Слабостите ни ни карат да се стремим към различни неща. И срещаме хора. Хора разни, с разни идеали. Един вика - моят идеал е да имам къща, жена/съпруг, и много деца, и готово - щастлив съм. Друг вика - искам да работя, и да създавам, да творя, да се наслаждавам на творенията си, и ще съм щастлив. Трети - търси пътешествия, да покорява територии... Четвърти - нещо съвсем разилично.
Всеки си има ако не идеали, то поне слабости - коли, къщи, жени/мъже, пари... Има и хора с духовна ориентация, чиито идеали са нематериални.
Човек се стреми да си достави по много от нещото, което го прави щастлив. И ако някой друг не иска същото, то той прилича на глупак.

И на всеки един човек, нещо у другия му се струва странно, налудничаво, особено, необикновено, и изобщо - абе такова едно шантаво :-) Защото идеалите на другия често са ни чужди. Стремежите му са различни.

Лошото пониква, когато един човек, иначе интересен и приятен за общуване, прояви неразбиране към уникалността на отсрещния. И каже -"Хм, ти си луд, за какво ти е всичко това? Най-доброто на света си е ... еди-какво-си" (каквото той иска). И е толкова убеден в това, че според него другият човек е абсолютно неадекватен с идеалите си, и се опитва да го накара да се усеща като зелено човече с чифт антенки, с коса-спагети, и крака на жаба.

И защо изобщо срещаме неразбиране? Колко респект към чуждите интереси възпитава обществото? Уважение, зачитане и разбиране на различията, на уникалното, на ... онова зрънце неповторимост, което всеки носи, и което е част от колорита на личността, и... вместо да приемат вкуса му дори и само чрез контакт, без споделяне, някои го отхвърлят, защото праволинейността им не им позволява да го приемат...

Далеч съм от идеята, че всички хора са такива. Но... Няма ли у всеки от нас поне мъничко от това? Поне мъничко неодобрение, отхвърляне и отрицание към различието?
Можем ли да се внедрим успешно в обществото, ако сме като коне с капаци и не толерираме странностите у другия, било то хоби, навик, или каквото и да е?

Всеки един стремеж е достоен за уважение, доколкото не наранява другите. И всеки един житейски стремеж е към проява на цвета на личността, желание за живот, за подчертаване на уникалностите.
Мисля си, че важен е начинът, по който съдим (за) различните от нас.
Защото съдим себе си според собствените си намерения, а съдим другите според действията им. И понякога едно действие не отразява точно първоначалните намерения. ... но това всъщност е съвсем друга тема...

What seems terribly important one day just doesn’t seem to matter the next.

Понеже е достатъчно трудно да станеш каквото и да било, след като си избереш посока на развитие, другите ти се струва че

-или са пред теб, и трябва да ги дърпаш за фанелките

- или завиждаш, че са избрали по интересния път, и ти самия - не си... това е несигурност и завист към всички и всичко различно от теб самия...

Аз не мисля, че са по-напред или по-назад. Само може би по-встрани. Може би непаралелно даже. Но не несигурност, и не мисля, че и завист. Всеки е сигурен в каквото върши, защото му харесва. Само дето хората гледат някак си... теснолинейно :-)

What seems terribly important one day just doesn’t seem to matter the next.

е, ама всеки ли прави това което му харесва?

и когато няма вече какво да прави, какво да му харесва? или когато не иска да прави нищо...

Е.... Ставаше дума за наличие на интереси, а не за липсата на такива.
Не знам как е там... :-)

What seems terribly important one day just doesn’t seem to matter the next.

Защо чак сегаааа???
Ако напишеш още едно подобно нещо ставам твой роб!!

чуждият идеал си е чужд.
всеки не му обръща никакво внимание.
но ако чуждият идеал започне да нахлува и застрашава собствените ти идеали.....?

Защо наричаш интереса - идеал? Това са интереси, а не идеали. А от какво е продиктуван интереса, мислиш? Само от едно нещо - страх. Така, че не е неправилно да се каже, че нашите идеали зависят от количеството на нашия страх.

Пази се от страхливи хора. От хора които ги е страх от тъмното, защото именно те имат най-ниски идеали.

Е, нали все се стремя към истината, а тя е една, макар всеки да я вижда по своему, та имам подобни прегрешения в смисъл, че не мирясвам докато не разбера къде са релсите на любимия ми влак ... а после - нека си живее човечеца, както иска, макар че не е лесно да виждаш някой да греши, и да го оставиш ... да се мъчи. Но то не винаги има избор - в съгласие с истината често е най-мъчителната съдба.
Неразбирането по принцип е типично за редовия гражданин. Да кажем, че е резултат от усещането, че се руши стабилната въздушна кула на мирогледа на въпросния гражданин, та той с цената на упорито нежелание да осмисли, отрича възможността нещо, неъществуващо в представите му за света да се окаже реалност.
Неразбирането е защитен механизъм значи, срещу дисхармония в душата на човека. Дисхармонията е резултат от разрушаване на част от мирогледа му.

Прост експеримент - как се чувствате, когато разберете че до сега сте живяли в заблуда за нещо важно относно живота ви ? Мда, има и приятни изненади ... но рядко, затова настройката към изненади от този тип рядко е положителна.

Предполагам, това ни прави уникални - както вече писах в другия форум, степента с която усещаме другите. Като срещам Му все се каня да го питам как се прави ?

Един друг приятел (на който сега намигам) ми разреши различията с неговите мисли. Много комфортно усещане - за което му благодаря.
Идеалите, обаче Ви не са наши. Нито са на другите. Адаптираме ги чрез собствените си мерки и теглилки за :
- добро и зло
- правилно и грешно
- красиво и грозно...
но като абсолютни величини (вземи неестетичното отношение на retarded към военната музика) нямаме как да декларираме собственост върху тях. Естествено ми се струва да не можем да имаме и претенции за собственост или осъждане върху тези на другите. По-лесно би било да се живее.Не че го практикувам..

Защо тогава трябва да съществуват дебатите ? Имаме ли действително нужда от плуралистични общества в бъдеще ?
Ами - да !
1. За да не се свием до глАдна точка
2. Не живеем с мисълта, че съществува Една Единствена Неделима Истина и тя е собствената

Защо обаче ни е необходим онзи "ензим" за споделянето ;))) да бъдем разбрани-зачитани-признати-обожествявани...; да видим собствената си физиономия като център на светлината и вниманието ? Според Ейб М. - надрастнали сме първичните си инстинкти и удовлетворяваме последващи потребности (маркетолозите да слушат).


---------
Тук е много бяло. Елхите изглеждат расли на допинг, а пуйките са само американски (с двойна аура, едната с пера. Генетично модифицирани). Влаковете отнемат половин живот и са удивително икономични - без парно, без излишен персонал на който се плаща редовно, без да са почистени..Но да се впишеш в живота И на другите не е просто адаптивност. Дори не е важно да разбираш. Защото знаеш кой не си

To wire machines is a job. To connect people is an art.