас и с нас и не би искала да сме нещастни....вече 22 дни сме без нея и става все по-трудно и по-трудно ,но ТРЯБВА да живеем,ТРЯБВА да продължим живота си,а те милите.........винаги ще са до нас и с нас и ще ни закрилят.
МИР НА ДУШИТЕ ИМ

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Виждай се с приятели, близки. Говори, изплачи си мъката, ако трябва. Пиши и в клуба. Весела нали затова създаде изповедалнята. Може да е малко, но помага. Макар и временно е някакво облекчение. Аз поне намирам малко утеха тук. Тази сутрин например половин час стоях пред снимката на съпругата ми, плаках и й се молих, ако може, да ми даде някакъв знак, че душата й продължава да живее. Също както и ти търсиш знак, че има живот отвъд.

Приеми и от мен най-искрените ми съболезнования!

Не е небходимо да търсиш доказателства за отвъдното - никой не е могъл до момента.
Знаци има - стига да си отворим сетивата и ще ги усетим и ще ги видим.
Преди 7 години баща ми почина ненадейно, толкова тежко го преживях....и така отключих рака, но..... Тогава и сега аз непрекъснато виждам знаците, които ми показват, че той е с мен непрекъснато, като Ангел-хранител.
Вървя по улицата и виждам мъж със същото палто, като неговото. Настигам го и задминавайки непознатия човек го докосвам и се усмихвам мислено на татко.
В трамвая виждам през няколко седалки седи възрастен мъж - бялата му коса - същата като на татко - ставам минавам покрай него и отърквам ръка в рамото му - и се усмихвам мислено на моя татко.
Вървя по улицата и чувам дума или израз употребяван често от баща ми, но казани от друг човек - и пак се усмихвам, защото тези думи идват до мен в момент, в който нещо съм затормозена. Или - виждам паркирана на тротоара кола, която трябва да заобиколя, ядосвам се, но....в следващия миг зървам номера на колата - същия номер на старата любима кола на татко..... Спирам и се замслям, какво иска да ми каже, като ми се изпречва така...Е, още знаци искаш ли? Ми те са навсякъде около нас - стига да си измъкнем главата от калта, в която сме я навряли и ще ги видим - те ще ни извадят очите.
Да, ама не! Ние сме винаги много ангажирани, много важни с нашата си кариера, с липсата на средства да платим сметките, с нашето самосъжаление и т.н. Познато нали?

Вярвай ми - тези знаци продължават и до днес - вече 7 години. Вече спрях да плача. Сигурността, че той е до мен винаги, когато имам нужда от него ми даде успокоението. И моята вяра, че един ден, когато дойде и моя час - той ще ме посрещне за да ме заведе там някъде......
Не трябва да забравяме, че не сме вечни на този свят и всеки си отива, когато му дойде времето - едни от болест, други ненадейно, трети от старост - това е без значение, просто е изтекъл поредния пясъчен часовник.......
На това дължа моя неизчерпаем оптимизъм! Обичам ви!
С това искам да ви подсетя да казвате по-често на любимите си хора, колко много ги обичате! Друг е въпросът, че разбираме колко много ги обичаме чак когато ги загубим. И това пак по същата причина - да мислим за хиляди други неща, но не и за любимите хора до нас. Осъзнаваме го чрез опита - чак когато почина татко, чак тогава разбрах колко много го обичам, а не бях му го казала....Затова ни се случват всички така наречени премеждия в живота на всеки - та всекки да се научи на нещо!

Нема начин да нема начин!

Моите най-исрени съболезнования! Мир на праха и!