Дарбите и плодовете на Светия Дух / Религия и мистика / Православие

« А кога дойде Син Човеческий» (Мат. 25:31) ще въздаде на всеки заслуженото. «И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен» (Мат. 25:46). Несъмнено, Спасителят говори за цялото човечество, върху което се разпростира единният принцип за въздаяние според делата.

«Нали с дела се оправда Авраам, нашият отец, като положи върху жертвеника сина си Исаака? Видиш ли, че вярата съдействуваше на делата му, и чрез делата вярата стана съвършена?» (Иак. 2:21-22). С други думи казано, «вярата без дела е мъртва» (Иак. 2:20).

Вечно спорният въпрос между християнските деноминации е как в крайна сметка се спасява човек – чрез вярата или чрез делата?

«Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божий дар е; и не е от дела, за да не би някой да се похвали» (Ефес. 2:8-9).

Всяко добро, което човек извършва, е със съдействащата Божия благодат . Това не означава, че благодатта е механична в човешките добри дела. Наложителна е осъзнатата вяра в изкупителните заслуги на Сина Божи.

Ето я душеубийствената спънка за онези православни християни, които твърдо вярват, че формалното православно кръщение само по себе си е залог за спасението. Ето го непростимият грях на непогрешимата православна иерархия с претенциозното «апостолско приемство» и право да държи кранчето на благодатта, раздавайки го в църковния «супермаркет» за жълти стотинки и солидни банкноти. Грехът е непростим, защото я няма апостолската загриженост за опознаване на вярата, а без това условие се обезсмисля както прословутата приемственост, така и илюзорната убеденост в механичното наследие на вечността или спасението заради купено кръщение без никаква яснота във вярата и неспособност дори да се прочете правилно «Символът на вярата». В този контекст, съвременното официално православие не спасява никого и е време да се събудим от халюцинацията си. Крайно време е маститите богослови, които държат в ръцете си средствата за информация да спрат клюкарските истории с часовници и лимузини, а да се опитат да върнат православния църковен кораб в душеспасителните евангелски води. Всичко друго е от лукавия, колкото и благородно и напредничаво в модернистичен дух да изглежда то.

Ако я има грамотната представа и твърда вяра в изкупителните заслуги на Сина Божи, тогава Бог изпраща благодатта си върху човека за да се пребори с греховете си. Прочее, критерий за благодатност би трябвало да е усърдието човек да живее според Писанието, а не административното надмощие и илюзорната "апостолска приемственост", която в случая е само за осъждане и свидетелство за душеубийството на цял един народ.

Когато волята Божия се съединява с човешката воля, тогава се раждат истински добрите дела. Тогава действително вярата без дела, извършвани с въздействието на Божията благодат и доброто съизволение на осъзнатия и ограмотен християнин, е мъртва. В този контекст «магичността» на причастието няма да просвети потъналите в езичество православно кръстени, нито пък ще им даде наготово познание на Бога, ако те не се потрудят да четат Писанието и богатеят на дела, достойни за истинския християнин. Първостепенен дълг на апостолския приемник е да насади апостолската вяра, а не само да се гордее, че е първа кипра по гощавките и площадните събрания. Вярата в силата на кръщението и тайнствата без делата е мъртва и непогрешимата Църква в лицето на апостолските си приемници убива души, вместо да ги води към вечен живот.

Многознайните братя и сестри протестанти декламират, че човек се спасява чрез вярата си. Други протестанствуващи общности допълват, че спасението е чрез вяра и дела. Днешните «канонични» православни, които единствено държат благодатта казват, че е нужно едно кръщение по православному, безропотно доверие към непогрешимите апостолски приемници, ежедневно причастие без реално знание какво има в Чашата, задължителен курбан на всеки голям празник и спасението е гарантирано.

Древната неповредена православност е вярвала и учила, че човек се спасява с вярата си, чрез благодатта и делата. Това е неразривен триединен акт на духовния живот на човека – истински християнин.

Неопетнената Църква Христова учи, че делата са венец от съчетанието на вяра и благодат. Благодатта е движещата сила, водеща към спасението, но спасението, макар и да се извършва от Бог, то не е без участието на човека (Втор. 30:19; Сир. 15:14-17).

Човеколюбивият Бог, Който не иска смъртта на човека, му дава Своята възраждаща, освещаваща, оправдаваща и спасяваща благодат (Иоан 1:12-13; 3:5; Тит. 3:5-7; Ефес. 2:5, 8; 1 Кор. 6:11).

Получавайки оправдание и «Духа на осиновение» (Рим. 8:15-16), човек се нуждае от Божията благодат в течение на целия си земен живот в съгласие с назиданието на Спасителя: « Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо» (Иоан. 15:5).
Тази съдействаща за спасението на човека благодат се получава в църковните тайнства, но паки и паки ще повторя, че механично, но със съзнанието на християнин и грамотното осмисляне на свещенодействията:

* покаяние (Мат. 16:19, 18:18; Иоан. 22:20-23; Деян. 19:18)

* причастие (Иоан. 6:51-58; Мат. 26:28)

*елеоосвещение (Иак. 5:14-15)

За получаването на спасяващата Божия благодат е наложителна от страна на човека

*правилна вяра (Марк. 1:15; Иоан. 3:5, 6:47; Рим. 10:9; Евр. 11:6)

*надежда (1 Иоан. 3:2-3; Рим. 15:4; 2 Кор. 3:9-12; Галат. 5:5; Колос. 1:23)

*любов в делата (Мат. 7:19-23, 17:25; Иоан. 5:28-29; Деян. 14:22; Иак. 2:14-26; 1 Иоан. 3:10)

В крайна сметка ние се спасяваме не толкова с вяра и добри дела, колкото по благодатта Божия, която ни е дарувана заради кръстния подвиг на Спасителя. Може да се каже, че правилната вяра и добри дела ни дават достъп за получаване даровете на благодатта (Рим. 3:23-24; 5:15-17; Ефес. 2:6-9; 2 Тим. 3:4-8).